Александър Смочевски, dveri.bg

Кратък коментар към пр. 66 на Трулския вселенски събор

Литургичният живот на Църквата е в неразделно единство с нейното канонично Предание. Редица свещени правила на Църквата регулират конкретни богослужебни въпроси. Така например повечето от правилата на Лаодикийския поместен събор (360 г.) се отнасят до различни богослужебни теми и проблеми – до степен някои автори да характеризират тези правила като „Закон [sic!] на Църквата за богослужението“ (1).

Периодът на Великата четиридесетница не е изключение от това. В правилата на Пето-Шестия Трулски вселенски събор (691 г.), който запълва каноническия вакуум, настъпил в периода след Четвъртия вселенски събор (451 г.), намираме различни указания относно този богослужебен период:

- За това, че не бива да се нарушава постът на Велики четвъртък, както някои в миналото си позволявали да правят в Африка, понеже по този начин се „обезчестява цялата Четиридесетница“ (пр. 29) (2);

- За това, че във всички дни на светата Четиридесетница, освен съботите, неделите и празника Благовещение, се извършва литургията на предварително осветените дарове (пр. 52);

- За изискването през съботите и неделите на светата Четиридесетница да не се разрешава консумирането на яйца и сирене, както погрешно правели в „Арменската страна“ (пр. 56).

Завършителна част от Великата четиридесетница е Седмицата на Христовите страдания, която се нарича Велика или Страстна седмица. Тя бележи прехода от аскетичен пост (цялата Четиридесетница) към евхаристийния пост (подготовка за причастяването на Възкресение Христово). Духовната катехизация, която се извършва чрез химнографското богатство на Четиридесетницата, отстъпва своето място на очакването на Жениха, подготовката за Неговото пришествие, страдания и смърт (3).

 На светата Велика седмица на Христовите страдания е посветена част от отделно правило на Трулския събор. В канон 89 са посочени трите отличителни черти, но същевременно и условия за пълноценното участие на християните в тези изпълнени с дълбоки богословски смисли богослужения. Верните трябва да прекарват „дните на спасителното страдание в пост и молитва, и сърдечно съкрушение“ (ἐν νηστείᾳ, καὶ προσευχῇ, καὶ κατανύξει καρδίας). Следователно според съборните отци трите елемента, без които не може да има пълноценно участие в дните на Страстната седмица, са: пост, молитва и сърдечно съкрушение. При това, както пояснява Йоан Зонара, под „сърдечно съкрушение“ тук се има предвид не показно, лицемерно, външно съкрушение, а такова, „което засяга самото сърце“ (4).

Съществува обаче едно отделно правило на Църквата, което е изцяло посветено на седмицата след Пасха, наречена Светла седмица. Нека да се спрем по-подробно на него. То е особено актуално, защото засяга въпроса какво следва да правят членовете на Христовата Църква в дните след Възкресение Христово, тоест през цялата Светла седмица. Според мен неговото значение е голямо с оглед на съвременната ситуация в поместните православни църкви, при която храмовете са изпълнени с вярващи в дните на Страстната седмица (особено на последованията на Жениха, Великия маслосвет, Последованието на 12-те евангелия, както и по време на богослужението на Велики Петък), а непосредствено след тържественото отбелязване на Христовото Възкресение на Велика събота, след като се поздравим с „Христос воскресе!“, те изведнъж опустяват. Както често се шегуват църковници, наблюдавайки печалната гледка на народа, който напуска храмовете след „Христос воскресе!“: „Чуваме да се пее: Да воскре́снет Бог, и расточа́тся врази́ Его́, и да бежа́т от лица́ Его́ ненави́дящии Его́, и ние като същински врагове Христови, които Го ненавиждат, се разпръскваме и бягаме от храмовете по домовете си, доволни, че сме изпълнили своя религиозен дълг.“

Тъкмо на активното, живо, съзнателно участие на верните в чудото на Възкресението, в неповторимия дар на Христовата Пасха, е посветено правило 66 на Пето-шестия Трулски вселенски събор.

Пр. 66/V-VI вселенски събор: „От светия Възкресен ден на Христа, нашия Бог, до новата неделя [т.е. Томина неделя], през цялата седмица верните трябва неизменно да пребивават в светите църкви в псалмопения, химни и песни духовни, радвайки се в Христа и празнувайки, четейки с внимание божествените Писания, и наслаждавайки се на божествените тайнства (αἱ τῶν ἁγίων μυστηρίων κατατρυφῶντας). Защото така ще бъдем съ-възкресени и съ-въздигнати с Христа. Затова в тези дни по никакъв начин да не се извършват нито надбягвания на хиподрума, нито други народни зрелища“ (5).

Пето-шестият вселенски събор определя, че верните трябва неизменно да пребивават (σχολάζειν δεῖ ἀπαραλείπτως)  в храма по време на Светлата седмица. Тук неслучайно е употребен глаголът σχολάζω, който означава „отпочивам, отмарям, прекарвам свободно време, посвещавам времето си на нещо“, тоест отнася се до времето извън нашите трудови задължения, време на почивка и на празничност (срв. „празник“, от празен, незает, свободен от задължения и трудове). В правилото е посочено също така как, тоест по какъв начин следва вярващите да бъдат в храма в посочените дни – пеейки псалмопения и духовни песни, четейки „божествените Писания“ и „наслаждвайки се на божествените тайнства“.

Както е известно, в литургичното съзнание на Църквата, цялата седмица след Възкресението Христово „се смята за един ден“ (Валсамон). Що се отнася до значението на фразата „наслаждавайки се на божествените тайнства“, тук очевидно се има предвид причастяването с Тялото и Кръвта Христови. То, както изтъква Теодор Валсамон, трябва да става, ако е възможно всеки ден през Светлата седмица, като верните християни следва да бъдат „в готовност“, тоест да бъдат подготвени за това (6).

В посоченото правило на Трулския събор е ясно посочена и целта на неизменното пребиваване на верните в храма: „Защото така ще бъдем съ-възкресени и съ-въздигнати с Христа.“ Тоест крайна цел на участието на християнина в пасхалната радост, изобщо в тайнствения живота на Църквата, е неговото духовно и телесно възкресение.

Правилото завършва с настояването (забрана) да не се извършват различни състезания на хиподрума (напр. конни надбягвания), както и каквито и да е публични зрелища (7) в периода на Светлата седмица.

Пр. 66 на Трулския вселенски събор разкрива отношението на съборното канонично съзнание на Църквата към най-важното събитие в човешката история – Възкресението на нашия Господ Иисус Христос. То по категоричен начин свидетелства за усилието на Църквата да удържи в център на съзнанието на нейната пълнота тъкмо събитието на Христовата Пасха. По един премъдър начин Църквата сякаш е предвидяла неравновесното състояние, в което ще изпадне по-късно западното християнство (а под негово влияние и източноправославното) с емоционално-чувственото (понякога стигащо до театралност) преекспониране на Страданията за сметка на Възкресението. Сякаш се забравя, че тъкмо „Възкресението Христово е събитието, което дава смисъл не само на акта на сътворението, но и на цялото Въплъщение. Ако нямаше Възкресение, нито Рождеството, нито страданията на Иисус, а колко повече учението Му, биха имали някакво окончателно значение“ (8). Следователно съпреживяването на пътя на Христовите страдания през Великата седмица не бива да бъде за сметка на пълноценното участие в целта и крайната точка на този път – преславното и живоносно Христово Възкресение. Този призив-повеля е скрит и в пр. 66 на Трулския Вселенски събор – частица от богатото канонично Предание на Църквата, което е компас и пътепоказател по пътя към Царството Небесно.

С тези мисли нека си пожелаем светло и благодатно посрещане на Възкресение Христово, съ-възкресени и съ-въздигнати с нашия Господ Бог и Спасител!

1.Вж. повече у: Π. Ροδόπουλος. Οἱ κανόνες τῆς Συνόδου τῆς Λαοδικείας ὡς „Νόμος“' τῆς Ἐκκλησίας περὶ τῆς θείας λατρείας, Θεσσαλονίκη 1968. Срв. Ал. Смочевски, Via Canonica. Каноничноправни и богословски изследвания, София 2025, с. 81-82.

2. В своя коментар към това правило св. Никодим Светогорец е категоричен, че няма никакво основание според правилата на Църквата и според древните богослужебни устави да се нарушава постът на Велики четвъртък като се яде храна с елей. Уставите допускат единствено малко вино. Вж. Πηδάλιον τῆς νοητῆς νηός, τῆς Μιᾶς Ἁγίας, Καθολικῆς καὶ Ἀποστολικῆς τῶν Ὀρθοδόξων Ἐκκλησίας, ἐκδ. «Ἀστήρ», Ἀθῆναι 1970, σ. 244, ὑποσημ. 1.

3. Ἱερομ. Μακάριος Σιμωνοπετρίτης, Μυσταγωγία τῆς Μεγάλης Τεσσαρακοστῆς. Συμβολὴ στὴν ὀρθόδοξη θεολογία τοῦ λειτουρηικοῦ χρόνου, ἐκδ. Ἴνδικτος, Ἀθῆναι 2021, σ. 636.

4.Тълкувание на Зонара към пр. 89 на Пето-шестия вселенски събор, Γ. Ράλλης – Μ. Ποτλῆς, Σύνταγμα τῶν Θείων καὶ Ἱερῶν Κανόνων, τῶν τε ἁγίων καὶ πανεφήμων Ἀποστόλων καὶ τῶν Ἱερῶν Οἰκουμενικῶν καὶ Τοπικῶν Συνόδων καὶ τῶν κατὰ μέρος ἁγίων

5.Πατέρων, Ἀθήνησιν 1852, τ. Β΄, σ. 513.Ράλλης – Ποτλῆς, Σύνταγμα, τ. Β΄, σ.

6. Тълкувание на Валсамон към пр. 66 на Пето-Шестия вселенски събор, Ράλλης – Ποτλῆς, Σύνταγμα, τ. Β΄, σ. 464. Същото посочва и свети Никодим Светогорец: Πηδάλιον, σ.

7. Вж. Ал. Смочевски, „Отношението на свещените канони на Пето-шестия Трулски вселенски събор (691 г.) спрямо древните езически (паганистки) обичаи във византийското общество (културноисторически аспекти)“, сп. Християнство и култура, бр. 3, 2026.

8. Ἰω. Ζηζιούλας, Ἀνάμνηση τοῦ μέλλοντος. Πρὸς μία ἐσχατολογικὴ ὀντολογία, ἐκδ. Ἁρμός, Ἀθήνα 2025, σ. 176.

Източник:dveri.bg