Днес на 6 ноември 2026 г. си отиде Вежди Летиф Рашидов - един от най-разпознаваемите български скулптори, творец с международно признание и общественик, чието име в продължение на десетилетия присъстваше както в културния, така и в политическия живот на България.

"Човек без мечти е като къща без основи." В това изречение Вежди Рашидов събира не само разбирането си за изкуството, но и философията, с която описва собствения си житейски път.

Път, в който ранната загуба, амбицията, творческото признание, обществените битки и личните изпитания се преплитат в една необикновена биография, пише Dir.bg.

Роден на 14 декември 1951 г. в Димитровград, той оставя след себе си над 45 самостоятелни изложби, произведения в престижни музейни и частни колекции по света, множество отличия и противоречива, но несъмнено значима обществена биография.

Два пъти министър на културата, народен представител в седем парламента и председател на 48-ото Народно събрание, Рашидов беше личност, която трудно можеше да бъде побрана в една обществена роля. Но зад политическите постове и публичните спорове винаги стоеше художникът - човекът, за когото ателието оставаше неизменно място за работа и равносметка.

В един от откровените си разговори с писателя Петър Андасаров той разказва за детството, загубата, мечтите, славата, завистта, политическите разочарования, болестта и хората, които са му помогнали да продължи.

От тези спомени се оформя портретът на човек, който никога не е гледал на живота като на лесен път, но до последно е търсил смисъл в съзиданието.

Вежди Рашидов е син на известната народна певица Кадрие Латифова, наричана "Славея на Родопите", и на баща миньор, когото помни като строг, делови, но и бохемски настроен човек.

Първите му спомени са от около четиригодишна възраст и са свързани най-вече с майчината обич - нейните ласки, прегръдки и целувки, любимите му пържени кюфтета и един малък семеен ритуал: майка му го приспивала, като прокарвала пръсти през косата му.

Януари 2026 г. Вежди Рашидов на изложбата "Големите на ХХ век", подредена в арт галерия Vejdi. Източник: Галерия Vejdi

Димитровград остава неговият роден град, макар семейството да се премества в Хасково, а по-късно и в Кърджали. Именно в Хасково майка му създава естрада за песни и танци към театъра. По-късно, когато си спомня за родното място, Рашидов цитира Пеньо Пенев: "Моят път към дома през Димитровград мина и вече цял живот вървя към дома..."

Май 2025 г. Вежди Рашидов представя бронзови маски и рисунки с образа на Бетовен. Източник: Галерия Vejdi

До десетгодишна възраст той описва детството си като щастливо, изпълнено с обич и родителска грижа. Смъртта на майка му през 1962 г. обаче променя изцяло посоката на живота му. "Останах като корабен капитан, загубил своя компас", казва той.

След тази загуба е изпратен в Дом за сираци "Михаил Иванович Калинин" в село Студен кладенец, Хасковско. Споменът за институцията е тежък. Той я описва като място, от което много деца поемат към трудово-възпитателни училища и затвори, а малцина успяват да намерят пътя към самостоятелния живот.

Това е периодът, в който детството му приключва преждевременно. Вместо безгрижие идват отговорностите, необходимостта сам да взема решения и да се справя с трудностите. По собствените му думи преживяното го прави по-амбициозен и борбен, подтиква го непрекъснато да доказва, че е равен с останалите.

"Животът взема едно, но ти дава друго в компенсация", разсъждава той. А за страданието има своя категорична философия: "Страданието е урок за умния, а за глупавия - нещастие."

Първите му истински срещи с изкуството са в мазето на театъра в Кърджали. Там художникът на театъра рисува своите плакати, а малкият Вежди наблюдава работата му, докато майка му репетира. Именно това пространство се превръща в една от отправните точки на неговото въображение и на желанието му да създава образи.

През 1970 г. завършва Художественото училище за изящни изкуства "Илия Петров" в София, а през 1978 г. - специалност "Скулптура" в Художествената академия при проф. Димитър Даскалов.

За Рашидов талантът никога не е достатъчен сам по себе си. Той вярва, че творецът трябва да познава правилата и да усвои основите на занаята, преди да може да изгради собствен художествен език.

Сравнява рисуването с граматиката: първо трябва да научиш буквите, след това да съставяш думи и изречения, за да създадеш накрая истинска литература.

Снимка: Галерия Vejdi

От 1978 г. участва в национални и международни изложби, биеналета и симпозиуми. През 1981 г. получава Златния медал на Ватикана на името на Данте Алигиери - едно от ранните международни отличия, които утвърждават името му извън България.

Следват първа награда на Международното биенале на хумора и сатирата в Габрово през 1983 г., почетен златен медал на Европейската академия за изкуства в Париж през 1985 г. и сребърен медал от Първото световно триенале на портрета в скулптурата в Гданск през 1987 г.

През 1985 г. печели конкурс за творческо пребиваване в "Сите дез ар" в Париж и заминава за Франция. Това е важен етап в международното му присъствие. Представя свои произведения в Париж, Базел, Варшава, Краков, Лондон, Делхи, Москва, Ереван, Истанбул, Амстердам, Токио, Анкара, Виена, Берлин, Вашингтон, Претория и Йоханесбург.

Самостоятелните му изложби надхвърлят 45, а творби на Рашидов са част от колекциите на редица престижни институции, сред които музеят "Пушкин" в Москва, галерия "Уфици" във Флоренция, Музеят на Израел в Йерусалим, Националната галерия в Ереван и фондация "Лудвиг" в Кьолн.

Автор е и на статуетки за редица български отличия - "Сирак Скитник" на Българското национално радио, "Златна роза" на фестивала на българския филм, наградата "Полицай на годината" и наградата за наука "Питагор".

През 2002 г. е удостоен с орден "Стара планина" първа степен, а през 2004 г. става член-кореспондент на Българската академия на науките. Сред международните му отличия са и медалът на музея "Лувър", връчен му през септември 2011 г. от генералния директор на музея Анри Лоарет, както и Наградата на критиката на Международната изложба за съвременно изкуство CALL'ART във Венеция през 2014 г.

Ранното признание не го заварва подготвен за реакциите, които понякога съпътстват успеха. Рашидов си спомня за завръщането си в София след получаването на Златния медал на Ватикана. Вместо очакваната радост и поздравления го посреща мълчание от страна на част от колегите и хората около него.

Описва преживяването чрез стих на Пеньо Пенев: "Нито се радвам, нито тъжа. Тишина, самота и е студено."

Оттогава се научава да споделя радостта от успехите си предимно със семейството. За него славата е противоречиво явление - тя може да бъде признание за постигнатото, но може и да се превърне в самоцел. Прави разлика между популярността, заслужена с творчество, и онова, което нарича "консуматорска слава".

Вежди Рашидов по време на откриването на изложбата "Западноевропейско изкуство XVII - XIX век" в галерия Vejdi на 24 юли 2024 г. Снимка: Милена Стойкова/БТА

Не крие и отношението си към завистта: "Завистта така се е срастнала с мен, че заедно ще умираме едва ли не."

Самият той се определя като емоционален, чувствителен и откровен човек, който обича приятелствата и не се стреми да прикрива характера си. Вярва, че творецът трябва да се пази от самовлюбването, защото то е един от най-сигурните пътища към загубата на собствената му мяра.

Обществената биография на Вежди Рашидов започва много преди влизането му в националната политика. През 1997 г. е член на Обществения съвет по култура към президента Петър Стоянов, а от 2002 г. участва в Съвета по духовно развитие към президента Георги Първанов. Между 1999 и 2003 г. е общински съветник в Столичния общински съвет.

През юли 2009 г. става министър на културата в първото правителство на Бойко Борисов и остава на поста до март 2013 г. През ноември 2014 г. отново поема министерството, което ръководи до януари 2017 г.

Снимка: Галерия Vejdi

Сред важните културни проекти от този период е представянето на българското културно наследство в Лувъра. През април 2015 г. в Париж е открита изложбата "Епопея на тракийските царе", в която са представени над 1600 експоната от 17 български музея. Това е едно от значимите международни представяния на българската археология и културно наследство.

В разговорите за политическите си години Рашидов не крие разочарованията си. Вярвал е, че участието му в управлението ще му даде възможност да промени неща в културната среда и да защити интереси, които иначе остават встрани от политическото внимание. Сред болезнените му спомени е конфликтът около ателието на скулптора Андрей Николов.

"Стигаха ми тези години на наивност, когато мислех, че влизайки там, ще имам възможността да направя някои промени", признава той.

Въпреки критиките към политическата среда Рашидов продължава да смята, че участието на хората на изкуството в обществения живот има смисъл. Според него културата се нуждае от хора, които са готови да защитават нейното място и да отстояват необходимостта от инвестиции в музеи, театри, библиотеки, читалища и кино.

"Каквато и черта да теглим, то градежът има смисъл винаги", казва той.

През годините е депутат в седем Народни събрания - 41-ото, 42-ото, 43-тото, 44-ото, 45-ото, 48-ото и 49-ото. На 21 октомври 2022 г. е избран за председател на 48-ото Народно събрание. Заема поста до февруари 2023 г. В 49-ото Народно събрание е народен представител от ГЕРБ-СДС, но през август 2023 г. подава оставка като председател на Комисията по културата и медиите и като депутат, напуска ГЕРБ и се оттегля от активната политика.

Рашидов говори откровено и за отношенията си с Бойко Борисов, когото определя като успешен политически играч, въпреки различията и разминаванията помежду им. По-сложните истини от тези отношения, смята Рашидов, заслужават да бъдат разказани в книга, а не сведени до вестникарски сензации.

Едно от най-тежките изпитания в живота му е сериозното заболяване, заради което прекарва три месеца в германска болница. В този период светът му се побира в гледката през един-единствен прозорец - парк, дървета, есен и падащи листа.

Тази промяна в природата се превръща в ежедневен спътник на собствената му битка за живот. Рашидов започва да рисува листата, а рисунките му дават сили и осмислят дните на възстановяването. По-късно организира изложба с тези творби и дарява приходите от продажбата им на деца с онкологични заболявания в ИСУЛ.

Януари 2026 г. Вежди Рашидов на изложбата "Големите на ХХ век", подредена в арт галерия Vejdi. Източник: Галерия Vejdi

Така изкуството отново се превръща в начин да преодолееш личното изпитание, но и да помогнеш на другите.

В тези трудни месеци до него е съпругата му д-р Снежана Бахарова - лекар с дългогодишна практика в "Пирогов", която той описва като човек с изключителна интуиция и професионална отдаденост.

"Докато съм жив, мога да коленича пред нея и да ѝ благодаря", казва Рашидов. Признава, че тя му е давала сили, вяра, кураж и надежда, но не пропуска и да поиска прошка за трудния си характер.

Благодарен е и на лекарите, участвали в лечението му, както и на малцината предани приятели, които не са го търсили само за да попитат как е, а за да разберат от какво има нужда.

Сред най-скъпите му спомени е и приятелството с поета Георги Джагаров. Рашидов разказва, че е бил до него до последния му дъх и че именно Джагаров го е научил на родолюбие и любов към родната земя.

Два-три дни преди смъртта си поетът му споделя, че няма да може да върне парите, които му е услужил, за да плати сметката си за ток. Това признание остава дълбоко в паметта на скулптора - като тъжен спомен за човек, който дори в последните си дни е мислел за неизпълненото обещание.

Въпреки политическите си ангажименти Рашидов твърди, че никога не е прекъсвал творческата си работа. Дори като министър, депутат и председател на парламента е прекарвал поне два-три часа дневно в ателието. Това е било неговото пространство за свобода - мястото, в което обществените роли отстъпват пред необходимостта да създава.

След оттеглянето си от политиката през 2023 г. отново посвещава повече време на изкуството. През октомври 2021 г. открива собствена артгалерия "Вежди" в София, а през последните години продължава да представя рисунки и акварели. Сред последните му публични творчески изяви е изложбата му "Дървото", с която показва нови акварели.

Декември 2025 г. Вежди Рашидов покзва 60 нови акварела в изложбата "Дървото". Снимка: Арт галерия Vejdi/БТА

В един от най-личните си отговори Рашидов обобщава живота си без опит да го идеализира:

"Дотук животът ми беше много радости, много сълзи, много лутане, много успехи и неуспехи, много измами и самоизмами, много сладости и горчивини и много др."

А на въпроса как иска да продължи той отговаря с простота, която звучи като последна житейска равносметка:

"Всяка сутрин с много слънце."

Дълбок поклон!