След четири години фискална разюзданост заради пандемията, правилата на еврозоната отново влизат в сила и принуждават Франция да наложи строги мерки за икономии, за да намали бюджетния си дефицит. Въпреки че никоя политическа партия не иска да тръгне по този път, това е единственият избор, който френският президент Еманюел Макрон си е оставил

Политическата безизходица във Франция е отражение на неразрешимия икономически ребус при настоящата европейска конструкция. След четири години фискална разюзданост, предизвикана от пандемията, правилата на еврозоната отново влизат в сила и принуждават Париж да предприеме серия от строги икономии, които нито една политическа партия, включително тази на президента Еманюел Макрон, не може или не би искала да приложи. Това е основната причина Макрон да свика парламентарни избори, които знаеше, че ще загуби.

Това, че Европейската комисия, с мълчаливата подкрепа на Европейската централна банка, ще наложи болезнени строги икономии на Франция, е неоспоримо поради една проста причина: Германия вече прави същото със себе си, въпреки че нейният бюджет и дълг са много по-малки от тези на Франция.

Подтикнати от стриктното придържане на германския Конституционен съд към така наречената дългова спирачка, която ограничава годишните дефицити до 0,35% от БВП, канцлерът Олаф Шолц и финансовият министър Кристиан Линднер насочиха Германия към курс на строги икономии, който най-вероятно ще сложи край на политическите им кариери. Те направиха това, за да премахнат скромния дефицит от 2,5% от БВП в момент, когато страната им отчаяно се нуждае от големи инвестиции в инфраструктурата. Как могат да обяснят на собствените си партии, че ще толерират френски дефицит от 5,5%, че и повече? Не могат и няма да го направят.

Франция може да очаква всякакъв натиск, взет направо от учебника на Европейската комисия и ЕЦБ за справяне с кризата в еврозоната. Негативните коментари за френския дефицит от страна на Брюксел ще започнат да тревожат притежателите на френски облигации. Лихвеният процент, който Франция трябва да плати, за да преструктурира публичния си дълг от 3,1 трилиона евро (3,4 трилиона долара), ще нараства бавно, а с него и опасенията дали ЕЦБ ще й се притече на помощ. В коментар, който бе посрещнат с масово негодувание във Франция, Линднер предупреди ЕЦБ да не използва наскоро обявения „инструмент за защита на прехвърлянията“ (TPI), за да спаси французите. Със сигурност германският финансов министър осъзнава, че  изявлението му е начало на самосбъдващо се пророчество.

Схемата за спасяване през TPI беше обявена от ЕЦБ, за да успокои постпандемичните страсти. Тя е предназначена да се прилага за страни като Франция със свръхдефицит, но само ако приемат мерките за строги финансови ограничения, диктувани от Брюксел. Това, което я прави политически токсична във Франция, е фактът, че дори ако едно евентуално ново правителство се съгласи със строгите ограничения, не е ясно дали фискалният баланс на Франция ще може плавно да се върне към европейските изисквания. Иначе казано дори и сговорчиво френско правителство би било изправено пред ужасяваща перспектива: политически хаос (тъй като две трети от френският парламент се противопоставят на строгите икономии) без гаранция за връщане към фискална стабилност (тъй като строгите икономии потискат растежа).

Всичко това беше ясно още преди европейските избори през юни. Техният резултат убеди Макрон, че пред него има само два пътя за действие в съответствие с настоящата европейска конюнктура, която той  се опита да промени, но се провали. Първият беше да предложи на основния си съперник, Марин Льо Пен, това, което бе предложено на бившия лидер на Сириза, Алексис Ципрас, през 2015 г. в Гърция: да я остави да формира правителство, което след това да бъде принудено да избира между сблъсъка с ЕС или мълчаливото съгласие с наложените правила – като Макрон естествено би подтиквал Льо Пен към второто.

Другият път беше този, който електоратът избра: парламент, разделен на четири части, който под нарастващия фискален натиск ще се обедини в голяма коалиция. Тя ще включва партията на Макрон, част от републиканците и всички депутати от левия " Нов народен фронт", които са готови да се разделят с "Непокорна Франция" на Жан-Люк Меланшон. (Друг, по-лош вариант, е технократско правителство, чийто бюджет ще бъде налаган с президентски укази.)

Дори ако плановете на Макрон се реализират, той все пак ще бъде обвиняван за строгите финансови ограничения и предизвиканото от тях широко недоволство. Льо Пен ще твърди, че недемократичният президент е откраднал победата на партията й и това ще налее вода в мелницата на президентската й кампания. Успехът на добре обмислените планове на Макрон може да трансформира наследството му и неговия образ, от борец срещу популизма в този на арогантен президент, който е проправил пътя на крайната десница към Елисейския дворец.

Защо френските елити не разполагат с адекватни решения на кризата? Отговорът го дава на 23-ти март 1964 г. Курт Шмюкер, министър на икономиката на Западна Германия, на неговия френски колега Валери Жискар д’Естен, когато последният предлага незабавен паричен съюз между Франция и Германия. Шокиран, Шмюкер се опита да предупреди д’Естен, че той несъзнателно предлага Франция да се откаже от суверенитета си над френския бюджет. И е бил прав. Защо Канада някога би споделяла обща валута със Съединените щати - или Нова Зеландия с Австралия - въпреки дълбоките икономически и културни връзки между тези страни?

Колкото и силно да се опитват европейските елити да отхвърлят тази реалност, те не могат. Паричният съюз е устойчив само между икономики със сходни търговски баланси и еднакви нива на капитализация. Един паричен съюз между Германия и Холандия би бил устойчив – макар и не непременно полезен – защото и двете имат големи търговски излишъци и икономики, където капиталът е равномерно разпределен между различните сектори. Германия и Франция обаче са като дърво и желязо.

Миналият май, един типичен месец, търговският баланс на Франция беше 8 милиарда евро на червено, докато Германия имаше излишък от 25 милиарда евро. По същия начин, докато Франция има някои силно напреднали индустрии, нейната икономика продължава да бъде разделена между градовете и селските райони, като последните се характеризират с висока интензивност на труда и ниска капитализация.

Има три начина, по които такива различни икономики могат да останат в рамките на единен пазар. Първият е чрез истинска федерализация, изградена върху фискален съюз – пътят, по който Макрон покани германците да поемат, но без резултат. Вторият вариант е постепенна девалвация на валутата от страна на Франция – вариант, който Макрон и останалата част от политическия център се заклеха да не прилагат. Остава третият вариант: политики на постоянни строги икономии, които са в основата на днешната безизходица.

Мрачната ирония е в това, че като отказа да преговаря за федералистко решение, т.е завръщането към франка като резервен план, Макрон тласна политическия център към най-лошия вариант, увеличавайки значително вероятността Льо Пен да стане президент в близко бъдеще.

Янис Варуфакис, project-syndicate.org

Превод за “Гласове”: Юлия Семир Ал-Хаким