Не, войната срещу Иран не е заради Китай. Европа трябва да бъде много по-притеснена.

Големият аргумент, който в момента се прокарва на Запад, за да оправдае незаконната агресивна война срещу Иран, е, че тя всъщност е насочена срещу Китай – част от стратегия за енергийно обкръжаване на Китай и лишаването му от важен геополитически партньор.

Този наратив се прокарва дори до степен на абсурд. Бившият американски посланик в Китай Никълъс Бърнс буквално се подигра на Китай, наричайки го „безпомощен приятел“, защото не помага на Иран да се бори срещу американците. Това говори много за това колко социопатични са станали американските елити, щом високопоставен американски дипломат се подиграва на ядрена велика сила, задето не влиза във война със Съединените щати. Човек би се засмял, ако темата не беше толкова сериозна.

Този разказ идва не само от Вашингтон, но и от Европа, включително от някои много изненадващи и разочароващи места. Пример е Жан-Люк Меланшон, лидер на „Непокорна Франция“, основната лява опозиционна партия във Франция, който повтаря тезите на Вашингтон и казва, че войната срещу Иран всъщност е насочена срещу Китай, защото „ограничава възможностите на Китай да си осигурява петрол“. Човек не би очаквал Меланшон да повтаря почти дума по дума това, което казват Линдзи Греъм или институтът „Хъдсън“ – американски десен неоконсервативен мозъчен тръст – по Fox News, но ето че това се случва.

По принцип, когато определен наратив за война се прокарва от американците – още повече от американските неоконсерватори – най-добре е да го приемате с огромна доза скептицизъм. Те не са особено известни с това, че позволяват на истината да попречи на удобния разказ. Разбира се, те ще кажат, че всичко това е част от грандиозен план за пренареждане на световния ред и за поставяне на главния им противник на колене. Това е точно типът самодоволен разказ, който звучи добре във Вашингтон.

Може и да е вярно, може наистина това да е планът им – кой знае? Но дори да е така, той е напълно илюзорен и във всеки случай, както гласи известната фраза, „нито един план не оцелява след първия сблъсък с противника“. Или както по-цветно го е формулирал Майк Тайсън: „Всеки има план, докато не получи юмрук в устата.“ Съединените щати имаха план да „демократизират Близкия изток“ чрез войната в Ирак и всички видяхме как завърши това.

Истината е, че независимо как ще се развие войната срещу Иран – още е много рано да се каже, а вече има информации, че Пентагонът планира тя да продължи поне до септември – Китай вероятно ще бъде засегнат много по-малко от други. Това важи особено за Европа.

Това означава, че г-н Меланшон би трябвало да бъде много по-загрижен за последствията за собствената си страна – Франция – вместо да повтаря тезите на Вашингтон за държава, която, както ще видим, почти не се нуждае от Иран, докато Франция и Европа като цяло са много по-силно вързани за енергийните пазари, които тази война разтърсва по много по-дълбок начин, наред с други последствия.

Нека погледнем числата и да си представим, заради самия аргумент, един идеален сценарий от гледна точка на САЩ: Иран капитулира, настъпва смяна на режима и се появява ново иранско правителство, много приятелски настроено към Вашингтон, водено от Пахлави или от подобна фигура. За яснота – това е изключително малко вероятно, но нека за момент се отдадем на неоконсервативната фантазия.

Дали това ще даде на САЩ повече влияние върху Китай? До известна степен да, но това влияние ще бъде малко и краткотрайно. Вярно е, че Иран е голям доставчик на петрол за Китай – вторият по големина след Саудитска Арабия – но като цяло Китай всъщност е изненадващо самодостатъчен в енергийно отношение: миналата година степента на енергийна самодостатъчност на страната достигна 84,6 процента.

Когато се изчисли зависимостта на Китай от Иран за неговите общи енергийни нужди, се получава едва около 1,5 процента – почти статистическа грешка за държава, която увеличава собственото си производство на първична енергия с около 4,6 процента годишно. Китай може напълно да замести Иран само за четири месеца, просто като прави повече от същото. Всъщност те предвидиха това: китайският внос на суров петрол се увеличи с 15,8 процента през януари и февруари спрямо миналата година, тъй като Пекин умишлено увеличаваше запасите си в очакване на смущения. Според Чим Лий, старши анализатор в Economist Intelligence Unit, Китай разполага приблизително със запаси, покриващи около 120 дни внос, което означава, че теоретично може да издържи пълно спиране на целия внос на петрол в продължение на четири месеца, да не говорим само за загубата на петрола, който минава през Ормузкия проток, или още по-малко само на иранския петрол.

Важно е също да се помни, че Китай сам е сравнително голям производител на петрол. Той е петият по големина производител в света – по-голям от Иран, който е на осмо място, или Венецуела, която е на осемнадесето. Ако се направи проста сметка, Китай произвежда вътрешно приблизително толкова петрол, колкото Иран и Венецуела взети заедно.

Китай също така, подобно на Европа, е съсед на Русия – втория по големина производител на петрол в света след Съединените щати. Но за разлика от Европа Китай има отлични отношения с Русия. И най-важното е, че както за петрол, така и за газ Китай има дългосрочни договори с Русия, които в голяма степен го предпазват от колебанията в цените. Това означава, че Китай вероятно ще бъде по-малко засегнат от сегашните сътресения на цените от много други държави.

Всичко това също така почива на огромното предположение, че ако Съединените щати поемат контрол върху иранския петрол, ще спрат да го доставят на Китай и че Китай ще трябва да замести онези 1,5 процента от енергията си, които в момента получава от Иран. Но нищо не е по-малко сигурно. Най-вероятният сценарий е САЩ да направят това, което току-що направиха във Венецуела: да получават приходите от продажбите на петрол, но въпреки това да продължат да го продават на Китай, при малко по-висока цена – или по-точно без отстъпката, която Китай досега получаваше. САЩ, като най-големия производител на петрол в света, няма да купуват този петрол сами, тъй като вече имат твърде много.

Следователно най-вероятният резултат от един Иран под американски контрол би бил Китай да стане леко по-зависим от петрол, контролиран от САЩ: онези 1,5 процента от енергията му, които сега идват от независим Иран, ще идват от Иран под американски контрол. Това вероятно ще мотивира Китай още повече да увеличи своята енергийна самодостатъчност. От гледна точка на Китай това е управляемо.

Всъщност досега някои от последствията от войната дори се оказаха сравнително благоприятни за Китай. Най-значимото от тях е, че Съединените щати бяха принудени да демонтират своята противоракетна система THAAD от Южна Корея – единственото постоянно разполагане на THAAD извън САЩ, чийто радар може да наблюдава почти 3000 километра навътре в китайска територия – за да компенсират системи, унищожени или изчерпани от ирански удари.

Когато тази система беше разположена през 2017 година, това предизвика огромен протест в Китай. Китайският туризъм към Южна Корея беше спрян, южнокорейската компания Lotte беше практически изгонена от китайския пазар, Hyundai и Kia трябваше да затворят заводи, а K-pop изчезна от китайските медии.

А сега Съединените щати просто демонтират системата и я изпращат в Близкия изток. Южна Корея понесе десетки милиарди долари икономически щети и сериозно влоши отношенията си със своя най-голям търговски партньор – Китай – само за да има тази система, а САЩ я вземат обратно, когато им е удобно. Изводът се налага сам и той не е в полза на САЩ в Азия.

Освен липсата на надеждност на Съединените щати като партньор по сигурността, има още два урока. Първият е свързан с ограниченията на американската военна мощ. Иран – средна по сила държава, под тежки санкции в продължение на десетилетия – успя само за една седмица да унищожи или изчерпи американските противовъздушни способности в Близкия изток до такава степен, че Вашингтон трябваше да прехвърля системи от Азия.

Вторият урок е свързан с качеството на самото американско оборудване. THAAD се смята за една от най-модерните американски системи за противоракетна отбрана – всяка батарея струва над един милиард долара и в света има само осем – а въпреки това Иран успя да унищожи или повреди две от тях още в първите дни на войната.

Има и друго последствие от тази война, което може да се окаже полезно за Китай в средносрочен и дългосрочен план. Тя е най-добрата реклама за възобновяемата енергия, която светът някога е виждал. Всеки ден, в който Ормузкият проток остава под заплаха, всяко покачване на цените на петрола и всяко търсене на алтернативни доставчици показват защо зависимостта от изкопаеми горива е стратегическа слабост.

САЩ и Китай направиха напълно противоположни енергийни залози. Америка се позиционира като бензиностанцията на света, докато Китай се превърна в арсенала на чистата енергия. Тази война потвърждава китайския залог по впечатляващ начин.

Всяка държава, която наблюдава сегашния хаос на енергийните пазари, прави същото изчисление и отговорът все по-често води към слънчевите панели от Пекин, които разчитат само на слънцето, а не на доставки на LNG или петрол. Китай доминира цялата верига на зелената енергия – от слънчевите панели до батериите и електромобилите – а войната срещу Иран само увеличава глобалното търсене на всички тези технологии.

В крайна сметка, дори в най-добрия сценарий за Вашингтон, резултатът за Китай е сравнително ограничен: загуба на евтин доставчик на петрол, от който почти не се нуждае, наблюдение как САЩ демонтират собствената си военна инфраструктура близо до Китай и увеличаване на глобалното търсене на технологиите за чиста енергия, в които Китай доминира.

Последствията за Европа обаче са много по-тежки.

Преди всичко, за разлика от Китай, Европейският съюз е силно зависим от внос на енергия. Данните на Евростат показват, че зависимостта на ЕС от енергиен внос е около 58,4 процента, което означава, че степента му на енергийна самодостатъчност е едва около 41 процента – приблизително наполовина от тази на Китай.

От кого зависи Европа? На първо място от Съединените щати и то все повече. Данните ясно показват ефекта от войната в Украйна: зависимостта на ЕС от американската енергия се увеличи четирикратно – от около 4 процента през 2018 година до приблизително 22 процента днес.

Макар ЕС да не внася директно енергия от Иран, войната вече оказва драматично влияние върху енергийните пазари. Фактическото затваряне на Ормузкия проток изважда около 20 процента от световните доставки на петрол, а производството на LNG в Катар – също около 20 процента от световния пазар – е прекъснато. Светът е изправен пред най-големия петролен шок в историята. Това е особено лоша новина за Европа. Колкото по-зависима е една икономика от внос на енергия, толкова по-уязвима е тя към колебанията в цените.

САЩ се оказват едновременно страната, която започва войната, и най-големият производител на петрол и газ, който може да извлече полза от покачването на цените. На практика Европа плаща на Съединените щати „военна премия“ за енергия – премия, предизвикана от война, започната от самите Съединени щати.

Войната може да има и други последствия за Европа, подобни на тези от войната в Украйна. Тогава Европа замени руския тръбопроводен газ с американски LNG. Сега конфликтът с Иран може да дестабилизира цял регион от доставчици. Катар е извън играта, саудитски енергийни съоръжения са ударени. Когато се извади от пазара цял регион, а не само една страна, броят на „сигурните“ алтернативи намалява драстично. Какво остава за Европа? Американската енергия.

Разбира се, има очевидна алтернатива: Европа може да ускори прехода към собствена възобновяема енергия, включително чрез закупуване на китайски соларни панели, батерии и електромобили. Но тук се появява порочен кръг. Колкото по-зависима става Европа от американската енергия, толкова повече Вашингтон може да оказва натиск тя да блокира китайските технологии.

И точно това се случва. Европа наложи мита върху китайските електромобили и започна разследвания срещу китайските соларни панели. Всеки нов LNG договор със Съединените щати не само задълбочава енергийната зависимост на Европа, но и затяга политическите ограничения, които пречат тя да се освободи от тази зависимост.

Това е суровата геополитическа реалност. Ако се сравни влиянието, което САЩ вероятно ще придобият върху Европа и върху Китай вследствие на войната срещу Иран, няма съмнение, че Европа ще излезе в много по-неблагоприятна позиция.

Китай ще се справи сравнително добре, може би дори ще излезе по-силен. Европа обаче рискува да се заключи в зависимост, от която може никога да не успее да се освободи.

В същото време войната вече носи ползи и за Русия, която печели от по-високите цени на петрола и газа.

Накрая остава и въпросът за прецедента. Войната срещу Иран на практика представлява най-силната държава в света, която атакува суверенна държава, убива нейния лидер и се опитва да смени режима, без дори да представи убедителен повод за война. 

Това е свят, в който силата се превръща в право. В такъв свят значение има единствено силата. Китай я има. Европа не.

Затова е абсурдно европейски политици да се тревожат за Китай. Китай ще се справи. Европа има много по-големи проблеми.

И остава въпросът: ако дори малкото европейски политици, които не подкрепят тази линия, започнат да повтарят същите илюзии като американските неоконсерватори, тогава кой всъщност защитава интересите на Европа?

Арно Бертран, arnaudbertrand.substack.com