Спорната граница между трагичното и комичното

Избрано 29.03.2024 09:27 Снимка: ДНЕС+

Спорната граница между трагичното и комичното

Не знам дали е ставало дума, но когато завършвах университета, темата на дипломната ми работа беше „Заглавието на лирическата творба“. Вероятно поради това оттогава съм особено чувствителен към този паратекст (или, ако щете, метатекст – зависи на кое направление в титрологията [1] симпатизирате) и през тялото ми сякаш премина електрически ток, когато зърнах заглавието

Георги Лозанов: Отпадането на ПП-ДБ от властта ще доведе до разпадане на либералната демокрация

Според мен проф. Лозанов е прекалено сдържан. Бих казал: минималистичен. Не либералната демокрация ще се разпадне, ако ПП-ДБ отпадне от властта, а ще се стопят ледените шапки на планетата, нивото на океаните ще се покачи и те ще залеят половината суша ведно с урбанистичните агломерации; от отчаяние Слънцето ще напусне Млечния път и ще се хвърли в космическия вакуум, за да търси по-оптимистични констелации. Ще се раждат бебета с по две глави и реките ще потекат обратно към изворите си. Ето това ще се случи, ако Промяната престане да продължава!

Шегувам се, разбира се.

Но тъй както се шегувам, така и се питам комично ли е всички това, на което ни принудиха да станем свидетели, откакто дойде време за договорената преди 9 месеца „ротация“, или е трагично. Защото трябва да ви призная, че почти съм изгубил желание да пиша седмичните си коментари и може би скоро съвсем ще се откажа – толкова грозно е станало всичко, което се разиграва на политическата сцена!

Трагедия или комедия? Призовавам литературоведи (какъвто съм аз поне по образование) и естети (какъвто не съм и никога няма да бъда) да обединят сили, мозъците им да запулсират в синхрон, така че тревожното им туптене да отекне далеч отвъд границите на нашата земя като една човешка длан, и да се опитат да опишат онова, което се случва на окървавената ни политическа арена. И не само да го опишат, но и да кажат дали то е трагично, дали е комично и ако е и двете, то къде минава границата между тях.

По принцип главната разлика между трагичното и комичното е тази, че при първото у публиката се предизвиква състрадание, а при второто състраданието е съзнателно изключено. Когато Ахил страда за убития Патрокъл, ние като публика му състрадаваме, състрадаваме му толкова силно, че се възвисяваме и току-виж сме стигнали до катарзис. Когато обаче Джери хвърли в устата на Том пръчка динамит и тя се взриви така, че от ушите му изригнат пламъци, а зъбите му се натрошат и се посипят по земята със звук на счупено стъкло – тогава се заливаме от смях, та чак дъх не можем да си поемем. Това е така, защото страданието и съответно състраданието са изключени. В следващия миг Том отново е цял целеничък и пак гони Джери.

Разбира се, колкото и парадоксално да звучи, трагичното и комичното могат да съжителстват в една и съща творба и дори в една и съща сцена. Вижте как завършва забележителният скеч, този последен реверанс на ветераните от една друга епоха – Чарли Чаплин и Бъстър Кийтън – към нямото кино във филма „Светлините на рампата“. Калверо (героят на Чарли Чаплин) така се е разпалил на цигулката, че пада в оркестъра и се заклещва в тъпана. Стърчат само гърдите и краката му, човекът не спира да свири буйния си мотив, макар че е сгънат под остър ъгъл. Публиката се смее с цяло гърло, плаче от смях, защото не знае, че гръбнакът на артиста е счупен, тоест състраданието е изцяло изключено. Когато обаче другата публика – не онази в залата, а ние, които гледаме филма, – научава всичко, когато надниква зад кулисите където първата публика с изключеното състрадание не може да надникне и да присъства на смъртта на Калверо под звуците на аплодисментите, тогава ситуацията мигновено се превръща от комична в трагична. Една и съща ситуация. Разликата е единствено в това какво знае наблюдаващият.

Какво знаем и какво не знаем ние в качеството си на публика, турена да наблюдава напрегнатите процеси по съставянето на поредно правителство? Безспорно комедиантите са от класа. Особено риданията на онези, които виждат как се разпиляват мечтите им и как техният звезден миг, който все още не могат да осмислят, бързо си отива и никога вече няма да се върне. И доколкото към тези ридания ние просто няма как да изпитаме състрадание, то спектакълът определено е комедия. Но пък ако повдигнем завесата още малко и надникнем зад кулисите, тогава добродушният смях ще се преобрази в гняв и възмущение от изнасилената справедливост. До тези две чувства ще се нареди и още едно – срам. Срам от това, че България никога не е била по-орезилена, отколкото е в момента, след всичко онова, което ѝ се случи от вдигнатия юмрук на Румен Радев и вдъхновените от Черепа „протести“ насам. Дано е вярно, че трагедията е страдание, което пречиства, и никога повече да не изпадаме в състоянието на такъв изпепеляващ срам.

И от тази гледна точка кое беше по-добре – на всяка цена да съставим правителство с наличния мат’рял или да вървим на поредни предсрочни избори? Безспорно разумът би казал, че да се направи някакво правителство е по-добре, защото и след нови избори картинката няма да е по-различна и пак ще имаме управление на същите сили, само ще бъдат пропилени пари и време. И всеки ще изгуби голяма част от вече и без друго изтънелия си престиж.

Обаче сърцето казва друго. Сърцето казва да не реанимираме кадавъра [2], да не продължаваме до безкрай агонията (и резила), а да отидем на избори с може би наивната надежда, че този път най-сетне ще се случи нещо хубаво или поне нещо нормално. И нещо морално. Поне малко. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен./tribune.bg


[1] Титрология – наука за заглавията

[2] Кадавър – донор в състояние на клинична смърт, труп

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община. 

CHF CHF 1 2.00495
GBP GBP 1 2.32712
RON RON 10 3.93591
TRY TRY 100 5.42451
USD USD 1 1.79319