- Проф. Стефанов, идеята на просветното министерство за нов предмет в училище „Добродетели и религии“ предизвика оживена обществена дискусия. Тя има горещи привърженици, но и ревностни отрицатели. Дали разделението не я обрича още на старта? Няма спор например дали да се учи математика, или литература, но за „Добродетели и религии“ има.  

- „Добродетели“ и „религии“ са понятия близки, но и различни, несъвпадащи.
Добродетелите насочват главно към сферата на етиката, техният списък лесно може да получи граждански консенсус и одобрение. Кой ще възрази срещу това децата ни да бъдат добродетелни, хора с морален компас? Кой ще изрече, че честността, толерантността, храбростта... са нещо остаряло и ненужно? Добродетелите, обаче не са списък с теми за научаване, те се усвояват със сърцето, проверяват се в живота и са гаранти за емоционалния стабилитет и социалната зрялост на човека.

Религията е специфично изградена картина на света, споделен верови хоризонт, преживяване на свещеното. Тя се разгръща в наративи и ритуали, предполага вяра, генерира емоции и идентификации. Религиите имат своя история и е принципно добре тя да се познава.

Проблемът е, че религията не може да се разпише само като неутрален осведомителен наратив, като добродетелен списък. Зад това понятие стои драматичната участ на една или друга хилядолетна верова общност. Християнската общност, например, е исторически проследима, но тя е и есхатологична, тоест живееща в предначертание, в тревожно очакване, в спасителски проект. Светската методическа редукция на религията (до история на представи и вярвания) лесно ще я превърне в нещо друго на самата нея. Нейната екстатична и есхатологична сърцевина ще бъде изтръгната.  

Религия без верови компонент е обикновен информационен масив. Вярата не е ценност сред другите ценности, тя е битиен фундамент, модус на екзистиране.

Вярно е, че от разказите на различните религии могат да се извлекат редица поуки, силно въздействащи примери за добродетелен живот. Но точно тук, да повторя, е големият проблем – какво ще остане от въздействената мощ на тези примери, когато се изтръгнат от религиозния светогледен хоризонт и бъдат натоварени със светски възпитателни задачи!

Събирането на „Добродетели и религии“ в едно общо дисциплинарно название и тяхната терапевтична троичност (православие, ислям, етика) не ми изглежда особено сполучливо. Названието е компромис, в него е заложена методическа еклектика, която обещава да измъчва и преподаватели, и ученици.

Един добре познат предмет, основан на религията, се нарича „Вероучение“. Това название е откровено в намеренията и посоката си, докато предлаганото ни днес е срамежливо и компромисно. То назовава безсилието на обществото да преподаде и утвърди със светски ресурси добродетелния живот като пожелан живот от младите хора.  

- Вие как си обяснявате полемиката около идеята? Очаквате ли през православието да прониква руско влияние, както твърдят противниците й?

- Няколко са причините за полемичната възбуда. Първата се основава на тезата за светския характер на училището и отказа религията да има място в целостта на образователния корпус. Училището не е храм, то е друго място с други задачи.

Втората причина е свързана с множеството на религиите. Тук някъде е закодиран страхът от „другите“ религии, от различните светогледни системи, които ще се явят като основателни претенденти за присъствие в учебните програми.

Третата е свързана с обезпечаването на процеса – с адекватно написани учебници и помагала, с подготвени преподаватели, които следва да отстояват сложните граници между религиозно и светско.

Четвъртата причина е, че в колективната памет се пазят живи полемиките с религията и с нейния светогледен модел, доминиран от взискателни наставления и „илюзорни утешения“. Не е нужно да си чел Маркс, Ницше, Фройд... за да си наясно с тази история на усъмняването и отрицанието. Модерната епоха има за фундамент секуларизацията, развенчаването на боговете, каквото и да ни е донесло това.

Що се отнася до аргументите за „руско влияние“, ще кажа, че в епохи на тревожност и колективен невротизъм винаги са разпознавали и преследвали вещици. Православието не е „вещицата“, която идеологически мотивираните глутници се готвят да преследват.

- Дори само бегъл поглед върху информационния поток ни убеждава обаче, че сякаш е дошло времето за промяна, за обръщане към ценности, към добродетели, към хуманизъм и смирение. Как да извършим тази промяна?

- Наистина се нуждаем от ценностна промяна, от себеоглеждане и смирение, от ренесанс на хуманистичната култура. Опитът за „завръщането“ на добродетелите и религията в училище е разбираем спасителски жест. Но мисля, че резултатите ще си останат по-скоро в сферата на пожеланията. Ние сме в меланхолията на историята и дори интуитивно усещаме, че сме загубили битката с варварството.

Човешката личност е интегрална, нейното изграждане е ефект от много фактори. Няма да си помогнем много, ако просто снабдим младите хора с дидактични менюта, разписани чрез драматични опозиции от типа „добро–зло“.

Атанас Далчев има едно прекрасно стихотворение – „Човек бе сътворен от кал“. В него той оплаква участта на „мекия“, добър и „кално“-греховен човек в един „железен“ свят. Този „мек“ човек, това дете на хуманистичния идеал, трябва да избира дали да умре „от доброта“, или да научи уроците на злото. Горчива ирония има в последната строфа на творбата –  „Сега уста безмълвни сключил, / свил гневно на юмрук ръце, / живея и усърдно уча / на зло беззлобното сърце“.

Опитът на злото е исторически задължителен, предметът за добродетелите е пожелателен!

Хуманистичната култура катастрофира жестоко и неколкократно през миналия век, а и през настоящия. Не помогнаха нито Томас Ман, нито Стефан Цвайг, нито Далчев. Днес светът също е от желязо, стари омрази са влезли в съюз с новите технологии и истинското предизвикателство е как да се опонира успешно на този съюз.

- Как си представяте добрия гражданин? Да спазва правилата и законите, да е критично мислещ, активен, вярващ или?

- Добрият гражданин не е утопичен персонаж – той стои на страната на полиса, защитава неговите интереси и е критичен към неизбежните му недостатъци. Добрият гражданин е Сократ, а не неговите лицемерни обвинители. Добрата гражданска общност ще те подкрепи, когато си сгрешил, и ще те вдигне, когато си паднал. Няма да те остави насаме с чашата с отрова и няма да се наслаждава на всяка смъртоносна глътка.

Днешният воайорски свят прави точно обратното – оглежда се настървено за злото, тиражира го по медиите от сутрин до вечер, употребява го като стимулатор в бедния си емоционален живот.

- Откъде дойде ширещата се агресия в обществото, която наблюдаваме днес? Очаквате ли предмет в училище като „Добродетели и религии“ да изтрие/тушира/заклейми чалга културата?

- Агресията е поведенчески ефект от дълбинна несигурност, от нарцистична травмираност, от болезнен живот с натрапчиви вражески образи. Агресията е презрение към езика като комуникативно благо, като средство за разбирателство с другия и различния. Агресията е отказ да се следват разписаните социални нормативи. За агресивния индивид езикът е бич, а юмрукът е везната на Темида. Това е самата печална реалност, не само българската.  

Чалга културата е букет от всички така събрани емоционални недоимъци и вулгаризми, който немалка част от младите хора са прегърнали. В условията на ценностен вакуум растат точно такива цветя на речевата похот и вулгаризираната телесност. Чалгата носи чара на всяка диаболична лъстивост. Тя е унижение за езика, а и за музиката. Тя е гротескна смес от сантимент и бруталитет, която така добре подхожда на днешната колективна менталност.

- Всяко по-възрастно поколение, като се обърне назад, смята, че във времето на неговата младост е имало повече добродетели, че младите му съвременници трябва да се учат на морал, вежливост, добродетелност, уважение, състрадание? Илюзия ли е това, или са реални корекции, които времето налага?

- Склонността да се идеализира „нашето“ време за сметка на днешното поколение не е от вчера, позната е от векове. Но в общата нагласа съществуват исторически нюанси. Има общества, основани на традицията, а традицията е трансмисия, преносител на нрави и ценности. Тоталитарните общества на свой ред залагат на нормативите и надзора, те блокират различията и толерират подобията.

Драмите започват, когато трансмисиите блокират и това води до промяна в ценностните нагласи, до поява на предизвикателни моди и епатиращи публични жестове. Жената с панталон, художникът кубист, поетът дадаист, неформалът... са стресиращи персонажи в пейзажите на познатото. Те слагат пръти в износеното колело на традицията или на идеологията, за да бъдат по-късно погълнати от новото идващо.

Днес живеем под пробития чадър на традицията, в гънките на една морално разредена реалност. Бродим край бреговете на собствените си провинциални илюзии за „блага и свободи“. Революциите започват с пледоарии за „правата“ и приключват с битки за приоритетно потребление на „благата“.

Циклопът е отворил своето ново око и ние, поради отсъствието на хитроумния Одисей, имаме скромната свобода да се оглеждаме в него.
 
- Какво загубихме по време на така наречения преход? Впрочем загубихме ли? Или нещо загубихме, но друго спечелихме? Например свобода, граждански права, които може да ни липсват в утрешния ден.

- Продължаваме да живеем в тревожния дебат за себе си. В недоразбирането на битието си.

Живеем според нивата на собствената си немощ като хора и като общество. Стресирани нарцисисти в условията на конкурентно потребление. Нямаме изход нито назад в полемичното минало, нито в днешното „оловно време“, нито към някакво слънчево бъдеще.
Излязохме от утробата на един идеологически декретиран и лицемерен свят с вярата, че влизаме право в царството на свободата. Като деца, които напускат утробата на майка си с импулса да живеят според принципа на удоволствието, а се озовават в принципа на реалността.

Няма утроба, няма океаническо чувство за безкрайност, което можем да преподновим чрез някакъв заместител.

Вместо да проумеем ставащото и да се смирим с това нямане, ние продължаваме да вярваме, че можем да се спасим от реалността. Но това е поредна проява на инфантилизъм, регресивна илюзия, която се храни най-вече с конспиративни интерпретации. Например нямаме истинска демокрация, защото вечно Някой Лош ни пречи. Попадаме в приемното семейство на европейските народи, но се оказва, че то е нещо друго на очакваното от нас. Преживяваме се като трагична жертва на геополитически заговор и пр.

Такива сме „ние, българите“ – драматично изгубени в превода и в Прехода. Неспособни да преведем битието си в термините на реалността. Носталгици по идеологическата утроба и липсващия Водач. Активисти на всяка геополитическа конюнктура. Нещастно обезправени сирачета на собствените си илюзии.

-  Една протестна вълна минава през Балканите – Северна Македония, Сърбия, България. Наблюдавайки случващото се, как отговаряте на въпроса кога протестира българинът?

- Протестът е граждански жест, емоционален момент на сплотяване, организационна воля, пледоария срещу някаква несправедливост... На пръв поглед българинът е като всички пледиращи за добруването си хора. Но не е съвсем така.

За да протестираш, трябва да си наясно с две основни неща – срещу кого и в името на какво. Днес „българинът“ е толкова здраво омотан в кълба от лъжи, че е загубил представа не само за истината, но и за мястото си в света. Прилегнал в ложето на конформизма, сврян в отдушниците на Мрежата. Такъв е по принцип животът в симулакрума – замахваш, но жестът ти пропада в нищото. Викаш, но няма кой да те чуе. Врагът вече не е маскиран, той просто няма лице, ако под лице разбираме мястото на божествения отпечатък.

„Българинът“ може би трябва да поведе протестен поход срещу самия себе си. Необходимо е, защото обхватът на провала е очертан не само от фигурата на лошия властник, но и от колективното безсилие. С необходимостта от протест срещу себе си навлизаме в абсурда, за да живеем в него.

- Политическият ни елит демонстрира поведение, което не е модел за подражание. Особено в парламента. Може ли да се стигне до граждански взрив, до промяна на формата на управление? Може ли махалото да отиде на другия полюс – от либерална демокрация до форма на авторитарно управление?

- Елит означава наличието на традиции, критерии, селекция, доказани способности, ангажимент към значими каузи, визионерство.В контекста на това изброяване можем да кажем, че в България няма елит. Има конюнктурен сбор от посредствени хора, чието парламентарно добруване и друго властово битие е следствие от интереси, сделки, конформизъм, послушание.

Именно тези несменни женихи на Властта са господарите на вербалната агресия. Сред тях са немалко примери за тежки ментални дефицити. Хора, които не могат да управляват себе си, а народният вот им е възложил да управляват такъв сложен механизъм като държавата.

Какво може да направи спрямо този паноптикум на посредствеността и агресията крехката къщичка на учебния предмет, прицелен в добродетелите, отново е въпрос, чийто отговор трябва да дадем всички ние.

- Осем десетилетия Европа живя в мир, налагайки това като ценност, като постижение на европейската цивилизация, която почива на християнството. Как си обяснявате, че сега сякаш гледа към войната?

- Не гледаме към войната, а сме нагазили в нея. За да се разпали война и да се вдигнат войски са необходими видения за плячка и пледоарии за погазена чест. Нужни са патологични елити и народи, превърнати в стада. Патологичните елити отново са налице, народите ускорено се подготвят за старата си жертвена участ в терминалите на пропагандната реалност.

Ще произвеждаме оръжия с вярата, че пазим мира. Всъщност ще произвеждаме собствената си смърт, смъртта на децата си, смъртта на децата на другите. Европа, тази „люлка на демокрацията“, тази застаряваща сестра на глупостта и цинизма, отново е на път да се превърне в оръжейна работилница. В корпорация на смъртта.

- Да се върнем към началото на нашия разговор – какви трябва да са първите уроци по добродетели в българското училище? Какво е ценното – човешкият живот, мирът, родината, семейството, вярата? Какво? И къде децата да открият хармония между уроците и реалността? Дали ще я открият...?

- Всичко, което изброихте тук, е толкова важно. То е ценност, което ще рече – нравствена мяра на съществуването, упование в способността да оцелеем. Когато опорите на битието започнат да затъват в поредното блато, Спасението става първата точка в дневния ред на човечеството. Защото човечеството, отново и отново да го кажем, е точно това – животът, паметта, децата, мирът, родината, вярата...

Таня Джоева, Епицентър.бг