Проф. Стоян Райчевски

През 2009 г. Организацията на Обединените нации за образование, наука и култура вписа нестинарството в представителния си списък на нематериалното културно наследство на човечеството. Обявяването на това решение стана по време на четвъртата редовна сесия на ЮНЕСКО за опазване на нематериалното културно наследство. Целта на това решение на световната организация бе да се съхрани за поколенията един уникален обичай, чийто родина е Югоизточна Тракия, запазен от древността до днес в странджанското село Българи. До 1913 г. преди принудителното изселване на българското население от Източна Тракия нестинарската традиция е битувала и в съседните на Българи села: Бродилово, Кости, Кондолово, Синеморец, включително и няколко села, останали отвъд границите на България в Турция..

Историческите повратности и принудителни миграции на местното население са смалили сакралната територията на нестинарите. Всички сведения, писмени и устни, сочат като родина на нестинарството Югоизточна Тракия и по-конкретно онази част от Странджа, заключена между древната столица на тракийските царе Бизия ( Виза) от юг, брега на Черно море от изток, линията полуостров Урдовиза – с. Визица от север, с. Граматиково – с. Стоилово от запад. Тази територия, както и цялата Югоизточна Тракия е наситена с древни тракийски паметници, но и много артефакти от ранното християнство, които са формирали народната култура, традициите, мирогледа и фолклора на местното население.

Затова тъкмо в тази част на Тракия в материалната и в духовната култура в прединдустриалния период срещаме най-силно изразена приемствеността между античност и средновековие. Писмените извори от своя страна съдържат доказателства за интензивен духовен живот още през античността, който оставя свое наследство и в следващите исторически периоди. Близостта на Константинопол - престолния град на император Константин, сакрализиран в образа на Свети Константин, има отредена централна роля в цялата нестинарска обредност, в която виждаме едно удивително съчетание на ритуали, вярвания и митологични представи от различни епохи, показващи приемственост в културата между древност и съвремие, между предхристиянските култове и християнски мироглед и обредност в традициите, обичаите и вярванията на отседналото местно население в тази част на Тракия.

Това се отнася както за отношението към най-почитаните от нестинарите светии Св. Константин и Св. Елена, но и за другите християнски светци, които също присъстват в духовния свят на нестинарите, като Св. Илия, Св. Пантелей, Св. Марина, Св. Георги и др. Характерен пример е вградената в олтара на параклиса „Св. Георги” в Странджа мраморна оброчна плочка на Тракийския Херос, възприеман от местното население като образа на християнския светец войн.

Все повече факти потвърждават тезата, че царският тракийски град Виза в Източна Тракия е бил рожденното място на драматическите представления в античността, каквито впрочем в Южна Тракия са и някои от обредните игри в традииционната народна култура чак до към края на XIX век. Дионисовите игри и култът към Дионис във Виза са много добре представен и като изображения върху монетните емисии на този тракийски град. „Мога да кажа – заявява и видният български траколог Александър Фол - че трако-мизийският Дионис (Сабазий), уранохтоническият индо-ирански бог и неговата новогодишна обредна система лежат в основата на старогръцката трагедия.“.

В последните два века преди Хр. и до 45 г. сл. Хр. Бизия е столица на тракийските владетели . Този тракийски град е бил разположен на висок скалист хълм, недалеч от днешния град Виза. 
В периода от V и VI век тук, както в цялата Източна Римска империя започва интензивно строителство на християнски базилики и християнски храмове. Към средата на VI в. при царуването на Юстиниян Велики Югоизточна Тракия е подложена на постоянен натиск на славяни и авари.

От същото време славяни и българи започват усилено да се заселват трайно и в най-южните предели на Тракия и постепенно променят етническия й облик на областта. В 705 г., когато българският кан Тервел получава областта Загора, границата между България и Византия минава по билото на Странджа, но тя си остава само политическа, а не етническа граница. голяма част от крайбрежната територията на Югоизточна Тракия, която днес определяме като земя на нестинарите, попада в пределите на Българската държава, друга – във Византия.

Държавната граница между двете империи Византийската и Българската често е била местена на север или на юг, но тя не е разделяла местното население, носител и пазител на нестинарската традиция и обредност. След османските завоевания на Балканите територията на нестинарите остава за векове изолирана от големите пътища, което допринася за съхраняване на местните традициите и ограничава проникването на външни влияния в мирогледа, вярванията и обредните практики на населението, включително и до началото на индустриалния период.

Петко Р. Славейков е първият български книжовник, който проявява интерес към нестинарите в Странджа. Посещава ги и ги проучва усърдно, заинтригуван силно от техните обичаи и особено танците в огъня в деня а св. Константин, без да получат каквито и да са изгаряния. Резултатите от тези свои наблюдения той публикува в българския възрожденски печат през 1866, 1870 и 1875 г. Това са едни от най-ранните описания на ритуалите , обредните практики и вярванията на нестинарите, в които той описва главо играта върху жаравата и почитането на иконите на Св. Константин и Елена.

Изброява и някои от главните тогава нестинарски огнища, освен вече споменатото с. Българи (Ургари): „Обредът на огнепаленето се е овардила в някои български села край Черно море в Созополска област. Те са Блаца, Маджура, Пиргопло, Резово и Мързево (Кондолово) - чисто български и българопогърчените: Бродилово, Агио Стефано и Кости.” В друга статия Славейков добавя: че „остатък от един подобен обичай на огнекладене у старовременните траки е имало до скоро и в много още други села български и гръцки по тези страни, каквито са и двете български села в Странджа Урлгари (Българи) и Дерекьово и дори в Кемер-Бургас близо до Цариград.”

Роденият в Малко Търново най-ранен изследовател на бита, говора и обичаите на тракийските българи и на Тракия Стоян Шивачев описва през 1871 г. много подробно нестинарската обредност в чест на св. Константин и Елена в село Българи. Той успява тайно, скрит в съседна до селското хорище къща, да наблюдава среднощния огнен ритуал с играта в огъня, до която тогава външни хора (непосветени) не са били допускани. Тогава той научава и народното тълкувание на думата „нестинари” ( Българи), „нистинар” (Кости и Бродилово) , че тя произлизала от „истина”, защото тъкмо те (нестинарите) били „пазителите на истината”, друг вариант на тази народна етимология - „истинските носители на вярата” , което натоварвало тези хора с редица задължения, неразбирани или повратно тълкувани от непознаващи техния духовен свят и обредност външни наблюдатели.

Още в самото начало на XX в. интересът към нестинарството в Странджа прекача границите на българската държава. През 1902 г. И. Смирнов в своя издаден Казан труд „Очерк за културната история на южните славяни” изтъква неговия древен произход. Той приема, че нестинарският обред е преживелица от култа към цар Константин - Хелиос, слял се допълнително с оргиастическите празници на траките в чест на соларното божество Сабазий. Култът на Импертора-Слънце, пренесен на тракийска почва, приема черти от местния слънчев бог, който по оргиастиката си е бил тъждествен с култа на Дионис. Познатият в столицата на империята като Константин - Хелиос Бог на тракийска почва става Константин Сабазий и като Сабазий – Бог на пророчетвата.

Няколко години по-късно в публикация през1909 г. Никос Веис също вижда в нестинарските игри в Странджа следи от Дионисиевската оргиастика. Позовавайки се на средновековни автори той стига до извода, че нестинарството е било разпространено сред българите още през XII и XIII в. Във византийските извори се съдържат сведения за „анестенари” по време на въстанието на Асен и Петър.

Най-продължително с изследвания на нестинарството се занимава българският учен Михаил Арнаудов. През 1912 г. той публикува своите обемисти Студии върху българските обреди и легенди”, първата част от които е посветена на нестинарите . В това свое ранно изследване той се позовава главно на домашни литературни източни и за огнеходството в Странджа с подобни прояви в най-различни краища на света. На такава богата основа Арнаудов прави и своите изводи за произхода и същността на нестинарството като едно уникално явление в българските земи. През лятото на 1914 г той бърза да посети нестинарите в Странджа, за да изпревари пораженията, които ще нанесат там изселническите вълни и успява да разговаря и разпитва за нестинарството и много бежанци от Лозеградско, Бунархисарско и Визенско.

Тогава той се сблъсква с една, както се изразява, „мълчалива и трудно преодолима стена” на вътрешна затвореност на тези твърде недоверчиви към всяка външна намеса в сакралния им свят, но много сърдечни при обичайните общувания хора. Михаил Арнаудов коментира нестинарството като преживяване на древни мистерии, и смесица от култови и идеи, присъщи на няколко религиозни кръга. В търсене обяснение на произхода на нестинарската обредна практика, той проследява огромен брой извори, отнасящи се до огнеходството, култа към огъна, шаманизма, античната митология и религиозните вярвания на много народи. Трябва да се отбележи още един голям принос на този неуморим изследовател на българската народна култура и фолклор към изясняването на същността на нестинарството, а именно – изводът, че то не бива и не може да бъде разглеждано и третирано като секта.

В следващите десетилетия редица български учени – антрополози, етнолози, медици включително и психолози, извършват наблюдения върху нестинарските обреди в село Българи и изказват свои виждания главно върху загадката от неизгарянето при обредния танц върху жаравата на празника на Св. Константин и Елена, изпадането в транс на нестинарите и пророкуването на главната нестинарка, която в деня на св Константин влиза в общение със Светока (Светеца) и съобщава на общността неговото послание. 

Натрупаните през годините познания за нестинарите и техните обредни практики дават основание да се приеме, че корените на нестинарството следва да се търсят в древната тракийска обредност, прояви на която са били възприети и запазена от българите още в ранното средновековие. Влезли в контакт пряко или косвено с духовното наследство на късноантичното население в Югоизточна Тракия те включват някои негови религиозни прояви в своята мирогледна и обредна система.

Съществен момент от нестинарския ритуал е изнасянето в деня на големия нестинарски празник иконите на св. Константин и св. Елена, които през цялата година стоят недокосвани и сакрално пазени в храма. Носят ги празнично облечени момчета, начело на шествие поклонници на св. Константин, които обхождат селището и посещават всички свещени места – параклиси и язми под монотонния ритъм и свирня на свещения тъпан и гайдата, които също само на този празник се изваждат от конака на св. Константин.

Смисъл на обредното обхождане с иконите е, както го обясняват нестинарите, за да се осигури защита на селището и на прилежащата му територия, за да има плодородие и за здраве за хората и да не боледува добитъка. Според някои антрополозите обредните шествия по време на празника на Св. Константин и Елена възпроизвеждали движението на слънцето. Тези движения са имали символическо значение и въздействие върху космическите сили за ускоряване на слънчевия ход при настъпването на новия сезон.

В студия „Тракийският етно-културен субстрат“, включена в сборника „Странджа древност и съвремие“ като тълкование на дискутираното наименование „нестинари“ проф. Александър Фол изказва предпочитание то да бъде изведено от новогръцката дума със старогръцка основа енхестия – енстия, според което тълкование „нести-нари“ се явява славяноизирано наименование на населението, почитащо и поддържащо обреда на живия огън. Разглежда също култа към огъня в древността и играта на босоногата нестинарка върху жарава като много древна екстатична индо-иранска традиция. И заключава, че „тракийското нестинарство, локализирано само в Странджа, е сигурно съединение на идеите за плодородието, подземното царство и смъртта.”

Такъв е семантическият обхват на съотношенията слънце – огън, небе – земя, ден – нощ. Тези съотношения са подчертани и в обредните шествията на посветените до свещените извори - „аязми“, където се извършва ритуално очищение с вода върху специално подготвени олтари – т. н. „одърчета“. След очищението посочените по-горе съотношения се подчертават чрез кръговото движение на среднощното хорище осветено от разстлатата жарава на нестинарския огън - мястото и времето, когато се развихрят хтоничните сили. Проф. Фол свързва екстаза на нестинарите под въздействието на музикалния съпровод с обредностите в култа към Кибела.

На хорището и върху кръга от жарава „нестинарите стигат до екстаз под зловещото монотонно кресчендо на свещения тъпан и на свещената гайда”. Тъпанът и флейтата , познати и при обредите в чест на Кибела, са най-старинният музикален съпровод при изпълнението на хтоничните култове.
Може да се каже, че нестинарството в своето развитие от древността до наши дни е ценност, е съхранило информация и за двата пътя на стремежа на човека към божественото: единият – орфическият на въвеждането на божественото у самия човек и вторият – извисяването на човека към божественото.

Силен акцент в нестинарския ритуал е жертвоприношението. Курбанът в класическото време е бил тригодишен бик, а в митичното – елен, слънчево животно, което само идвало в деня на светеца, за да бъде поднесено в жертва. Жертвоприношението се извършва всяка година на определеното за това място, което е оградено и се пази от външен достип и замързяване. Обредният нож и чукът за жертвоприношението се пазят по същия начин в конака (параклис) на Св. Константин в центъра на селото. Там се съхраняват и тъпанът и гайдата, които се изваждат само веднъж в годината , за да озвучават ритуалите по време на нестинарския празник.

След жервоприношението в чест Св. Константин на всички присъстващи се раздава по къс сурово месо от жертвеното животно за курбан. Тогава обикновено разказват и легендата за саможертвения елен като поучителкна притча за опасностите и бедите от нарушаването традиции. Веднъж, когато еленът пристигнал запъхтян от дългия път, той бързо бил заклан, без да го оставят да си почине и да пие вода, донесена от свещения извор на Св. Константин, каквато е била традицията. От тогава еленът повече не се явил

Много важна в нестинарската обредност е ролята на главната нестинарка. Тя се явява и прорицателка - посредник между Светеца и общността. Главната нестинарка е възрастна жена, ритуално чиста и силно вглъбена в Свети Константин. Тя може да влиза в общение със Светеца в качеството си на негова сестра-посредница и да вещае. Визуалната представа за образа на Свети Константин е царско-орфическа – явява се облечен в бяла риза, с три наниза жълтици. Той изрича послания и предсказания , които „прихванатата” – изпадналата в транс главна нестинарка подобно на жрица тълкува и разяснява на хората около нея .

Особеното състояние „прихващане” – изпадане в транс, екстаз , пребледняване на лицето, усещането за изстиване на тялото или крайниците. се счита за знак и условие нестинарката да нагази с иконата на св. Константин в жаравата и да заиграе в огнения кръг под оглушителните удари на тъпана . Обикаля няколко пъти в кръг и излиза изтощена и олюлявайки се.

Случвало се е нестинарка да изпадне в състоянието, наречено ”прихващане” и без да влиза в нестинарски огън, когато е в обичайното си ежедневието, но само при наближаване на празника Св. Константин и Елена – време в очакване на голямото събитие. През пролетта на 1903 г., например, когато в българските семейства в Одринско вече тайно се говорело за подготовката на очакваното въстание, се появило едно странно явление, което станало предмет на обсъждане и от страна на православното духовенство в Лозенград, Виза и Одрин. До Българската Екзархия в Цариград започнали да пристигат съобщения, как някои жени, както си стояли кротко в черквите, или работели по полето, или по къщите си, изведнъж започвали да треперят, и хуквали както „вахкали” подобно на нестинарите като повтаряли : „Българско ще стане, мари, българско ще стане.”

Ритуалният танц в огъня е кулминацията на обредното представление и предизвиква най-големия интерес на гостите, дошли да видят как нестинарките газят с боси крака огнената жарава. Огромен е броят на описанията на нестинарските игри в огъня с иконата на Св. Константин и Елена, на техните провиквания при влизането и излизането от огнения кръг пред вцепенените погледи на зрителите. Заради техния танц върху жаравата нестинарите в миналото неоснователно са били третирани като езически огнепоклонници,бивали преследвани и наказвани дори.
Съпоставянето на големия брой документирани разкази на очевидци, многобройните записи в литературата или архивите, и непосредствени наблюдения върху този уникален обичай в Странджа, показват, че не влизането в огъня е най-важното в същността на нестинарството. Влизането в огъня може да е впечатляваща атракция за външните наблюдатели, но не и за изпълнителите на главното обредно действие – нестинарите.
Нестиарската обредност не е езическо преклонение пред Огъня, както се опасяват някои критици на този древен обичай.

След изминалите близо две хилядолетия от утвърждаването на християнството по тези земи за нестинарите в Странджа огънят е стихия, която силно вярващият побеждава като изпитание по своя път за постигане на възвисяване и съвършенство. По този път те трябва да преодоляват много изпитания. Нестинарката го изминава чрез пост, молитва, вглъбяване и под силното въздействието на ритуала, звук, ритъм до достигане на състояние на духа, в което тя се чувства готова. Тя не нагазва в жаравата преди да е достигнала до това състояние.

Нестинарският огън се запалва само на определен ден през годината, фиксиран точно в календара на ортодоксалната християнска Църква – деня на Св. Константин. В нестинарството няма прояви, които да говорят за езическо преклонение пред огъня. Прихванатата нестинарска влиза в него с образите (иконата) на Св. Константин и Елена на за да победи огнената стихия със силната на християнската си вяра. С образа (иконата) на християнския цар и светец в ръце и неговото име във възгласите по време на танца върху жаравата тя „побеждава” огнената стихия, излизайки невредима от жаравата, пречистена и освободена от всичката мъка в греховния свят. Някогашните нестинари в съседното село Кости, например, играели и тъпчели с босите си крака въглените докато те угаснат и се превърнат в пепел, което е същото внушение за победа на силната вярата над природните стихии.

Има и още нещо. Странджа и Югоизточна Тракия , освен земя кръстопът на древни цивилизации, е и е била дълго време в непосредствена духовен и културен обмен на големия християнски център Константинопол – престолният град на Източната Римска империя, взел името на същия цар-светец, когото нестинарите в Странджа почитат най-много, и в земята им редом с тракийките мегалитни паметници и орфическите светилища се срещат и много руини на ранно-християнски църкви и скитове, някои вкопани дълбоко в земята, други издълбани в скалите.