Военните да не се намесват в политическите процеси в Турция – отсякоха представители на Евросъюза като единна общност, както и на отделни ключови държави, членуващи в него. В същото време, при това не от вчера, горепосочените среди споменават и за своята загриженост за светските устои на Република Турция и опасенията си от симптомите за засилване позициите на ислямистите, та макар и в тяхното по-умерено проявление, в лицето на управляващата днес партия на Ердоган.
Как биха могли да бъдат съвместени тези две позиции? Или никак, или – в най-добрия случай – много, наистина много трудно.

Историческият опит недвусмислено показва, че именно армията в съседната нам страна играе ролята на последен страж пред светските принципи в случаите, когато религиозният фундаментализъм там надигне глава. Тя се намесва тогава, когато се появи необходимост да бъде бранена самата същност на модерна Турция и, по правило, отстъпва доброволно на заден план тогава, когато опасността бъде преодоляна.

Изборът между каската и фереджето вероятно наистина не може да бъде добър избор, пред който някой нормален човек би се изправил с удоволствие. Но той често се оказва неизбежна реалност за турското общество. Избор между две злини, в който е естествено да се ориентираш към по-малката. Към каската, защото тя лесно се слага и лесно се сваля от главата, докато онези, които прииждат, размахали фереджетата, желаят да ги поставят върху всички глави и – ако е възможно – завинаги.

Настоявайки за ненамеса на армията в политическия живот на Турция ЕС безспорно защитава един демократичен принцип, но тъкмо този демократичен принцип сетне лесно ще бъде използван от среди, които нямат нищо общо с демократичните принципи и които, ако получат възможност, ще ограничат тяхното прилагане до минимум.

Тогава? Тогава ЕС има два варианта за честна и смислена линия на поведение. Първият е по-бързото приобщаване и интегриране на Турция в структурите на съюза, което би се превърнало в още един ограничаващ ислямистките щения фактор. И то фактор, който би могъл да премахне необходимостта от периодичните намеси на войската. А вторият – ясно и категорично отхвърляне на турската кандидатура, след което обаче и намаляване на претенциите от страна на ЕС към Турция и ограничаване на натиска относно ролята на армията в нейната реална политика до нивото на едно дипломатично изразяване на съжаление, вместо сегашното назидателно и високомерно размахване на пръст.
Жоро Георгиев