Попадна пред погледа ми в социалната мрежа Тик Ток, където публикува клипове от пребиваването си в България. Във видеата си благодари на България, че е подслонила семейството ѝ и със сълзи на очи развява българското знаме по плажовете на к.к. "Албена".

Нейната история ме разтърси и е живото доказателство, че хората сме крайно различни. Дотолкова, че докато едни пишат с изпражнения нецензурни слова по стените на хотелите, които доскоро са обитавали, то други се извиняват за постъпките на сънародниците си.

Един такъв пример е Татяна. 28-годишната красива и нежна украинка, майка на две прекрасни дъщери на 8 и на 5 г. Един ден тя стяга багажа на майка си и двете си момичета и решава, че повече няма да живее в страх. Най-близко до Одеса и до сърцето ѝ е България. Разказва, че в Одеса има приятели българи и това, че никой по света не говори нейния език ѝ е толкова близко по бит и култура. Затова избира България, където да потърси закрила и евентуално да спаси живота на децата си. 

Първоначално решава да остане със съпруга си в Одеса, тъй като той не може да замине. В последствие състоянието на майка ѝ я принуждава да тръгне с нея и двете малки момиченца.

След множество препятствия по границите, Таня пристига във Варна. Водят я в Информационния център за украинските бежанци в Спортна зала. Там към момента се намират около 1200 човека, чакащи да бъдат регистрирани и изпратени към мястото, където ще бъдат подслонени. Когато идва техният ред, вече е другия ден и тя и семейството ѝ се отправят към к.к. "Албена".

Ето и историята, както Таня я разказва, без редакторска намеса, само преведена:

"Казвам се Татяна и съм на 28 години от град Одеса. В началото на военните действия беше тихо, но непрекъснатите въздушни тревоги и  периодичните бомбардировки породиха психически безпокойства [у мен], тъй като имам две дъщери - на 8 и на 5 г., както и възрастна майка.

Имах проблеми I с работата си. Работих като майстор на татуировки, но освен това и в сферата на маркетинга, като в крайна сметка останах само с татуировките. Няма толкова клиенти, защото на хората все пак не им е до татуировки, а и цените ставаха все по-високи.

Първоначално решихме да изпратим само майка ми и децата, тъй като в града остана съпругът ми, но поради здравословните проблеми на майка ми не посмях да ги изпратя до тук сами. Взехме решение да заминем за България, без дори да сме се замислили за други държави. Защо? Нашето семейство познава много българи от Одеса и знаем за културата и манталитета на българите, така че решението беше само България. Тръгнахме от Одеса на 13 април, но се установихме едва на 15 април. Въпреки големият поток от хора, доброволци помагаха през цялото време още с пресичане на българската граница. 

На Дуранкулак ни дадоха храна и вода. Автобусите караха и караха, нашият беше 11 или 12 на опашката, а във всеки пътуваха от 50 до 65 човека. След нас също имаше опашка от автобуси (чакахме регистрация, затвориха на границата). Освен храна, вода, памперси, бебешки храни, на децата бяха раздадени играчки и всякакви сладкиши. Озовахме се в Спортна зала (Двореца на спорта и културата – бел. ред.) Варна. Пристигнахме в Доброволческия център във Варна в 1:00 ч. сутринта. Разселването започна едва в 9:00.

В този ден там имаше около 1200 души, всички уморени. Хората спяха, където намерят - на пода, на столове, докато доброволците не затваряха очи и носеха вода и закуски за нас цяла нощ и успокояваха всички, тъй като много бяха в стресово състояние.

Стигнахме до Албена, хотел "Добруджа", бяхме изключително доволни. Получихме място за всеки член на семейството, три хранения на ден на базата на шведска маса и безумно красива природа. Като се има предвид, че у дома през последните месеци се стараем да не излизаме особено никъде, камо ли да пътуваме, това беше просто глътка свеж въздух и безгранична радост за децата.

Престоят ни в България: За цялото време на престоя ми в България стигнах до извода, че българите са безумно гостоприемни и светли хора, винаги са щастливи да помогнат и ще отговорят на руски – нещо, което не може да очаквате в други страни. Помагат ми в работата -  смятам да продължа да правя татуировки в България, защото все още е рано да се прибирам, няма гаранции и увереност в бъдещето. Отделно искам да се съсредоточа върху самата Албена, нейният собственик, администрацията на този курортен комплекс и всички служители, които ден след ден решаваха нашите проблеми, помагаха, намираха решения за заетостта и жилищата за нас. Моята благодарност няма граници и мисля, че след много години винаги ще има отделно място в сърцето ми за България.

Искам да се извиня и за бежанците, които си позволиха да се държат недостойно, невъзпитано и все недоволстват от нещо и особено онези, които варварски драскат грозни писания. Искам да кажа, че не всички сме такива и не всички хора са еднакви, и искрено се извинявам на хората в България. Да живее България!"

Таня работи като татуист в Албена и сподели, че дори обмисля да остане тук. Заради хората,  които я приемат и заради любовта ѝ към тях и България. Тя не мрънка, че правителството плаща за нея и близките ѝ по 40 лв., а обядва леща. Няма претенции, а само признателност. За нея националността е просто подробност, а истински важните неща са доброто отношение и протегнатата ръка.

В профилът ѝ в мрежата, от публикуваните клипове, струи любов и съм сигурна, че няма да забрави топлината и добрината на българина, която я има, въпреки тежкото време за самите нас.

Татяна е от хората, които като ги погледнеш, виждаш дъгата над главите им. И когато войната свърши и аз, и тя ще пазим спомена за разговорите, за нейния напредък с българския език, на който тя отговаря на коментарите в мрежата.

Нейната история не е скандална, за да се чете, но е истинска. За нея и децата ѝ бомбите не са просто оръжие в поредната видеоигра, а плашещата действителност.

И, не, в тази история не иде реч за кой е виновен и кой не.

По материала работи Геновева Михайлова