Великошовинистична Сърбия, Западните покрайнини, България и ЕС

Избрано 15.11.2023 11:44 Снимка: ДНЕС+

Великошовинистична Сърбия, Западните покрайнини, България и ЕС

През ноември 1920 г. Западните български покрайнини, простиращи се на 1 545 кв.км, в които са 25 села и част от землищата на българските градове Трън и Кула, остават извън родните предели. Те, по силата на Ньойския договор, са окупирани от Сърбия. Макар самият документ да е подписан на 27 същия месец, още на 6 ноември, без да дочакат окончателното решение на международната комисия по определяне на границата,сръбските войски заграбват Царибродска, Босилеградска и Струмишка област. Отнети са ни Беломорска Тракия и Южна Добруджа, като географската област Македония е поделена между Гърция и Сърбия, а за България остава само Пиринският край, без Струмишко, което също попада под сръбска власт. Макар и без да сме загубили в битка тези територии, като губещи във войната, ние сме принудени да се разделим със свои земи.

Тези ноемврийски дни бележат едни от най-мрачните в българската история. Ньойският договор поставя т.нар. „Черна граница”, разсичайки градове, села и съдби на две. От около 120 000 тогава, българското малцинство в Сърбия наброява към 15 000 в днешни дни, а макар и конституционно признато, е подложено на системна политика на асимилация (сърбизация), съгласно държавната великосръбска идеология от началото на миналия век, а общините, населени с българи, са едни от най-изостаналите икономически, без добри пътища, с ниска раждаемост и висока смъртност, почти не се изучава майчиният български език, медицинското обслужване е лошо...

83 години по-късно отново губим битката със Сърбия - не на бойното поле, а на това на дипломацията

Сърбите, в огромна степен, са и главните виновници за отношението на РСМ към нас. Именно сръбската дипломация (заедно с руската) създават и утвърждат македонизма като антибългарска политическа концепция, като целта е българите в Македония да „станат” сърби. Реализацията на доктрината е поверена на компартиите на Югославия, България и Гърция, а след избирането през 1937 г. на Йосип Броз Тито за лидер на ЮКП, „Македонската резолюция“ на Коминтерна става неразделна част от националната програма на партията. И от август 1944 г. във Вардарска Македония започва реализацията на титовистката доктрина на македонизма, базирана на създадената в края на XIX в. „Великосръбска доктрина“.

Разбира се, това не пречи периодично, при всеки удобен повод, сръбските политици да ни размахват пръст (Ана Бърнабич, Александър Вучич, Ивица Дачич и други), граничарите им – поради или едно измислено оправдание – да отказват достъп на наши сънародници до територията си, да не допускат наши книги на тяхна територия, полицейските власти да задържат превантивно живущи там българи...

Съвсем наскоро - този месец - българският писател, поет и дипломат Едвин Сугарев също не беше допуснат да влезе в Сърбия, където той трябваше да представи книгата си „Елегията за краището" в Босилеград. Участта му последваха и пътуващите с него съпредседател на ВМРО Александър Сиди, бившият депутат в 44-ото НС Мария Цветкова и д-р Валентин Янев от гражданското сдружение "Западни покрайнини", като всички са били държани близо два часа на границата без никакво обяснение от страна на сръбските власти. Дори и след намесата на българския консул в Сърбия, граничарите не са ги допуснали в страната и са иззели български книги от Сугарев.

През август същата участ имаше и председателят на Сдружение „Глас“ - Босилеград Александър Димитров, който беше накаран да се върне у нас, да остави книгите, които носи (всъщност именно писаната от Сугарев "Елегия за краището”, посветена на българите от Западните покрайнини) и едва след това можеше да премине границата. Макар по закон до три екземпляра от каквато и да било книга да могат да бъдат пренесени свободно през митницата, това правило не е спазено в случая с Димитров. Разбира се, той не е получил и ясен отговор защо не го допускат с изданието и даже конфискуват бройките – отново без основание, без официален документ.

Отдавнашна практика е сръбските власти да спират български книги на границата, като всеки, който пътува към Босилеград, е предупреждаван да не носи такива, защото ще му бъдат иотнети, а макар в Западните покрайнини да има официално признато българско малцинство, нашите власти не са в състояние да гарантират правата – нито на хората с българско самосъзнание в Сърбия, нито на нашите съграждани, които желаят да занесат родни писания там.

Европейската комисия е сезирана нееднократно, че правата на българските граждани там не се спазват, нещо повече – Сърбия не спазва и правата на българските граждани, нарушавайки международни спогодби и документи, но от нашите жалби не следва нищо.

Неведнъж са правени и обиски в помещенията на Културно-информационния център (КИЦ) „Босилеград”, като последният такъв беше извършен именно в деня на Западните покрайнини - 8 ноември, когато група цивилни полицаи и инспектори от община Сурдулица направиха обиск, последва и конфискация на книги, сред които отново е и "Елегия за краището”.

Сръбските политици – достойни последватели на Великосръбската доктрина

Освен подобни незаконни действия, не липсват и словесните атаки. Сръбският външен министър Ивица Дачич (сочен и за най-близкия политик до сръбския президент Вучич), печално известен с периодичните си и остри провокации към България, преди няколко месеца заяви, че щом страната ни не признава сръбско малцинство на своя територия, то и Белград не вижда проблеми с българското. "България не признава националните малцинства, но пък за сметка на това толкова много протестира за лошото положение на българите в Сърбия. А това вече наистина е... Но, когато ние им казваме: "А сърбите в България?" Тогава те отговарят: "Няма сърби в България." А, това означава ние да кажем няма българи в Сърбия. Тогава няма проблеми и с българско национално малцинство", демонстрирайки за пореден път шовинистичното си разбиране, формирано от „Великосръбската доктрина“. Съвсем не между другото, Дачич бе и дясна ръка на бившия сръбски диктатор Слободан Милошевич, както и негов официален говорител. През 2020г. бе една от най-скандалните му изяви, когато заяви, че: „В ЕС има едни българи, които в Сърбия са само 0.26 на сто от населението ни. Толкова са българите в Сърбия. Но, България на всяка среща на Европейския съвет поставя въпроса за правата на българското национално малцинство?”

За какви сърби и за какво малцинство у нас става въпрос, вероятно и той не знае, защото по никаква логика, заради никакви войни, никакви териториални промени и никаква причина у нас не са се заселвали сърби. За разлика от неговата страна, откъснала изконни български земи, след което години наред провеждала асимилационно политика и унищожаване на българското малцинство, довело до резултат от едва 12 918 души, определили се като българи през 2022г., за сметка на преброяването през 1948 - най-ранното, за което са представени данни, когато 59 472 души са посочили, че принадлежат към българското национално малцинство. А още преди това, след Първата Световна война, когато Сърбия окупира нашите територии, българите там са наброявали около 120 000, според някои източници, дори и 200 000...

За разлика от тях, в България има около 200-300 сърби, повече имигранти, предимно спортисти и бизнесмени, чиито права безусловно се спазват. Но това не попречи на режима на вече споменатия Милошевич, през 95 – та, да повдигне въпроса за техните „права“ до ООН. 

Разбира се, ако искаме да сме напълно честни, трябва да признаем, че към момента поне ние губим битката с великосръбския национализъм, а вероятно при следващото преброяване, като българи ще се декларират не повече от 1 000 човека в изконните ни Западни покрайнини. 

Нека не забравяме и че всъщност Западните покрайнини все още чакат решение за статута си. Няма вече държава на сърбите, хърватите и словенците, на която с Ньойския договор бяха дадени тези земи. Нещо повече – тези места реално към момента са ничия територия. Но разбира се, пълна утопия е да се говори за някаква автономия, да не говорим за съвсем отделна държава – нито родните политици биха се осмелили да повдигнат подобен въпрос, нито от страна на ЕС можем да разчитаме на адекватно поведение по този въпрос.

Сърбия в ЕС, нещо подобно на РСМ в ЕС – хем сърби, хем боли

Макар все по-активно да се говори за членството на Сърбия в ЕС – както от самите сръбски политици, така и от официални представители на ЕС, макар и преди броени дни, в Белград, председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен да заяви, че ЕС иска Сърбия да се присъедини към блока, а през март председателят на Демократическата партия /ДП/ Зоран Лутовац да предложи в реч пред членовете на Европейския парламент в Страсбург страната му да влезе в Европейския съюз още преди да изпълни критериите, като според него така била приета Румъния преди години, Сърбия все още изпраща разнопосочни послания към Европа. Хем иска да се присъедини към Съюза, хем не е готова да жертва отношенията си с Русия. Да не говорим да доста крайните антиевропейски и сравнително ниската подкрепа за членството сред населението – около 33%.

Но Сърбия, също както Северна Македония, която е доста по-близо до влизането си в Съюза, въпреки че също не отговаря на редица условия, има сериозен проблем не просто с европейските, а с най-базовите стандарти. Не са само Западните покрайнини, Сърбия нееднократно е правила и продължава да прави опити за намеса и във вътрешните работи на Черна гора, Босна и Херцеговина, Северна Македония.

И макар че поне на думи Сърбия настоява за по-бърз прием в Европейския съюз, а наскоро сръбският министър по европейските въпроси Таня Мишчевич даже да отправи укор, че „ЕС чака твърде дълго, за да вкара страните от Западните Балкани в своята орбита”, сръбската разкрачена позиция между Русия – от една страна и Европа – от друга, както и сръбският шовинизъм, който никога не е спирал да вирее, нямат допирни точки нито с нашите интереси, нито с общочовешките ценности.

CHF CHF 1 2.04115
GBP GBP 1 2.28517
RON RON 10 3.93567
TRY TRY 100 5.77036
USD USD 1 1.80878