Задкулисно се преговаря за продажба на руски енергийни активи на САЩ

Петър Воденски
Авторът е дългогодишен дипломат. Бил е наш посланик в Турция, Кипър и Молдова, както и два пъти шеф на кабинета на външния министър. Автор на книгата „А иначе дипломацията е сериозен занаят”.

Ето акценти от анализа на Петър Воденски за Епицентър. бг: 

- Американците инвестираха близо половин трилион евро в проект за „нанасяне на стратегическо поражение на Русия чрез ръцете на Украйна“, с очакване за активи след като режимът на Путин най-сетне сдаде властта на „силите на доброто“. Но този финансово-политически проект не успя.

- След бравурната глупост на Зеленски от лятото да победи Русия за 40 дни, Кремъл сне забраната за удари срещу украинска инфраструктура – пристанища, ЖП, мостове в Киев, дата-центрове, складове и пр.
След плачевния резултат за Киев от тези руски действия, заваляха предложения за мир. Предвид факта, че Русия през годините беше лъгана няколко пъти с подобни „инициативи“, които бяха използвани за прегрупиране на украинската армия и за допълнително въоръжаване, Москва едва ли ще даде шанс на Украйна да преживее зимата, да се възстанови и да продължи военните действия с нови и нови западни оръжия.

- Лондон се опитва по всякакъв начин да спъва процеса на американско-руско нормализиране, като провокира Русия директно да „удари“ по някоя страна от НАТО. 
Великобритания е, образно казано, „мрежова страна“ и има твърде много лостове за влияние. Вече видяхме как Канада се отдръпна от САЩ и се обърна към Лондон (виждаме тази мрежа за влияние и в България в момента).

- При потопяването на кораби в българската икономическа зона в Черно море Зеленски се опита да предопредели позицията на Радев, а когато той отрече и този път ПосолствоТО не смени Радев, се наложи Зеленски да изпрати в София „тежката артилерия“ – Буданов, за сериозни разговори (това, впрочем, също предизвика предизборни „Радини вълнения“ сред някои партии у нас).

- В Европа все повече стават гласовете за промяна в досегашната политика.

- Русия едва ли ще ни остави да превърнем Черно море в нова заплаха за Москва, подобна на Украйна. Не е изключено Русия да прибегне до силови действия, ако се опитаме „да демократизираме и НАТО-милитаризираме Черно море“ в обход на Конвенцията от Монтрьо и Москва се почувства застрашена.

- Макар Зеленски да не се готви за отстъпки и да прилага досегашната си тактика на постоянно отлагане на решенията и шикалкавене, офисът му вече е изработил опорни точки (ОТ) с оглед подготвяне на украинците за капитулацията на Донбас, изоставянето на членството в НАТО и признаването на руския език за държавен.

Ето и целият текст на анализа. 

Според Сун Дзъ, ако искаш да победиш във война, трябва много добре да познаваш противника си. Двете реални войни, които сега се водят – едната в Европа, а другата в Близкия Изток, сякаш показват изключително непознаване на Сун Дзъ, и това се вижда по резултатите. 

Да започнем с тази в Европа. В официални документи ние (НАТО и ЕС) от години обявяваме Русия за главна заплаха (враг) за националната ни сигурност. Работихме за падането на режима на Путин, казвахме, че има осем-девет двойника и те ще умрат един по един, вкарахме в действие няколкостотин санкции срещу Русия в очакване тя да загине икономически, а населението да се вдигне дружно против режима, пък после местните либерали там – обилно финансирани отвън – да вземат властта и да си изберат някой нов Горбачов/Елцин. Подготвяхме Украйна като плацдарм за „меки“ и не толкова „меки“ антируски действия. Правихме си оглушки към многобройните предупреждения от страна на Русия, че това може да доведе до война, а също към предложенията на Путин за мирно решаване на сигурността на континента, която да включва ВСИЧКИ участници (не само НАТО, но и Русия). Така един ден с учудване се събудихме с реална, „гореща“ война в Европа. Но предвидили ли бяхме до какво ще доведат нашите планове и действия? На петата година от войната, Путин е не само още жив, но и спечели избори (в условия на война и непрестанни украински нападения), прокламираната от нас „изолираност“ на Русия няма реално покритие, санкциите на ЕС просто не работят – освен дето доубиват Европа, купуваме руски горива с индийски етикет, но на по-висока цена, а големите европейски страни направо си купуват руски горива, докато ни задължават ние „да не правим така“ (според Тръмп, Европа е закупила за годините на войната горива за 250 млрд долара, а според руските източници – за 320 млрд). 

Самият Тръмп се принуди да свали санкциите и да се моли на Путин да му достави дизел. (Като научи това, Зеленски започна да говори несвързано, а Тръмп заяви, че „е време украинците да си намерят нов ръководител“).

Но къде е „светлото европейско бъдеще“ на Украйна, в името на което украинците водят войната, а ние всички им помагаме? При разпадането на СССР Украйна беше една сравнително богата страна, със силна индустрия, с работещо селско стопанство, развита инфраструктура. Сега? Тя вече загуби повече от 1 млн. души във войната (и още три пъти по толкова ранени и осакатени), загуби почти 30% от територията си, милиони напуснаха домовете си и живеят в чужбина, индустрията е срината (металургията – напълно), произведеното зърно е в силозите, защото не може да бъде извозено, железопътната инфраструктура е разбита, мостовете в Киев са разрушени, в градовете няма ток, вода, канализация, режимът призовава хората да потърсят роднини в провинцията и да се изнесат „временно“ да живеят при тях. Достъпът до Черно море е почти закрит, най-вероятно Причерноморието ще бъде отнето от Украйна под някаква форма (директно или с юридически трикове чрез номинално запазване „под международен контрол“, но реално загубване на украинския суверенитет там). 
Населението й е съкратено почти наполовина в сравнение с това от 1991 г. и институциите признават, че след приключването на войната и завръщането на бойците от фронта, семействата ще се съберат отново, но ще се съберат не в Украйна, а в чужбина, където сега са съпругите и децата на военните. Експлицитно се заявява от различни влиятелни страни, че „членство на Украйна в НАТО не е на дневен ред“, че „поставеният от Зеленски срок на Брюксел да ги приемем в ЕС от 1 януари 2027 е нереален“, а ако въобще някога я приемем в ЕС (под някаква форма), то ще е за да плащаме (ние, европейците) за възстановяването й - най-вероятно възстановяването ще е през американски мощни компании, но с наши пари. 

Някои твърдят, че това е победа за Украйна, докато други се чудят - що за ръководител е Зеленски, а и онези преди него в Киев, за да докарат народа и страната си до това положение?

Очевидно към днешния момент това е загубена за нас (НАТО и ЕС) война, въпреки инвестираните там наши средства за милиарди. А в света на капитализма, инвестицията е своего рода хазарт. Успешен сценарий е, когато си инвестирал пари някъде, те са заработили и са донесли печалба. Но при неуспешен сценарий – инвестирал си, но по някаква причина парите не са се разраснали, в известен смисъл са „заседнали“ в същия този актив - тогава слагаш stone face (каменно лице) и се опитваш да уловиш момента, в който (част от) парите могат да бъдат взети оттам, поне без загуби. Виждаме нещо подобно в Украйна. Американците инвестираха близо половин трилион евро в проект за „нанасяне на стратегическо поражение на Русия чрез ръцете на Украйна“, с очакване за активи след като режимът на Путин най-сетне сдаде властта на „силите на доброто“. Но този финансово-политически проект не успя, и Тръмп, като добър бизнесмен, свикнал да излиза от подобни кризи с минимални загуби, доста последователно започна „да изхвърля от портфейла си“ американския дял на проекта, прехвърляйки го към други партньори в Европа. От Европейската страна на Атлантика не се е намерил (засега) наш, „европейски Тръмп“, затова Брюксел скучно повтаря „ще подкрепяме Украйна толкова дълго, колкото е необходимо, плащайте, чакайте и се надявайте“ – а това (ни) струва все по-скъпо.

И по-конкретно. След бравурната глупост на Зеленски от лятото да победи Русия за 40 дни, Кремъл сне забраната за удари срещу украинска инфраструктура – пристанища, ЖП, мостове в Киев, дата-центрове, складове и пр. Според британски медии, генерал Суровикин щял да бъде върнат от мисията си в Африка и да бъде изпратен на украинския фронт, за да разгроми Украйна до края на 2026, както и да докладва за реалното положение на фронта – сега началникът на ГЩ Герасимов докладвал в стил „всичко върви много добре, другарю Путин“, като в онази известна песен „Tout va trés bien madame la marquise“, но впоследствие Кремъл явно е преценил, че Русия ще победи и без Суровикин, и засега не сменя местоназначението му. 

Очаквано, след плачевния резултат за Киев от тези руски действия, заваляха предложения за мир. Лансираха се инициативи за „мирни“ коридори в Черно море – от страна на Турция, САЩ, Индия, като със своя инициатива излезе и България. Предвид факта, че Русия през годините беше лъгана няколко пъти с подобни „инициативи“, които бяха използвани за прегрупиране на украинската армия и за допълнително въоръжаване, Москва едва ли ще даде шанс на Украйна да преживее зимата, да се възстанови и да продължи военните действия с нови и нови западни оръжия.

Едновременно с военните действия, Путин продължава да използва и инструментите на икономическата дипломация. Усетил бизнес-инстинкта на Тръмп, Путин предлага на роднини и на близки до Тръмп милиардери изгодни сделки. Т.нар. „дизелна сделка“ между Тръмп и Путин има много по-дълбока същност, отколкото изглежда на повърхността. Задкулисно се преговаря за продажба на руски енергийни активи на САЩ (близки до Тръмп милиардери), при това не само „Лукойл“, но и Северен поток, находището Ямал и пр. (Тук си идва на мястото в пъзела подмятането на Тръмп към европейските лидери, че трябва и те да възстановят купуването на руски газ). Предлагат се сделки за купуване на редкоземни метали. Идеята на Тръмп е да получи от Европа замразените руски финансови активи, намиращи се сега в европейски банки (главно в Белгия), а той да снеме санкциите срещу Русия и да й върне тези пари, с които да купи дялове в руската енергетика (звучи като чудесна сделка!). По този начин Путин използва (според някои – разпродава) руските природни ресурси на САЩ и на Китай (сделки с Пекин за милиарди в Сибир) с оглед прекратяване на изтощителната война в Украйна и задържане на КНР като съюзник в глобалното преразпределение на влияние. За да принуди Киев да не спъва сделката, Тръмп предложи взаимно спиране на ударите по нефтопреработващи обекти (бъдеща американска собственост), а след като Зеленски не се съгласи, то за няколко дни спря Старлинк, което се усети незабавно на фронта. (Пита се в задачата - ако Тръмп искрено и от алтруизъм искаше да спре войната, дали просто не трябва да спре Старлинк?)

Лондон се опитва по всякакъв начин да спъва този процес на американско-руско нормализиране, като провокира Русия директно да „удари“ по някоя страна от НАТО. 

Великобритания е, образно казано, „мрежова страна“ и има твърде много лостове за влияние, вече видяхме как Канада се отдръпна от САЩ и се обърна към Лондон (виждаме тази мрежа за влияние и в България в момента). Санкт Петербург бе атакуван от дронове, преминали през полска и литовска територия (двете страни незабавно заеха позиция, че те не участват в това и ще разследват). В същата светлина може да се разглежда взривяването на кораби в Черно море в близост до нашия бряг, особено преди изборите за президент, и „спонтанните“ призиви да обявим без разследване, че е виновна Русия, да изгоним руския посланик, без да си даваме сметка къде води този път, ако поемем по него.

Зеленски започна „световно“ да се самозабравя. След случая с „Декларацията от Киев“, която била подписана (такива документи не се подписват, но това не попречи да се предизвикат вътрешнополитически „вълнения“ срещу Радев), украинският външен министър Сибига обяви за участието на Унгария в някаква Карпатска инициатива, без Будапеща да знае за такова свое участие, та се наложи Мадяр да опровергае публично. При потопяването на кораби в българската икономическа зона в Черно море Зеленски веднага се опита да предопредели позицията на Радев, а когато той отрече и този път ПосолствоТО не смени Радев, се наложи Зеленски да изпрати в София „тежката артилерия“ – Буданов, за сериозни разговори (това, впрочем, също предизвика предизборни „Радини вълнения“ сред някои партии у нас). Междувременно Зеленски подложи „динена кора“ и на президента на Южна Корея, като обяви публично от трибуната на ООН, че им е предал севернокорейски военнопленници – с това предизвика дипломатически скандал, Южна Корея отзова посланика си и част от посолството си от Киев и обвини Зеленски, че със своите непремерени публични заявления е затруднил деликатните отношения  между Южна и Северна Корея. А после Зеленски се скара публично на Тръмп, че е сключил сделка с Путин за дизел „зад гърба му“, и даде десетина интервюта в американски медии с нападки срещу Тръмп, та се наложи някои от европейските му куратори да го призоват за повече сдържаност. Явно, след толкова години „помпане“ на значението му в света от страна на Лондон, наистина си е повярвал, че е „началникЪТ на света“, и за него пътят на завръщане към реалността ще е дълъг, труден и болезнен.

Европа и гласовете за промяна
 
В Европа все повече стават гласовете за промяна в досегашната политика. В Германия местният парламент в една от провинциите (Саксония-Анхалт) прие решение за прекратяване помощта за Украйна, във Франция тече скрита борба за недопускане до властта – с демократични и недемократични средства – на Марин льо Пен, която отдавна призовава за същото. Все повече подробности излизат за взривяването на Северен поток – разследващ журналист (Оливър Шрем) твърди, че ЦРУ е имало сведения за готвения терористичен акт и дори е предлагало финансова подкрепа до момента, в който за подготовката е научило и нидерландското разузнаване – при това положение ЦРУ се е побояло, че всичко ще излезе наяве, и е уведомило германските и други партньорски служби. Започна и съдебното дело срещу извършителя – обвинението твърди, че той е бил инструктиран от режима в Киев, а адвокатът му се опитва да свали „тази част“ от обвинението с процедурни хватки – в молбата за екстрадиция това не фигурирало експлицитно. 

Поисканият с Путин телефонен разговор от Норвегия и Финландия показва, че те започват да се освобождават от британския „чадър“ и да играят своя собствена игра, предвид дългата сухопътна (Финландия) и морска (Норвегия – пътят към Арктика) граница с Русия. Дания и Швеция реагираха истерично, а Великобритания в момента мълчи и осмисля ситуацията.

От различни места се отправят призиви за оставка на Урсула фон дер Лайен, която е загубила доверието не само на обикновените хора, но и на редица правителства. Шефът на НАТО Рюте ни призова да обвиняваме за всяка злополука в нашите страни Русия и нейните служби, независимо дали има данни за такава намеса, и Русия вече е обвинена за всичко - за протестите в Европа, за нахлуването на мароканци в Сеута, скоро ще обвиним Путин и за непомерната цена на доматите (шегичка). Явно сегашният европейски „елит“, затънал дълбоко във войната, от която се обогатява, се старае да спре естествения процес на развитие в своите страни (продължават опитите за забрана във ФРГ на Алтернатива за Германия). Докъде би довело силовото спиране на този процес на промяна? 

Преди пет години трезви анализатори прогнозираха, че политиката на война срещу Русия е недалновидна, води до много човешки жертви, до икономически спад, а това ще се отрази неминуемо и на политическите нагласи в Европа и ще промени европейския партиен ландшафт. Оказаха се прави. Дали сега спирането със сила на този процес на промяна няма да доведе до още по-големи проблеми? Първоначалната идея за Европейски съюз бе да се избегнат нови войни на континента (след Първата и Втората световна), но в последните години виждаме „обръщане навън с хастара“ на тази благородна идея на бащите-основатели, с все повече призиви и действия за въоръжаване. Ще оцелеят ли ЕС и НАТО в сегашния си вид при тази „адаптация“?

Дали протестите в различни страни в Европа – Франция, Белгия, Италия, Австрия, Португалия, Албания, Гърция, не са предвестник на такава промяна? Те са колкото „внезапни“, толкова и очаквани. Това не е един общ европейски протест, защото всяка държава е със своите специфики, но като цяло може да се сложат под един общ знаменател - недоволство, прераснало в непоносимост към властта и институциите. Доверието е изгубено. Във всяка една страна протестите имат своите характерни черти, но имат и нещо общо - високите цени на стоки, ток, вода, квартири, ниски заплати, корпоративна олигархия, мизерно обучение, лоши перспективи за работа, а в редица страни и огромна безконтролна имиграция и неспособност за интеграция на първото-второто-третото поколение имигранти. И докато хората се вълнуват от тези насъщни проблеми, навсякъде политиците говорят за война и необходимост от въоръжаване, за „страни-злодеи“, в името на което трябва да си стягаме още коланите.

Как реагираха властите? Пуснаха организирани шайки да безчинстват и да провалят протестите, за да ги представят като „бунт на престъпници“, а не на нормални хора. Изглежда, че Европа все повече потъва. Гледките на протестите, които понякога са много грозни, напомнят на Содом и Гомор. Някои сравняват упадъка на сегашна Европа с падането на Римската империя, което е било предизвикано от моралния упадък в нея.

България и Черно море

И нещо за България. От години Черно море придобива все по-голямо значение в глобалното противоборство, като целта ни (НАТО, ЕС) е да доминираме в него. Това, разбира се, не се харесва на Русия, която едва ли ще ни остави да превърнем Черно море в нова заплаха за Москва, подобна на Украйна. Не е изключено Русия да прибегне до силови действия, ако се опитаме „да демократизираме и НАТО-милитаризираме Черно море“ в обход на Конвенцията от Монтрьо и Москва се почувства застрашена. 

Търсенето на виновен за потопените кораби в близост до нашите брегове – дали е Москва, или е Киев, или е някоя операция под „чужд флаг“ несъмнено е важно, но много по-важно е да схванем необходимостта от сериозна работа, с всички партньори и не-партньори, за постигане на равнопоставена сигурност за ВСИЧКИ в това море, защото сегашното потопяване покрай бреговете ни ще ни се стори като детска игра, ако не го направим. 

Новите предложения за мир

Започнаха да се лансират и конкретни „нови“ предложения за мир, възобновиха се совалките на американски пратеници по оста Москва-Осло-Санкт Петербург-обратно в Осло, Европа се опитва да намери своето място в решаването на конфликта, като засега й е отредено място „в публиката“, като зрител, но не и като участник. Пред „ужаса“ от случващото се, европейците се „събудиха“ и осъзнаха, че трябва да преговарят с Русия, още повече, че след оттеглянето на САЩ, просто… няма пари за по-нататъшно финансиране на войната. 

Одобреният от Киев заем от 90 милиарда евро е недостатъчен, а Зеленски поиска допълнителни 70 милиарда евро на срещата на върха през октомври. ЕС се надяваше, че Япония, Южна Корея, Австралия и Норвегия ще предоставят приблизително 45 милиарда евро, но все още няма конкретно потвърждение. Брюксел сега се обръща към Великобритания и Канада, планирайки да повдигне въпроса на срещите на върха на 29-30 октомври и 20 ноември, но ангажиментите на тези страни се основават на натрупаните през целия период, а не на наличните средства. Иронията е, че ЕС има друг неотложен и далеч по-важен финансов въпрос – бюджетът за 2028-2034 г.: борбата за два трилиона евро вече разделя съюза, а украинското финансиране е второстепенно в този сценарий.

Белгия отказва да освободи милиардите руски активи от своите банки, Европа предлага за свои преговарящи неприемливи варианти, а Путин ги троли, че трябва да изберат за главен преговарящ бившия германски канцлер Шрьодер, с когото са лични приятели (неприемлив за европейците).

Договорени са тристранни преговори между делегации на Русия, Украйна и Съединените щати, които ще се проведат в Абу Даби през първата половина на ноември. Страните ще обсъдят въпроси, свързани със сигурността в Русия и Украйна, както и евентуално мирно уреждане. Според проекта за нов мирен план (Путин казал „Най-после сложиха на масата нещо реално, по което да преговаряме“) се предлага украинските войски да бъдат напълно изтеглени от Донбас, регионът да бъде превърнат в строга демилитаризирана зона (Корейският модел), САЩ да започнат поетапно премахване на санкциите и възстановяване на икономическите връзки, включително възобновяване на доставките на руски газ за Европа, а Украйна да не се присъединява към алианса – нито сега, нито в бъдеще, като в замяна на Киев ще бъдат дадени гаранции за защита „като Член 5“ (но гаранциите приключват при първото нарушаване на мира от страна на Украйна-Русия-или-друга-страна-от-НАТО). Но Москва иска да реши и въпроса за демилитаризация на Украйна, която в момента – без да е член на НАТО – е практически интегрирана във военно отношение в Алианса и има най-голямата и съвременна армия в Европа. Очаква решение и въпросът за денацификация на Украйна.

Макар Зеленски да не се готви за отстъпки и да прилага досегашната си тактика на постоянно отлагане на решенията и шикалкавене, офисът му вече е изработил опорни точки (ОТ) с оглед подготвяне на украинците за капитулацията на Донбас, изоставянето на членството в НАТО и признаването на руския език за държавен. Изтече документ, според който контролирани мрежи от политически ботове постепенно ще подготвят общественото мнение за трите най-належащи условия на бъдещо мирно споразумение с Русия, чрез преформулиране на отстъпките: териториалните загуби трябва да бъдат представени като спасяване на животи, изоставянето на членството в НАТО като получаване на по-надеждни гаранции за сигурност (НАТО без САЩ е безполезно, а преките американски гаранции са много по-надеждни), а официалният статут на руския език като признание за постиженията на рускоезичните украински военни. Тези ОТ ще се разпространяват не чрез официални изявления, а чрез коментари, дискусии и публикации, симулиращи „независимо“ мнение на гражданите. Основната цел е непопулярните условия на мирното споразумение постепенно да престанат да се възприемат като политическа капитулация. В същото време, според документа, самата президентска администрация се надява, че до момента на официалното обявяване на споразуменията, значителна част от обществото вече ще е запозната с подобни аргументи и ще ги възприема като резултат от вътрешен обществен дебат, а не като условия, наложени отгоре. (Не е изключено и в България да започнем да слушаме по ТВ подобни „независими мнения“).

В напреднал стадий е договарянето на тристранна среща Тръмп-Путин-Си Дзинпин в Шънджън, КНР (18-19 ноември), за да обсъдят план за прекратяване на украинския конфликт, като участието на Киев-Лондон-ЕС не се обсъжда. Някои я обявяват за „нова Ялта“ за преразпределение на влиянието в света, което към момента е доста пресилено. На срещата не е изключено Тръмп да поиска Москва и Пекин да прекратят/намалят помощта за Иран, за сметка на отстъпки по проблема с Украйна и Тайван, както и по-малко руска и китайска намеса в Южна Америка. 

Показателен е внезапният спад в ядрената реторика между Москва и Вашингтон - подготовката за възобновяване на пълномащабните ядрени опити на полигона „Нова Земя“, които навлязоха във финалната си фаза миналата есен, е поставена на „джентълменска пауза“. В замяна на фактически мораториум Москва очаква Тръмп да предприеме конкретни реципрочни стъпки през следващите месеци - това се отнася не само до очертанията на украинското уреждане, но и до неразширяването на ядрената инфраструктура на НАТО на изток. Личната дипломация между Тръмп и Путин е игра на острието на бръснача, предвид евентуални обвинения за „предателство“. Ядрената пауза е изключително крехко явление. Този „кредит на доверие“ от Москва изтича в края на годината. Ако Тръмп се затрудни във вътрешнополитическата борба на САЩ и не успее да превърне руската сдържаност в реални геополитически ползи за Русия, мораториумът ще се срине. „Нова Земя“ е готова да възобнови пълните си операции и тогава светът ще се изправи пред началото на нова, открита фаза на надпреварата в ядреното въоръжаване. 

Доста анализатори се питат защо Путин досега не е ликвидирал физически Зеленски. Кремъл категорично e забранил на службите за сигурност да направят това. Мотивите са, че физическото му елиминиране няма да срине украинските въоръжени сили, нито ще спре войната. 

Напротив, смъртта на Зеленски мигновено би го превърнала в идеалния национален мъченик, който с цената на собствената си кръв ще мобилизира измореното украинско общество. Също така, смъртта на актьора-президент би бил огромен подарък за Запада. Американските и европейските кукловоди с радост ще натоварят „ликвидирания Зеленски“ с целия натрупан досега токсичен багаж: провалената мобилизация („бусификация“), ширещата се корупция и узурпацията на властта. След като разчисти фасадата, Западът ще удвои усилията си да налива пари и оръжия в новия киевски режим. За Русия СВО е екзистенциална битка за територия, унищожаване на военния потенциал на НАТО и нова архитектура за сигурност, а не лов на конкретна глава. Зеленски умишлено е поддържан жив: той трябва да доведе проекта си до провал и лично да понесе историческа отговорност за това (Путин се опитва да договори подписването на евентуален мир да стане в Москва, като Тръмп – за да се покаже „велик миротворец“ - не е далеч от мисълта да заведе там  Зеленски лично).