Класическото лихварство, при което се дават заеми със собствени пари срещу лихва, не е престъпление. Това следва от новия задължителен прочит на чл. 252, ал. 1 от Наказателния кодекс (НК), който даде Наказателната колегия на Върховния касационен съд (ВКС), съобщава "ЛЕКС".

ВКС обърна преобладаващата досега практика, като прие, че по тази разпоредба не се преследват лихварите. В тълкувателно решение (пълния му текст виж тук) от днес Наказателната колегия обяви: „Предоставянето по занятие на заеми/кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, не представлява банкова дейност и нейното осъществяване без разрешение не осъществява състава на престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК“.

Това означава, че класическото лихварство, при което човек дава собствени пари назаем срещу огромни лихви, не може да се преследва по тази разпоредба в НК, а няма и друга, чийто състав да покрива тази дейност. И решението дали ще има такова престъпление в НК е в ръцете на законодателя. Докато той не реши друго, по наказателен път може да се преследват евентуално съпътстващите лихварството измама, принуда и данъчни престъпления, но не и самото то.

Остава гражданскоправната защита – установената съдебна практика е, че договорна възнаградителна лихва при необезпеченост на вземанията на кредитора се приема за нищожна поради накърняване на добрите нрави, ако надвишава трикратния размер на законната лихва. А ако вземанията на кредитора са обезпечени, за нищожна се приема тази, която надвишаваща двукратния размер на законната лихва.

Предисторията

Тълкувателното решение за чл. 252, ал. 1 НК се чака от почти четири години. Наказателната колегия на ВКС образува тълкувателното си дело по искане на Висшия адвокатски съвет през 2020 г. До този момент преобладаващата практика на ВКС беше, че системното отпускане на кредити срещу лихва е банково кредитиране. Приемаше се, че е налице престъпление по чл. 252, ал. 1 НК, когато заем срещу уговорена лихва се отпуска системно – поне три пъти, а за дейността няма издадено разрешение. Такова разрешение обаче физическо лице поначало няма как да получи, а масовите дела за „лихварство“ са именно срещу отделни физически извършители.

Пръв това тълкуване оспори проф. Пламен Панайотов и именно на негова статия се позова ВАдС в искането си ВКС да преосмисли досегашната си практика. Той изтъкна, че отпускането на кредит с лични средства не е банкова дейност, тъй като основният белег на банковата дейност е „кредитиране с публично привлечен ресурс, както и че като изключителна банкова дейност може да се определят сделките по публичното привличане на влогове или други възстановими средства, приемането на ценности на депозит, дейността като депозитарна или попечителска институция“ (повече за искането на ВАдС виж тук).

Докато тълкувателното дело беше висящо, състав на ВКС с председател Валя Рушанова и членове Деница Вълкова и Татяна Грозданова отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. В него беше поискано съдът в Люксембург да разясни определенията за кредитна институция и за лиценз в Регламент № 575/2013 и дали според правото на ЕС кредитните институции осъществяват кредитирането единствено с публично привлечени средства (повече за преюдициалното запитване виж тук).

Преди малко повече от три месеца СЕС се произнесе („Лекс“ е представял подробно решението, можете да си го припомните тук) и именно на него стъпва до голяма степен постановеното от Наказателната колегия тълкувателно решение. То е подписано с особено мнение от съдия Мина Топузова.

Съжденията на Наказателната колегия

В решението си ВКС анализира що е то „банка“ и „изключителна банкова дейност“, въз основа на Закона за кредитните институции и на решението на СЕС. И стига до извода, че „основната дейност, представляваща изключителен банков монопол, която не може да бъде извършвана от никое друго физическо или юридическо лице, е именно тази по публичното привличане на влогове или други възстановими средства и кредитирането със средства, набрани чрез публично влогонабиране“.

„Изискването към банката като кредитна институция да извършва публично привличане на влогове или други възстановими средства и да предоставя кредити или друго финансиране за своя сметка и на собствен риск, както и изключително банковият характер на публичното влогонабиране, обуславят извода, че от гледна точка на съставомерността по чл. 252, ал. 1 от НК отпускането по занятие на заеми срещу лихва със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, по естеството си не може да се квалифицира като банкова сделка, респ. дейност. Предоставянето на заеми би могло да се определи като такава само ако се осъществява наред с публично влогонабиране като елемент от кумулативно свързаните основни дейности, присъщи на банката“, заявява Наказателната колегия.

Като изтъква като допълнителен аргумент, че чл. 252 се намира в Глава шеста, Раздел ІV от НК „Престъпления срещу паричната и кредитната система”. Т.е. тя предоставя наказателноправна закрила на обществените отношения, свързани със законосъобразното функциониране на паричната и кредитната система – да гарантира стабилността на банковата система и защитата на вложителите. „Публичното влогонабиране и кредитиране със средства, набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, съставляват високорискова дейност, поставена под стриктен лицензионен режим и надзор, защото кумулира паричен ресурс на широк кръг лица и поставя в сериозен риск техните интереси“, подчертава ВКС.

В тълкувателното решение се изследва и разликата между лиценз, регистрационен и общ режим. И ВКС стига до извода, че „препращайки към специализираното извъннаказателно законодателство, разпоредбата на чл. 252, ал. 1 от НК изисква съобразяване с правилата за получаване на лиценз за осъществяване по занятие на банкови, застрахователни или на други финансови сделки, както и платежни услуги или издаване на електронни пари, за които се изисква такова разрешение“.

„Следователно кредитирането със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове, като „финансова сделка“, която не е изключително банкова, може да се осъществява по занятие и от финансова институция при условията на „регистрационен“ или „общ“ режим. Това означава, че извършването на финансови сделки по занятие, без съответна регистрация, не може да се приравни на извършването им без разрешение, какъвто смисъл се влага в чл. 252 от НК. В още по-голяма степен не може да се търси идентичност между лицензионния и общия режим. Отнасянето на чл. 252 от НК за сделки и дейности, за които е предвиден регистрационен (или общ) режим, представлява недопустимо разширително тълкуване на обхвата на нормата“, пишат върховните съдии. Те изтъкват, че през годините чл. 252 НК не е била изменяна при промяната на режима на небанковите институции. И заявяват: „Така посочените обстоятелства навеждат на извод за избран от законодателя подход, изключващ от обхвата на чл. 252, ал. 1 от НК извършването по занятие на дейности по чл. 2, ал. 2 и чл. 3, ал. 1 от ЗКИ, за които се изисква вписване във водения от БНБ публичен регистър по чл. 3а от ЗКИ, включително предоставянето по занятие на заеми/кредити със средства, които не са набрани от публично привличане на влогове или други възстановими средства. Нарушавайки установените правила за извършване на съответни сделки по занятие при регистрационен или общ режим, лицето осъществява административно нарушение, което се санкционира по реда на чл. 152 и сл. от ЗКИ“.