Конфликтът е в главите на невежите кресльовци и замества огромното бяло петно във възпитанието им 

Съществува един фундаментален довод, който затваря устите на всички кресльовци, тръгнали да роптаят срещу въвеждане на предмета „Добродетели и религия“. Доводът е: липса на вяра. Не на онази вяра, която повърхностно идентифицираме с религиозното чувство у човек. Говорим за чисто човешката потребност, която обозначаваме с понятието вяра.

Схващането, че училището не е църква и/или църквата не е училище, е обратното на мъдро съждение.

Защото изначално всяко човешко същество може да бъде определено И като религиозно. Религията е част от начините, по които опознаваме и се опитваме да обясним и разберем света. Съвкупност е от догматични вярвания, които не се подлагат на доказателство. Те се преплитат с ритуали и доктрина за взаимоотношенията в обществата и така получаваме нещото, което най-общо определяме като религия.

На другия полюс на познанието е науката. И тя може да бъде разгледана като „религия“, но основана на докателствено вярване – за да се приеме нещо за истинно, то трябва да бъде доказано теоретично и практически. Научният подход е наборът от ритуали, а доказаните научно теории са основа, върху която се формират доктрини за обществените отношения.

Между двете крайности – наука и религия – застава философията, която търси постоянно истината и мъдростта.

Така сме устроени като същества, надарени с разум. Независимо какво и как вършим или измисляме, започваме от идеята. А идеите са плод на въображението ни, което първо трябва да вярва в нещо, за да премине към следващ етап – да докаже практически или да укрепи бездоказателствено убеждението, вярването, че нещото е или не е такова, каквото вярваме, че е или не е.

Звучи сложно, но е ежедневие: всяка вечер лягаме да спим, защото вярваме, че на сутринта ще се събудим. Или поне се надяваме да се събудим. Вярата поражда надеждата. Двете заедно ни тласкат към онази сложна категория, която сме приели да наричаме любов. И когато се съберат трите – вяра, надежда и любов, човек стига до софия – понятието, родено още от дофилософските елинистични времена, с което се асоциира постигането на върховното майсторство в разсъжденията и чувстванията или на съвременен език – мъдростта. (Ако сте заподозрели нещо алегорично или метафорично с християнските Вяра, Надежда, Любов и майка им София, на прав път сте).

В съвремието ни ясно се вижда, че липсва вяра. По-скоро вяра има в прекомерни мащаби, но само в онова, което материално съществува и може да се пипне или да се придобие. Липсва онази вяра в идеи, което само по себе си води до липса на идеи. Няма идеи – губим надежда и изобщо забравяме за любовта (широкото понятие, не тесният смисъл на думата, с която заместваме тривиалното обичане). В такава ситуация е трудно даже да мислим, че вървим към мъдростта. А какво е обратното на мъдрост?! Дори и да не е чистата глупост, нещата не ни се получават в нормалния вид и като следствие живеем някакъв трескав, постоянно тревожен и – пресилено, но вярно – безсмислен живот. Освен това, през повечето време огромна част от хората се чувстват нещастни.

Очевидно трябва да възпитаваме у децата вяра. Ама тя може ли да се възпита?! Разбира се, че може! Начинът, по който избираме да живеем, идеите, които приемаме за верни и действията, които предприемаме, за да ги осъществяваме и предаваме на следващите поколения – това е начинът, по който човек се учи и възпитава. За да възпитаме у наследниците си вяра, не се изисква кой знае какво напъване – достатъчно е да им покажем, че ние вярваме. Добрият пример е заразителен и може да сътвори чудеса, без да е нужна свръхестествена намеса. С много малко усилие човек е способен да се държи и постъпва човешки; да държи ума си в състояние да поражда идеи и да спре трескавото преследване на материални облаги, за да задоволява хедонистичната си природа.

Всеки човек „знае и умее“ да вярва. Просто трябва в пъти по-малко да „вярва в нещо/някого“ и далеч повече да вярва чисто човешки.

Задължително е да учим децата на вяра И в училище, И у дома, И в обществото като цяло. Пътят към мъдростта започва/минава през вярата, надеждата и любовта – светските добродетели, които зачитат и всички „добри“ религии.

Обратното ще ни вкара в коловозите на пътя, по който се стига до апокалиптичното разрушение.

Златко Станоев