Гюров, Дечев и Кандев като инфлуенсъри - когато държавата се управлява с лайкове в социалните мрежи

В понеделник служебният премиер със спорен юридически статут Андрей Гюров проведе странна среща с инфлуенсъри на „Дондуков“ 1. Събитие, което по-скоро приличаше на ПР акция, отколкото на държавнически акт.

Само часове по-рано, придружаван от временно изпълняващия длъжността главен секретар на МВР Георги Кандев, той бе отскочил с боен хеликоптер до Якоруда.

Визита, при която нито имаше кой да ги посрещне, нито реална институционална необходимост, но за сметка на това местните хора бяха стреснати от демонстративния полет.

Какъв е ефектът от тези две инициативи?

По-скоро риторичен въпрос.

Гюров нито ще създаде електорална „вълна“ чрез тикток инфлуенсъри, нито ще принуди хората да направят „правилен избор“ на предсрочния вот на 19 април чрез показна употреба на военна авиация.

Вече втори месец служебната власт занимава обществото със себе си, вместо да изпълнява основната си функция.

Представителите на ПП-ДБ, независимо дали са в предизборна кампания или в изпълнителната власт, очевидно са повярвали, че чрез правилно „настроени“ алгоритми и скрити манипулации в социалните мрежи могат да генерират обществена подкрепа. Само че този модел, макар и ефективен, отдавна се изчерпа. Показва го и актуалната социология, особено след разкритията за връзките на ПП-ДБ с педофилската секта от “Петрохан“.

Защото изборите не се печелят в социалните мрежи, а в доверието на хората. А доверието не се генерира, то се заслужава.

Показателен беше един сигнал в първите дни на служебното правителство.

Провалът с ПР-ангажирането на Димитър Бербатов като съветник на служебния премиер. След неуспеха му да оглави Българския футболен съюз и превръщането му в рекламно лице на хазартен оператор, бившият футболист се оказа в нова роля - да дава идеи за „оправяне“ на масовия спорт. Междувременно обаче се появи и скандал с оставен без надзор боен пистолет в личния му автомобил в центъра на София.

Още по-симптоматично бе как последва „наказанието“. Връчено лично от главния секретар на МВР Георги Кандев, който не пропусна да превърне случая в публична демонстрация. Детайлът, че Гюров, Бербатов и Кандев са от Гоцеделчевския край, хвърля допълнителна светлина върху тази необичайна институционална активност.

От два дни пък служебният МВР-министър Емил Дечев експлоатира арогантната постъпка на депутата Явор Божанков, който избягал от полицейска проверка. Защо полицията не е установила Божанков, но незабавно, включително да му вземе проба за алкохол и марихуана?

Истинският инфлуенсърски феномен обаче са самите Георги Кандев и Емил Дечев. Тандемът в МВР не просто комуникира активно,той целенасочено функционира като постоянен медиен поток. Няма ден без тяхно участие, понякога по няколко пъти, в телевизии, подкасти и социални мрежи, където неизменно се отчита „успех“ в борбата с купуването на гласове. 

И тук започва същинският проблем.

Въпреки шумната кампания, МВР не е разкрило нито една реална, мащабна и действаща схема за изборна търговия. От месец и половина се говори за „специализирана полицейска операция“, което само по себе си би трябвало да има превантивен ефект.

Вместо това обществото вижда акции, при които като „доказателства“ се показват бакалски тефтери с вересии или дори настолен календар от салон за красота с записани часове на клиентки.

Парадоксът е очевиден -  колкото повече МВР показва, толкова повече подкопава собствената си теза.

В същото време Дечев и Кандев продължават да рецитират статистики за ръст на сигнали и проверки. Но зад тези проценти стои липсата на най-важното – реални резултати. Няма информация за случаи, в които прокуратурата да е поискала и съдът да е постановил постоянен арест за изборна търговия.

За сметка на това рискът от увеличаване на жалбите за полицейски произвол става все по-реален.

Зад шумните акции няма резултати. Зад гръмките проценти няма правосъдие. Зад медийната активност няма държавност. Зад цялата тази показност прозира страх. Страх от реалността, която не може да бъде „оправена“ с алгоритми, нито „управлявана“ с лайкове.

Още по-ярък става контрастът, когато се припомни, че именно ПП-ДБ бяха сред най-гласовитите противници на увеличението на възнагражденията в МВР по времето на правителството „Желязков“ — с мандат на ГЕРБ, в коалиция с БСП и ИТН, и с подкрепата на ДПС-НН. Тогава аргументите бяха за „неефективна система“ и липса на реформи.

Днес обаче същите политически среди, чрез лицата на Емил Дечев и Георги Кандев, не просто разчитат на същата тази система, но и открито я използват като инструмент за ПР-кампании.

Полицията, която вчера беше критикувана като проблем, днес се оказва удобен декор за демонстрации на активност, без съществен резултат, но с максимален медиен ефект.

Самият Емил Дечев, дългогодишен наказателен съдия, понастоящем и председател на Контролния съвет на съвет на Съюза на съдиите в България, сочен като политическото крило на ПП-ДБ в съдебната власт, днес се оказва в парадоксална роля. Дечев прилага същата риторика и ползва същите методи, които напомнят периода на Цветан Цветанов, когото ССБ и свързаните с тях адвокатски кантори, НПО-структури и медии, толкова остро критикуваха в продължение на години. Още по-иронично е присъствието на фигури като Иван Анчев в ръководството на МВР. Служебният заместник-министър е бившата дясна ръка на Цветанов в електорално нереализиралата му се партия.

Инфлуенсърството на Дечев и опитите му да се прави на ироничен и остроумен, започна да дава обратен ефект. Показателно в тази посока е признанието на Дечев за близки отношения с отстранената европейска прокурорка Теодора Георгиева, включително участие в яхтено пътуване в Бяло море. Макар и отпреди години, този факт поражда въпроси, които трудно се вписват в образа на безкомпромисен борец за законност.

И докато инфлуенсърството се утвърждава като управленски стил, даването на решения за реалните кризи остават на заден план. Държавата не е TikTok канал. МВР не е подкаст.

А Министерският съвет не е сцена за инфлуенсърски колаборации. Рисковете за националната сигурност, свързани с военните действия в Близкия изток, растящите цени на енергоносителите и липсата на ефективни икономически мерки очертават картина на управленска безпомощност.

Изказвания от типа, че хората може би трябва да си останат вкъщи вместо да ходят на работа, звучат не като решения, а като признание за провал. И когато временната власт започне да се държи като вечна, обществото рано или късно ѝ напомня мястото, а този момент наближава.