След Христовото Възкресение смъртта вече не е край на съществуването, а само точка на преход от един живот към друг. Победата над нея не е просто бъдещо физическо събитие, а духовна реалност, която човек може да преживее още сега, освобождавайки се от страха и страстите, чрез които смъртта властва над него. Но възкресението не означава автоматично спасение - всички хора ще възкръснат, но не всички ще наследят вечен живот в блаженство. Това казва известният френски православен богослов, философ и патролог Жан-Клод Ларше в интервю от 2017 година за румънското издание „Lumina de Duminică“, посветено на дълбокия смисъл на Възкресение Христово.

Жан-Клод Ларше (род. 1949 г.) е сред най-значимите съвременни православни богослови в световен мащаб, чиято биография е белязана от уникален синтез между висшата академична прецизност и живия духовен опит. Като френски интелектуалец с докторати по философия и теология, той се утвърждава като водещ авторитет в патрологията, посвещавайки десетилетия на изследването на св. Максим Изповедник и изграждайки интелектуален мост между западната рационална мисъл и източната мистична традиция. Ларше се ползва с изключителна репутация на „теоретичен лечител“, тъй като успява да систематизира наследството на Светите Отци в мащабна терапевтична система, обединяваща богословието с психологията и биоетиката. Неговият труд върху обожението на човека и смисъла на страданието го превръща в „жив класик“ на Православието, чиито книги са преведени на над двадесет езика и се ценят еднакво високо както в университетските среди на Сорбоната, така и в манастирите на Атон. В съвременния свят той остава непоколебим защитник на традиционната антропология, борейки се срещу обезценяването на тялото и предлагайки духовни отговори на модерните кризи на духа.

- Нито една религия, освен християнството, не говори за Възкресение. Какво означава Възкресението на Христос за древния езически свят и как Светите Отци са осветлявали това събитие в своите трудове?

- Утвърждаването на възкресението на мъртвите е радикално ново спрямо доминиращите учения по онова време, сред които основно е бил платонизмът. Платониците са отдавали значение само на душата и са смятали, че животът след смъртта може да съществува единствено като живот на освободената от тялото душа, което (тялото) вече не е неин затвор, както по време на земното ѝ съществуване.

Християнските антрополози винаги са учили, че човекът се състои от душа и тяло, които са неразделно съединени в него. Тялото е също толкова ценно, колкото и душата, тъй като то също е сътворено от Бога по Негов образ и е призовано да участва в духовния живот, да приема Божествената благодат и дори да бъде обожено. Това повишаване на значението на тялото като съставна част на човешката природа се потвърждава на още по-високо ниво от факта, че когато Словото, Синът Божий, се въплъти, Той прие не само душа, но и тяло. За това духовно измерение, за тази способност за обожение някога говори и апостол Павел: „Или не знаете, че тялото ви е храм на живеещия във вас Светия Дух, Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си? Защото сте скъпо купени. Затова прославете Бога в телата си и в душите си, които са Божии“ (1 Кор. 6:19-20).

Такъв поглед върху човешката природа са защитавали още първите Отци на Църквата (особено свети Ириней) в дискусия със застъпниците на платонизма и гностицизма, които са имали погрешна представа за нищожността на тялото. През XIV век основите на християнската антропология защитава и свети Григорий Палама, който подчертава особено силно участието на тялото в духовния живот – от неговите първи стъпки, аскезата и молитвата, до неговия връх – боговидението, и факта, че тялото се подлага на обожение толкова, колкото и душата.

Вярата във възкресението е защитавана от първите Отци в полемика с тогавашните мъдреци, които са я смятали за скандална и са я осмивали. На това е посветен апологетичният труд на Ориген „Против Целз“ и особено трактатът на Атинагор Атински „За възкресението на мъртвите“.

- Изглеждаше, че на Кръста животът бе погълнат от смъртта, но, както е известно, в Христос няма смърт. Какво можем да направим, за да няма смъртта повече отношение към нас, да станем подобни на Христос и смъртта повече да не намира прием у нас?

- Победата над смъртта не е само физическа победа, която ще се открие в бъдещото възкресение, както понякога се мисли. Това е преди всичко духовна победа, която усещаме още сега: на Кръста Христос преодоля властта, която смъртта притежаваше над нас чрез внушавания от нея страх, и силата, която дяволът има над нас, използвайки този страх. За това говори самият апостол Павел, утвърждавайки, че Христос, приемайки нашето естество, е дошъл, за да „избави ония, които от страх пред смъртта през целия си живот бяха подложени на робство“ (Евр. 2:15). Свети Йоан Златоуст също говори за това, че хората съзнателно се поддават на страстите в опит да живеят по-ярко и да избягат от смъртта, но това, разбира се, е двойна илюзия.

Тези идеи намират своята основа и в думите на апостол Павел, който пред лицето на победата на Христос над смъртта възкликва: „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?“ (1 Кор. 15:55). Обединявайки се в Христос, ние можем благодарение на Него да приемем това: не само да победим физическата смърт чрез бъдещото възкресение, но и да станем чрез това свободни от нашите страсти, които ни привързват към земния ни живот и към този свят.

- Възкресението извършва коренна промяна в нашата паднала природа, давайки ни удивителната възможност за освещаване чрез смъртта. В Румънската православна църква 2017 година бе посветена на поменаването на онези, които са свидетелствали за Православието по време на гоненията в комунистическата епоха. Как тези хора, преодолявайки страха и физическите мъчения, успяха да осветят собствената си смърт? Какво значеше смъртта за тях?

- Не знам дали може да се каже, че е имало „освещаване на смъртта“. В пасхалния тропар се казва „със смърт смъртта потъпка“, за свообразна „смърт на смъртта“ говори и свети Йоан Златоуст. Това означаваше преди всичко унищожаване на всичко онова, което превръщаше смъртта в небитие. Смъртта вече не е край на съществуването, тя се превърна само в точка на преход от един живот към друг.

Що се отнася до мъчениците, те представляват за нас пример за християни, които благодарение на вярата си в Христос и близкия съюз с Него са успели да превъзмогнат страха от страданията и смъртта. Страданията и смъртта, както дяволът и греховете, вече нямаха власт над тях. Мъчениците се изправиха срещу тях смело и по добра воля.

Освен това всеки християнин е призован да извършва нещо подобно, налагайки си аскетични ограничения, което някои Отци смятат за свообразно „постепенно мъченичество“. Аскетиката ни позволява да се доближим до разбирането на страданието чрез доброволни форми на ограничение и отказ, както и чрез нежеланите трудности, които ни налага земното съществуване (например болести), но които приемаме по добра воля. Аскетиката ни помага също да се запознаем със смъртта чрез това, което Светите Отци наричат „памет смъртна“, и чрез процеса на „умъртвяване“ на ветхия човек (Рим. 6:6, Еф. 4:22). Това е човекът, подчинен на клопките на своите страсти, на онова, което обществото и собствената му физическа природа искат от него.

- От времето на Христовата победа над смъртта възкресението стана вселенски закон, действащ в целия сътворен от Бога свят и особено по отношение на човека. Би могло да се каже, че спасението ни е напълно гарантирано. И все пак не е така, тъй като често падаме в грях. Каква е ролята на покаянието - това второ кръщение за душата ни? Могат ли сълзите на покаянието да ни приближат към възкресението?

- Внимателно, не бива да се смесват възкресението и спасението. Всички хора, каквито и да са били духовните им качества, ще възкръснат (вж. Деян. 24:15), тоест отново ще придобият телата си, макар и не такива, каквито са били преди. След Съда част от хората ще прекарват райски живот в телата си, а друга част ще изпитват адски страдания, също намирайки се в своите тела. Разбира се, вечният живот е милост и той ще бъде даден на всички хора, но много ще зависи от постъпките, които са извършили по време на земния си живот, от това дали са постъпвали така, както изисква Господ. И тогава, както казва свети Максим Изповедник, за една част от хората това „вечно битие“ ще стане „вечно благобитие“, а за останалите ще се превърне във „вечно злобитие“.

В действителност, за да се спасим, ни е необходимо да се очистим от греховете си (и преди всичко от страстите, които са техен източник), а също и да вършим съответните добри дела. Тези принципи се съдържат в Божествените заповеди, които не са нито морални предписания, нито закони, а напътствия, чието изпълнение ни позволява да се уподобим на Христос чрез нашия живот (нашите постъпки и цялото ни същество).

Покаянието играе основна роля в тези две фази на духовния живот, тъй като то не означава само оплакване на извършените грешки, но и твърдо желание за поправяне. В същността си покаянието е процес на трансформация. Това се вижда добре от гръцкото име на покаянието - метаноя, което буквално означава „промяна на ума“. Това е процес, който никога не трябва да спира и който ни позволява да се отдалечим от живота, изпълнен със страсти и породени от тях грехове, и да започнем живот според заповедите Христови.

- И в древността, и дори сега, възкресението олицетворява за християните преди всичко надеждата и вярата (в бъдещия живот). Какво можем да направим, за да превърнем тази надежда в реалност?

- Възкресението действително олицетворява за човека възможността за вечен живот с Бога в цялото му същество - с душа и тяло. Чертите на този живот, с който ще се удостоят праведниците след Страшния съд, можем и трябва да виждаме още сега; в Църквата можем да ги усещаме според мярата на нашето духовно развитие в Христос. Виждаме как телата на светиите още сега свидетелстват за новия живот чрез присъствието в тях на Божествените енергии, които се проявяват и чрез иконите и мощите.

Благодарение на бъдещото възкресение смъртта вече не е необратим край на нашия духовен живот и на цялото ни битие, тя не е и начало на живот без тяло. Смъртта остава възможност да продължим онзи духовен живот, който започваме тук, в Църквата. Животът в Царството Небесно няма да бъде нещо радикално ново, той ще представлява обновяване на живота както на душата, така и на тялото, и нашият духовен живот там ще се разкрие в пълнота.

- В книгата си „Животът след смъртта според православното Предание“ пишете за тайната на смъртта - единственото неизбежно събитие в живота ни, чийто смисъл остава неизвестен за нас. Също толкова затворена за нас, колкото тайната на смъртта, е и тайната на възкресението. Защо Христос не разказва подробно за Своето възкресение, а просто казва на апостолите, че ще бъде убит от юдеите и на третия ден ще възкръсне? Защо Той не открива на живите тайните на живота след смъртта?

- Бог сътворява „всичко ново“ (Откр. 21:5), твори „ново небе и нова земя“ (Ис. 65:17, Откр. 21:1). Ето защо ние, намирайки се в сегашното си паднало състояние, не можем по истински начин да разберем какъв ще бъде бъдещият ни живот и само изказваме догадки. При възкресението ще се върнем в собствените си тела, но тези тела ще се променят, ще станат по-малко материални и „по-тънки“ (по думите на св. Йоан Дамаскин). Нашите тела вече няма да живеят според физическите закони, на които са подвластни материалните предмети в настоящия свят. Те ще напомнят на тялото на Адам преди грехопадението и на тялото на възкръсналия Христос, Който е можел да се намира едновременно на различни места, да преодолява големи разстояния за миг, да преминава през затворени врати и стени (Йоан 20:19, 26).

Такова тяло - каквито ще бъдат и нашите тела – апостол Павел нарича „тяло духовно“ и го отличава от „тялото душевно“ или телата на животните (вж. 1 Кор. 15:35-50).

- Христос каза: „Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее“ (Йоан 11:25), а църковният писател Атинагор Атински в труда си „За възкресението на мъртвите“ твърди, че ако нямаше възкресение, човекът не би могъл повече да продължи да съществува. Каква е ролята на тялото и материята в делото на възкресението? Христос възкръсна в Своето тяло и ние, причастявайки се с Евхаристията, чрез Неговото възкръснало Тяло се приобщаваме към безсмъртието. Разкажете за важността на физическата природа на човека в християнството.

- Това е обширна тема за обсъждане, тъй като на християнството от самото начало се е налагало да се бори с твърде значими мисловни течения, в които понятието за тялото е било обезценено. Според привържениците на платонизма и различните гностически учения на античността, човекът е само душа или дори само най-благородната част от душата - умът (гр. νοῦς). Според тези учения, в началото човекът е представлявал само чист дух, бил е в състояние на съвършенство, което по-късно е изгубил. След падението си човекът е попаднал в материалния свят, а душата му се е озовала в тялото, което е станало за нея затвор. Така философията на тези учения се състои в отделянето на душата от тялото чрез издигане на духа над материалния свят. За гностицизма, който е съществувал в древни времена под най-различни форми и е оцелял до днес в многобройни секти, материята - а следователно и тялото - е зло.

Светите Отци първи се опитват да покажат, че човекът не е само тяло и не е само душа, а че тези два елемента са неразривно свързани в него. Когато Атинагор казва, че ако нямаше възкресение, човекът не би могъл да продължи да съществува, трябва да се разбира, че човекът не може дълго да съществува без тяло. Тялото е част от човешкото битие и свети Ириней Лионски казва, че човекът без тяло не е истински човек. Отците подчертават, че в християнството целият човек - тяло и душа - е призован към спасение и обожение; че тялото и материята сами по себе си не са зло, а злото е страстната привързаност към материалното и към сетивната страна на нещата. Отците, както и апостол Павел, противопоставят не душата на тялото, а духовното на плътското, защото и тялото, и душата могат да се стремят и към едното, и към другото в зависимост от това дали човекът се стреми към Бога или към материалния свят.

Свети Григорий Палама придава на тялото дори още по-голямо значение поради ролята му в духовния живот. Учителят на исихазма подчертава степента на въвлеченост на тялото в молитвеното дело и в аскезата, в постигането на боговидението и приобщаването към блажения живот в Бога. Разбира се, той не е първият, който говори за това. Свети Максим Изповедник например пише: „... и целият човек би се обожил, боготворен от благодатта на въплътилия се Бог, оставайки изцяло по природа човек по душа и тяло, и ставайки изцяло по душа и тяло бог по благодат и по подобаващата му всячески божествена светлина на блажената слава, след която нищо по-светло и по-високо не може да се помисли“ (Амбигви към Йоан).

Източник: sobor.by