Тя остава много повече от древна богиня, излязла от морската пяна

Как древногръцката покровителка на красотата и желанието се превръща в една от най-противоречивите фигури в историята на изкуството? От първата гола женска статуя в Древна Гърция до възмущението на Марк Твен, нападението със сатър срещу прочута картина и провокативните появи на съвременните поп икони, образът на Афродита вече повече от 3000 години отразява представите ни за женското тяло, сексуалността и властта на красотата.

Красотата може да бъде възхвалявана, обожавана и превръщана в произведение на изкуството. Но може и да предизвиква гняв, да поражда спорове и да се превръща в повод за обществени скандали. Малко образи в историята олицетворяват това противоречие толкова ярко, колкото Афродита - древногръцката богиня на любовта, красотата и желанието. В продължение на хилядолетия тя е вдъхновявала скулптори, художници, писатели и музиканти. Само че възхищението от нея невинаги е било безобидно: голото й тяло неведнъж е определяно като непристойно, а изображенията й са обвинявани, че превръщат жената в обект на мъжкото желание.

Как се стига дотук? И как богинята, чието име се свързва с любовта и плодородието, се оказва в центъра на едни от най-разгорещените спорове за изкуството и сексуалността? Изложба в музея "Ашмолиън" в Оксфорд проследява необикновената история на този образ, от древните митове до съвременната попкултура.

Раждането на Афродита е сред най-живописните истории в гръцката митология. Според една от версиите тя се появява от морската пяна, след като Кронос отрязва гениталиите на баща си Уран и ги хвърля в морето. От пенливите вълни се ражда вече напълно оформена богиня, която се носи по водата към остров Кипър. Когато стъпва на сушата, под краката й разцъфват цветя, сякаш самата природа приветства появата на красотата и любовта. 

Историческите корени на богинята обаче са по-сложни от красивия мит. Култът към нея се оформя в Кипър около 1200 г. пр. Хр., а образът й носи сходства с много по-стари божества от Близкия изток, сред които Ищар и Астарта. В тези древни религиозни традиции любовта, сексуалността и плодородието са тясно свързани, но богините не се ограничават само до тях, те могат да олицетворяват още войната, властта и защитата на общността.

Същото важи и за Афродита. Днес често си я представяме като покровителка на романтичната любов и красивите тела, но в древността нейната власт е била много по-широка. Тя е свързвана с физическото привличане, зачеването и продължаването на живота, не само при хората, но и в животинския и растителния свят.

"Плодородието, любовта и размножаването са теми, които съществуват във всяко човешко общество, независимо от културата", обяснява Анжа Улбрих, куратор на изложбата в "Ашмолиън", пред BBC. Едно от имената на Афродита е Пандемос - богинята на всички хора. "Не става дума само за воините или за жените: любовта засяга всеки и всичко. Тя прониква във всеки аспект на живота", допълва Улбрих.

И действително, трудно е да се намери друга сила, която да присъства толкова неизменно в човешката история. Любовта може да вдъхновява велики произведения, да създава семейства и да свързва общности, но също така да поражда ревност, конфликти и войни. Тази двойственост прави Афродита толкова подходяща за богиня на човешките страсти. Освен това тя не е просто нежна и съблазнителна фигура. В някои митове Афродита участва в Троянската война, а воинственият аспект на образа й е причина да бъде почитана и от древногръцки моряци. Богинята има и неочаквана връзка с историята на Рим. Според преданията тя е майка на троянския герой Еней, роден от връзката й с принц Анхиз. След падането на Троя Еней бяга към Италия, а неговите потомци според легендата поставят началото на Рим. Така Афродита се оказва много повече от небесна красавица. Тя е свързана с живота и смъртта, с войната и мира, с личните желания и съдбата на цели народи.

В продължение на векове древните художници и скулптори не представят Афродита по начин, който съществено да я отличава от останалите богини на Олимп. Тя може да бъде разпозната по облеклото, накитите и характерните си атрибути. Голото й тяло все още не е основният белег, чрез който публиката я разпознава.

Това се променя около 350 г. пр. Хр. Тогава скулпторът Праксител създава произведението, известно като Афродита от Книдос. Оригиналът не е запазен, но външният му вид може да бъде възстановен приблизително благодарение на по-късни римски копия, сред които е прочутата Капитолийска Венера. Значението на творбата е огромно: тя се смята за първото известно монументално изображение на напълно гола женска фигура в древногръцката скулптура.

Дотогава голотата в гръцкото изкуство е предимно мъжка територия. От 7-6 в. пр. Хр. насетне голите мъжки тела са често срещани в изображенията на атлети, герои и богове. Те символизират сила, физическо съвършенство и доблест. Мъжката голота не е непременно знак за уязвимост, а напротив, тя често е демонстрация на увереност и героизъм.

Праксител прави нещо различно. Неговата Афродита е представена в момент, в който сякаш се кани да се изкъпе. Едната й ръка се насочва към интимната област, а другата е близо до съд за вода. Позата създава впечатление за внезапно прекъснат личен момент, богинята изглежда едновременно скромна, уязвима и осъзнаваща собствената си голота.

Тук се крие и голямата промяна. Докато голият мъж в древногръцкото изкуство обикновено е представян като герой, който уверено заявява присъствието си, Афродита изглежда така, сякаш е била заварена в интимен миг. Тялото й не просто е показано, то е поставено в ситуация, която приканва зрителя да гледа.

Позата става известна като Venus Pudica, което означава "скромна" или "целомъдрена". В нея женската фигура прикрива част от тялото си, но жестът на прикриване едновременно насочва погледа именно към онова, което остава скрито. Парадоксът е очевиден: скромността не премахва еротичното внушение, а може да го засили. Според Улбрих именно тази скулптура е революционна. Преди Праксител Афродита е можела да бъде разпозната по различни дрехи и украшения. След него голотата се превръща в основна част от образа й.

И все пак проблемът не е просто в това, че богинята е гола. Човешкото тяло е естествено и само по себе си не е скандално. Спорът възниква заради начина, по който то е представено, чрез поза, жестове и композиция, които могат да превърнат изображението в покана за съзерцание и еротично удоволствие. Така границата между възхвала на красотата и превръщането на жената в обект на желание става все по-трудна за определяне.

Афродита от Книдос става толкова влиятелна, че римските скулптори започват да я копират многократно. Капитолийската Венера е само един от примерите за разпространението на този тип изображение. С разширяването на Римската империя подобни статуи достигат до различни краища на Европа, Северна Африка и Близкия изток. Така една художествена идея се превръща в модел, който поколения творци възпроизвеждат и преосмислят. Женското тяло вече не е само част от разказ за богиня или митологичен герой. То може да се превърне в самостоятелна тема на произведението, в център на вниманието, около който се организира цялата композиция.

Това влияние обаче не приключва с античността. През Средновековието интересът към класическото наследство в Европа отслабва в сравнение с предишните епохи, но през Ренесанса древногръцките и римските образци отново се превръщат в обект на възхищение и внимателно изучаване. Художниците започват да търсят антични статуи, да ги копират и да използват композициите им като вдъхновение за нови произведения.

Афродита се завръща, този път в картините на художници, които по-късно ще бъдат определени като едни от най-големите имена в историята на изкуството. Мазачо, Ботичели, Рафаело и Тициан използват античните традиции по различни начини. Някои изобразяват самата богиня, а други заимстват характерната поза за свои женски персонажи, без те непременно да са свързани с гръцката митология.

Така образът на скромната, но гола Венера постепенно се отделя от конкретната богиня и се превръща в художествен език. Той позволява на художниците едновременно да покажат женското тяло и да го обвият в митологичен или алегоричен смисъл. Голотата може да бъде оправдана като символ на невинност, красота, плодородие или антично съвършенство, но за зрителя тя може да носи и съвсем недвусмислено еротично послание.

През барока Питър Паул Рубенс и Диего Веласкес продължават да работят с този наследен визуален модел. През 19. в. Александър Кабанел и Едуар Мане го преработват по различни начини, а през 20-и темата за голото женско тяло намира нови изразни форми в творчеството на Амедео Модиляни и Ив Клайн.

Независимо от епохата, въпросът остава сходен: Kога изобразяването на красотата е художествено възхищение и кога се превръща в обективизиране? 

Противоречията около голата Венера не са само съвременен феномен. През 1880 г. американският писател Марк Твен реагира с възмущение на картината Венера от Урбино на Тициан, създадена през 1534 г. Той я определя като "най-мръсната, най-гнусната и най-непристойната картина, която светът притежава".

Днес произведението се смята за една от важните творби на европейската живопис, но реакцията на Твен напомня, че художествената репутация на една картина не я предпазва от морални обвинения. Изображението на голата Венера може да бъде възприето като възхвала на женската красота, но и като демонстративно еротично произведение, което провокира зрителя да гледа тялото й по определен начин.

Разбира се, не всички голи изображения имат едно и също значение, а мотивите на художниците и реакциите на публиката са различни. Но историята около Твен показваколко силни чувства може да предизвика едно произведение, когато докосне теми като сексуалността, морала и властта над собственото тяло.

Влиянието на богинята не остава затворено в античните храмове, дворците и музейните зали. През вековете тя непрекъснато е преоткривана и приспособявана към вкусовете на новите публики. Всяка епоха сякаш създава Афродита, от която има нужда, понякога нежна и романтична, друг път чувствена, властна или провокативна.

В съвременната попкултура богинята също получава нов живот. През 2023 г. Бионсе открива концерт с появата си на сцената в гигантска мида, облечена в рокля, украсена с характерни жестове, напомнящи позата на Venus Pudica. Визията препраща към дългата история на Венера като символ на красотата и съблазънта, но в контекста на концертното шоу може да бъде разчетена и като демонстрация на сценично присъствие и контрол върху собствения образ.

Бьорк, Лейди Гага, Кайли Миноуг и групата Bananarama също са включвали богинята в музикалните си произведения или артистични образи. Това не означава, че всички използват един и същ символ по еднакъв начин. За едни Афродита е олицетворение на романтиката и желанието, за други - на женската независимост, чувствеността и свободата да избираш как да представяш себе си.

Тук се появява и едно от най-интересните противоречия в историята й. Образът, който векове наред е бил използван за създаване на идеализирана и често еротизирана представа за женското тяло, днес може да бъде присвоен от самите жени и превърнат в символ на увереност и лична власт. Границата между обект и субект на желанието вече не изглежда толкова ясна, колкото в класическите картини.

Афродита оцелява повече от три хилядолетия не само защото олицетворява красотата. Тя е толкова устойчива като културен образ и защото позволява множество прочити. Може да бъде богиня на плодородието, покровителка на любовта, участничка във война, майка на герой, идеал за съвършенство или символ на сексуалното желание. В съвременния свят тя може да бъде и знак за женска самоувереност, сценична провокация и право на собствена идентичност.

Именно тази гъвкавост обяснява защо образът й продължава да предизвиква спорове. Когато едни виждат в голото тяло красота, други могат да разпознаят в него обективизация. Когато едни възприемат класическата поза като невинна препратка към античното изкуство, други я разглеждат през историята на мъжкия поглед и начина, по който жените са били представяни и оценявани.

Според Анжа Улбрих хората често свеждат Афродита до онова, което им е необходимо или което искат да видят в нея. Тя е "многостранна", отбелязва кураторката.

Удивително е, че една-единствена скулптура - Афродита от Книдос на Праксител - успява да повлияе толкова дълбоко върху начина, по който поколения художници представят голото женско тяло. Но още по-показателно е, че спорът около този образ никога не приключва окончателно. Той се променя заедно с обществото и разкрива нещо не само за изкуството, но и за самите нас.

В крайна сметка Афродита остава много повече от древна богиня, излязла от морската пяна. Тя е огледало, в което всяка епоха вижда собствените си представи за красотата, любовта, сексуалността и свободата.