Най-зловещите убийци не са психопати, казва д-р Гуен Адсхед - жената срещала най-чудовищните човешки същества. Но какво тогава определя действията им и как се ражда злото?

Вечерта на 20 август 1989 г. братята Ерик и Лайл Менендес влизат в стая в дома си в Бевърли Хилс, където родителите им гледат филма "Шпионинът, който ме обичаше", и ги застрелват с пушка. Осъдени са на доживотен затвор без право на замяна - и историята им сякаш просто "изчезва", но за да се завърне още поразтърсваща и зрелищна 35 години по-късно.

През септември братята Менендес отново се превърнаха в главни герои в новините след излизането на драматичен сериал и документален филм на Netflix за случилото се. Сега делото им се преразглежда заради нови доказателства, които не са били представени по време на процеса.

Миналия понеделник, 28 години след последната им поява в съдебната зала, братята се явиха на изслушване, по време на което леля им пледира за освобождаването им. "Мисля, че е време да се приберат у дома", казва тя. Междувременно чичо им нарича братята "хладнокръвни психопати" и смята, че мястото им е зад решетките до живот.

"Това, което ме порази, докато наблюдавах развоя на събитията, бяха противоположните ситуации и начини, по които различни хора, дори членове на собственото им семейство, ги описваха. Наистина ли братята Менендес, ако използвам името на драмата на Netflix, са "чудовища"? Или е възможно те да са се променили, както твърди леля им? В продължение на 30 години като съдебен психиатър и психотерапевт, работил в психиатрични болници и затвори в Обединеното кралство, включително в "Броудмур" (б.р. "Броудмур" е болница с максимална сигурност, в която са затворени най-опасните престъпници в Обединеното кралство, страдащи от психични разстройства), съм разговаряла със стотици престъпници, извършили ужасни престъпления, в опит да им помогна да поемат отговорност, пише в свой анализ за Би Би Си Д-р Гуен Адсхед.

Някои хора смятат, че това е непосилна задача. Питали са ме: "Но със сигурност не може да им се помогне, нали? Не са ли родени такива?" Намекът е, че само ненормално чудовище може да причини ужасни вреди на друг човек - или че убийците, от Роуз Уест до Харолд Шипман, от Луси Летби до Питър Сътклиф, по някакъв начин не са хора.

Разбира се, когато започнах да работя в тази област, предполагах, че хората, които са извършили насилствени и убийствени действия, са много различни от останалите.

Но вече не мисля така

Това, което научих, е, че истинските причини за насилственото мислене - тема, която разглеждам в "Лекциите на Рейт"  - не са представени в драмите по истински случай или в протоколите от съдебните заседания. Реалността е много по-сложна от това да определиш някого просто като "зъл", както открих от първа ръка.

"Уязвимият" сериен убиец

През 1996 г., скоро след като започва работа в Броудмур, докато завършва обучението си по психотерапия, д-р Гуен Адсхед приема пациент на име Тони. Той е убил трима мъже и обезглавил единия от тях.

"Бях чела много зловещи статии за серийни убийци, но по онова време нямаше много съвети как да разговаряме с тях или да им предложим терапия и част от мен се питаше дали има смисъл. Как щяхме да разберем дали той е "по-добър"?Беше излежал 10 години от присъдата си и наскоро беше намушкан с наточена четка за зъби от трима други затворници. Последва опит за самоубийство.

Снимка: iStock by Getty Images

По време на първата ни сесия цареше тишина. Избягваше да ме гледа. Когато вдигна поглед, очите му бяха толкова тъмни, че изглеждаха почти черни. Страдаше от депресия и кошмари. "Мислех си, че тук е спокойно - каза той накрая, нарушавайки тишината. "В съседната на моята стая има един човек, който продължава да крещи през нощта".

Отнело му месеци, за да се отвори за повтарящия се кошмар и да позволи той да разкрие истината. В него той удушава млад мъж, който се превръща в негов баща. Това ни накара да обсъдим престъпленията му и семейството му и как като дете Тони е претърпял жестоко насилие от страна на баща си; на свой ред той започнал да тормози другите.

По-късно д-р Гуен Адсхед разбира, че човекът "в съседната стая", който крещял през нощта, бил самият Тони. Предположих, че може би е крещял нещата, които не е можел да изрази. Той отпусна лице в ръцете си, заглушавайки гласа си. "Не... не искам", призна той. "Не мога да бъда толкова слаб."

Адсхед работи с Тони в продължение на 18 месеца и дори започва да изпитва съчувствие и уважение към неговата честност, макар все още да държи в ума си ужасната следа от злото, което е причинил. Фактът, че сам е поискал тази терапия, също е знак, че част от него е готова да бъде уязвима, да се разкрие.

"Този ранен опит ме научи, че независимо от историята им, ако хората - включително серийните убийци - са способни да проявят любопитство към  онова, което се случва в съзнанието му, има шанс да придадем смисъл на безредието."

Снимка: iStock by Getty Images

Зли хора срещу зли умове

Когато става дума за серийни убийци, обикновено се приема, че те са психопати, но д-р Адсхед е убедена, че това не се отнася за Тони. Малко вероятно е психопатите да поискат помощ, тъй като не искат да правят нищо, което биха сметнали за унизително, така че  дори само на това основание Тони не би отговарял на критериите, тъй като е поискал терапия.

"Психопатите, с които съм се сблъсквала в кариерата си, не са били нито изключително умни, нито социално способни, нито пък  очарователни. Обикновено са толкова лишени от емпатия, че не могат да видят ефекта, който оказват върху другите. И противно на общоприетото схващане, много малко убийци всъщност са психопати, особено извършителите на домашни убийства като братята Менендес."

Историята на Тони също така подчертава ролята, която могат да играят несгодите, травмите в детството за престъпленията, свързани с насилие. Братята Менендес твърдят, че са били жертви на физическо и сексуално насилие от страна на баща си - защита, която е оспорена в съда, преди да им бъдат присъдени доживотни присъди.

Въпреки това значителна част от населението е преживяла тежка травма в детството си - според някои проучвания до 10-12 % от хората в Обединеното кралство - но много по-малък брой от тях извършват престъпно насилие.

Това поражда въпроса: какво кара някои хора да реагират на травмата от детството с насилие, а други - не? Възможно ли е тези хора наистина да са "чудовища"? Или, както казват някои от пациентите на д-р Адсхед: "Правил съм зли неща, но това прави ли ме зъл?"

"Няма научни доказателства, че хората се раждат "зли". И според моя опит няма такова нещо като зъл човек - вместо това има зли състояния на ума. Обикновено започвам отговора си с това, че е възможно всеки да изпадне в това състояние на ума, което е доминирано от омраза, завист, алчност и гняв."

Дълбоко в себе си повечето от нас имат способност да проявяват жестокост, но рисковите фактори, които карат някои хора да я проявяват с крайно насилие, са специфични. Те приличат на цифровия код за ключалката на сейф. Точно както всички цифри трябва да се подредят, за да се отвори ключалката, така и многобройните рискови фактори обикновено са налице, преди да избухне насилието.

Най-често срещаните от тях са: мъже в млада възраст (заради по-високите нива на агресия и импулсивност); употреба на наркотици и алкохол; история на семейни конфликти и разпадане на семейството; история на нарушаване на правилата, криминални прояви. Параноидното състояние, причинено от психично заболяване, също може да бъде рисков фактор, макар че това се случва по-рядко.

Снимка: iStock by Getty Images

Най-важният рисков фактор за убийство обаче е характерът на отношенията с жертвата, особено история на конфликти във връзката.

Жените най-често биват убивани от мъже партньори или членове на семейството, а повечето деца биват убивани от своите родители или доведени родители. Убийствата на непознати са рядкост и обикновено става дума за случаи, в които извършителите са в тежко психическо състояние.

Така че първите две цифри, които съвпадат в ключалката на сейфа, може да са социално-политически, а следващите две - специфични за извършителя.

Последната цифра, която кара ключалката да се отвори, може да е нещо, което се случва между жертвата и извършителя - било то невнимателен коментар, действие, възприето като заплаха, или нещо толкова просто като лош футболен резултат. (Според изследване на Университета в Ланкастър домашното насилие се увеличава с 38 %, когато английският отбор губи.)

Когато ключалката на сейфа щракне на мястото си, това, което се отприщва, често е вълна от непреодолима емоция, която изкривява начина, по който човек вижда всичко.

Добрата новина е, че през последните 20 години броят на убийствата в света е намалял, което до голяма степен се дължи на промените в някои от тези фактори.

"Намаляването на броя на убийствата от 2004 г. насам в Обединеното кралство, САЩ, Испания, Италия и Германия - се дължи отчасти на промени в начина на живот, като например намаляване на употребата на алкохол и марихуана сред подрастващите. Отчасти това се дължи и на влиянието на технологии като мобилните телефони и камерите за видеонаблюдение, които увеличават и възможностите за намиране на помощ в опасни ситуации." , казва професор Мануел Айзнер, директор на Института по криминология към Университета в Кеймбридж.

Айзнер обяснява спада и с по-широки промени, включително засилване на културните норми, противопоставящи се на тормоза и насилието срещу жени, момичета и деца.

И макар че има малцинство от хора, чието съзнание не може да бъде променено - които винаги ще бъдат рискови - като обръщаме внимание на изкривените разкази в повечето случаи, можем да намерим начини да променим тези насилнически умове за добро, убедена е д-р Адсхед.

Снимка: iStock by Getty Images

Радикална емпатия: Предотвратяване на насилието

През 2004 г. д-р Адсхед се запознава с мъж на име Джак, който е убил майка си, когато е на 20 години. По онова време е установено, че страда от параноидна шизофрения, и е изпратен в болница за лечение.

По-късно той се присъединява към терапевтичната група, която тя води в болница "Броудмур". По време на едночасовите сесии членовете на групата, които са убили човек от семейството си, докато са в психотичен епизод, говорят за това как могат да избегнат насилието в бъдеще. Джак невинаги изглежда ангажиран, но след около година, точно след като друг член на групата говори за минали събития, той изведнъж проговоря.

"Бих искал да мога да се извиня на майка ми за това, което направих", казва той. "Знам, че съм  психично болен, но ми се иска да мога да кажа колко съжалявам и тя да ми прости. Надявам се тя да разбере колко много съжалявам за това."

Виждайки себе си в други извършители, някои членове на групата успяват да научат как е било възможно да се заблудят, че някой трябва да умре; и как вълните от гняв, срам и страх могат да ги накарат да тълкуват погрешно действията и думите.  След този ден Джак изглежда по-ангажиран и психичното му здраве се подобрява достатъчно, за да бъде преместен в по-малко защитена болница за по-нататъшна рехабилитация, обяснява д-р Адсхед.

Груповата терапия отнема време, но след нея много други мъже също са определени за достатъчно безопасни, за да се преместят в по-малко охранявани лечебни заведения, което е знак за подобрение и нещо, което се прави само ако лекарите установят, че рискът от повторно извършване на престъпление при тях е незначителен.

"Най-важното е, че те също така се научиха да поемат отговорност. Джак ми помогна да осъзная, че хората, които убиват, не са безмозъчни чудовища, които са родени такива. Той беше обикновен човек, който е извършил необикновено нещо, както и много други"

Нищо от това не е оправдание за насилието - и всяко престъпление с насилие е трагедия за всички, които са замесени в него - но те да бъдат възприемани като чудовища не е полезно. Това е просто един от начините да се справим с гнева и страха. И пропускаме шанса да намалим и предотвратим насилието, ако "отпишем всеки", който е убил или малтретирал по този начин.

Изисква се радикална емпатия, за да седнеш до мъж, който е обезглавил партньора си, или до жена, която е намушкала с нож приятел. Но опитът да ги разберем и да получим нови прозрения за себе си изисква да отидем там, където са те, и да видим това, което те виждат. Именно то в крайна сметка води до промяна, обобщава д-р Адсхед.