С неолиберализъм или с неоконсерватизъм, последните четирима президенти помогнаха за пропиляването на мира. Сега започва нова ера

Джо Байдън ще заеме в историята мястото на човека, при чието управление либералният интернационален ред се разпадна.
Америка и преди е страдала от пристъпи на инфлация и макар че вътрешните неуспехи на Байдън ще бъдат запомнени, те не се открояват като изключителни. Във външната политика обаче Байдън написа края на една глава не само от американската, но и от световната история.

Далеч от слогана „надежда и промяна“, с който той и Барак Обама бяха избрани през 2008 г., Байдън стана олицетворение на безнадеждността и стагнацията на западната външна политика след Студената война.

През 2008 г. избирателите поискаха нещо ново и дадоха на Обама мандат да го достави. Проектите за смяна на режими в рамките на „Войната срещу тероризма“ на Джордж У. Буш бяха представени като „разходка в парка“ за освобождаване на чуждестранно население, което щеше да приветства нашите войници с благодарствени цветя. След седем години в афганистанската война и пет в Ирак беше ясно, че Буш и онези, които го последваха, нямат изход от тези конфликти, които са водени не с цел да бъдат спечелени – победа едва ли можеше да бъде дефинирана – а просто за да се отложи поражението.
Това бяха „вечни войни“ с отворен край. Обама, рамо до рамо с Байдън, получи мандат да ги приключи и да поеме различен курс. Те се провалиха да направят това и продължиха катастрофалната посока, зададена в началото на 1990-те години.„

Провалът на президентите след Студената война

Джордж У. Буш никога не успя да приключи войната в Залива от 1991 г., която продължи при Бил Клинтън с налагането на забранени за полети зони и санкции, тъй като Вашингтон се забавляваше с поредица от неоконсервативни мечти и планове за смяна на режима в Ирак. По такъв начин, инвазията от 2003 г. в Ирак беше драстична ескалация на войната, която вече беше в ход. Но войната не свърши, дори и след като Садам Хюсеин беше свален. Намеренията на Вашингтон за изграждане на страната, трансформация на региона и насърчаване на демокрацията и либерализма бяха толкова зле дефинирани и нереалистични, че дори и евентуална успешна война можеше да бъде само прелюдия към по-нататъшен конфликт.
Ирак беше ясен символ за степента на объркване на американската политика, но същият маниер на удвояване на залога върху погрешните ангажименти щеше да бъде наблюдаван в по-голям мащаб. След всяка вълна на разширяване на НАТО например вместо по-малко, Русия ставаше все по-опасна. Ако целта на разширяванията на НАТО беше да стане Европа по-сигурна, контрастът между средата на безопасност от 1992 г. и тази от 2025 г. представлява осъдителна присъда – и в още по-голяма степен, когато се сравни с успеха, който по-ограниченият НАТО имаше в сдържането на Съветския съюз до неговото разпадане.

Сякаш на автопилот и без оглед на резултатите, американските президенти след Студената война и вашингтонската външнополитическа „капка“ преследваха всеобхватна неолиберална (и неоконсервативна) програма, която включваше разширяване на международните институции, насърчаване на глобалната икономическа интеграция, преследване на всички видове националистически движения, разполагане на американски военни сили като полицаи и социални работници в проблемни точки навсякъде и по всяко време и насърчаване на смяната на режими с всички необходими средства в определени целеви държави. («капка» – the blob – наименование на представителите на външнополитическия консенсус за милитаристична политика на САЩ, по името на кръвожадно извънземно същество от филма „The Blob“ – б.пр.)
Всичко това изискваше не само продължаването, но и увеличаването на разузнавателния и наблюдателния апарат на Америка след Студената война. Като сенатор Байдън маршируваше в крак с вашингтонския консенсус, с няколко изключения, които подложиха способността му за независима мисъл на изпитание. Той гласува против разрешението за войната в Залива през 1991 г., но ентусиазирано подкрепи инвазията в Ирак в политическите дебати през 2001 и 2003 г., след което през 2006 г. се противопостави на увеличаването на броя на допълнителните войски в Ирак.

Най-очевидното обяснение за тези обрати е, че Байдън просто играеше политически игри: за първи път той беше кандидат за президент през 1988 г. и противопоставянето на Буш през 1991 г. може да е изглеждало хитър ход напред в една бъдеща надпревара за Белия дом; обратно, противопоставянето на втория Буш за нова война в годините непосредствено след 9/11 би било политически скъпо. Към 2006 г. политическата логика отново се беше сменила и за един бъдещ претендент за номинация от Демократическата партия – какъвто Байдън наистина се опита да стане – би било разумно да се позиционира като относително антивоенен.

Това беше кръгът, когато Обама – който не поддържаше войната в Ирак – победи ястребката Хилари Клинтън (и „триангулиращия“ Байдън) за демократическата номинация. Политическата върхушка тогава виждаше Байдън като избор за вицепрезидент, който би балансирал мандата, ставайки за неопитния, привидно идеалистичен Обама дългогодишен партньор, който се ползва с доверието на външнополитическия елит на Вашингтон така, както новодошлият от Илинойс Обама не се ползваше.

Не е трябвало да се притесняват: Обама изтегли войските от Ирак, но в много други отношения той поддържаше избраната в началото на 1990-те посока на американската външна политика. Той запази системата, въпреки че отвори отношения с Иран и Куба.

Показателен за това колко малко Обама промени партията си – да не говорим за Вашингтон – е фактът, че след него номинацията на Демократическата партия за президент получи поддръжничката на войната в Ирак Хилари Клинтън, която той победи през 2008 година. Обама беше наследен не от надеждата или промяната, а от Хилари Клинтън.

Началото на края на историята (тази)

След като Клинтън загуби през 2016 г. от републиканския аутсайдер Доналд Тръмп, Демократическата партия и външнополитическият елит на Вашингтон имаха само една посока, в която да се обърнат. Джо Байдън беше символ на политическото минало, но точно това искаше Вашингтон: завръщане към това, което беше смятано за нормално през 90-те години на миналия век. Заедно Байдън и Обама изиграха ролята на американски Горбачов – лидери, за които наблюдателите се надяваха, че ще позволят толкова промяна, колкото да се запази статуквото.

Но вместо това, подобно на Горбачов, Байдън ръководеше неговия колапс.

Байдън се изтегли от Афганистан, а след това приложи провалилата се там стратегическа визия в Украйна. Никога не е имало реалистична дефиниция за победа в Афганистан, Байдън нямаше такава и за Украйна. Вместо постижими цели, и в двата конфликта вашингтонският елит преследваше идеалистични мечти: демократичен и либерален Афганистан и Украйна, на която е върнат Крим и е приета в НАТО, а Русия – твърде слаба и уплашена, за да създава неприятности на когото и да е.
Байдън въвлече Америка в нова война с отворен край, а политиките му бяха порочни дори и сами по себе си. Ако американската подкрепа имаше за цел да спечели войната в Украйна, или поне да осигури максимално предимство, то предоставянето на максимална помощ на фронта би било най-логичното нещо.

Вместо това Байдън възприе модела на постепенната ескалация, като даваше на Украйна по-мощни оръжия и повече свобода на действие, за да ги използва чак когато беше отслабена, сякаш администрацията съзнателно целеше да проточва войната колкото е възможно повече, независимо от цената в украински животи или от опасността конфликтът да направи ядрен завой.
И докато Байдън продължаваше една война, друга избухна в Близкия изток, с варварската атака на „Хамас“ срещу Израел и безмилостния шрокообхватен отговор на Израел. И в този конфликт администрацията на Байдън отново беше във война със себе си, като порицаваше Израел, докато въоръжаваше Израел и не упражняваше ефективното си влияние. Разполагането на американски сили на позиция в Газа – отново войници в качеството на социални работници – беше предсказуемо безполезно, но за щастие трая кратко и приключи преди американци в униформа да загинат във военна зона, правейки всичко друго, но не и да се бият.

Самият Байдън е сенилен, но още по-важното е, че такъв е и светогледът, който той представлява. От времето на Джордж Буш и Клинтън, до администрациите на Джордж У. Буш и Обама, а после отново с Байдън в Белия дом, Вашингтон имаше един начин на действие – опитваше се да изгради универсална система и предпочиташе да удължава конфликтите до безкрайност, вместо да признае идеалистичните си цели за неосъществими.

Когато Доналд Тръмп се опита да се отдалечи от либералната идеология на външната политика към по-реалистична и готова на преговори такава, медиите и официален Вашингтон стигнаха необикновено далеч, за да го спрат. По време на първия му мандат неговата външна политика беше разстройвана от неизбраните служители вътре в собствената му администрация и дори от някои президентски назначения, които целяха да попречат на всякакви отклонения от предначертания от „капката“ план.

Но изборите през ноември поставиха американските избиратели пред прост вот, противопоставяйки Тръмп и неговата външна политика срещу обединената върхушка, представлявана от Камала Харис, която се позлваше с подкрепата не само на либералните демоократи, но и на неоконсервативните републиканци като Лиз Чейни. Американците избраха Тръмп с по-голяма разлика от всякога, като му връчиха победа във всички колебаещи се щати.

Както на изборите, така и в катастрофалните резултати на администрацията на Байдън старият ред беше подложен на последните си изпитания и се провали. Байдън е епитаф на епохата на неоконсерватизма и неолиберализма, които определяха американската политика в продължение на десетилетия и които изгубиха мира след Студената война.

Даниъл Маккарти, responsiblestatecraft.org

Даниъл Маккарти е вицепрезидент на колежанската мрежа в Института за Интерколегиални изследвания и редатор на списанието „Modern Age“ на същия институт. Публикувал е в „Spectator“, „New York Times“, „USA Today“, „Compact“, „National Interest“, „First Things“, „Reason“ и други издания.

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова