От 17 до 22 септември в Бургас историята влиза в киносалона. DOCK не е просто фестивал за документално кино, а място, в което миналото започва да задава неудобни въпроси към настоящето: какво помним, какво сме забравили и колко от онова, което наричаме история, всъщност е удобен разказ за самите нас.

Тази година фестивалът насочва поглед към 80- годишнината от края на Третото българско царство - период, който и днес предизвиква силни емоции и спорове. Защото историята рядко е удобна, когато я погледнем без предварително написан сценарий.

Като специален акцент и съпътстващо събитие, посветено на фестивалната тема на 16 септември от 18:00 ч. в книжарница "Хеликон" (пл. "Тройката" №4) ще се състои представянето на книгата "Царска България (1879-1946)" от проф. Петър Стоянович и доц. Ивайло Шалафов (изд. "Книгомания").

Трудът представлява първата и единствена по рода си енциклопедична монография за последните 145 години, посветена на структурата, историята и биографиите на българския владетелски двор. Луксозното издание съдържа над 650 рядко виждани снимки и документи.

За DOCK, историческото документално кино и границата между факт, мит и интерпретация разговаряме с проф. Стоянович, съосновател и директор на фестивала.

В разговора стигаме до националните митове, политическата употреба на миналото, героите, които сме превърнали в символи, и до една особено актуална опасност - убедително разказаната лъжа да има по-голямо влияние от доказания факт. Проф. Стоянович не предлага успокоителни отговори.

Напротив, провокира. Защото може би най-трудният въпрос не е дали помним историята си, а дали имаме смелостта да я видим такава, каквато е: без героичен грим и без удобни митове.

- Проф. Стоянович, като съосновател и директор на DOCK, как се роди идеята за фестивала и защо заложихте именно на историческото документално кино?
- Фестивалът се роди спонтанно, както често се случват нещата и в историята. За добро или за лошо... В нашия случай запълнихме една важна ниша в познанието на зрителя за процесите в родното и световното минало, от които никога не искаме да се поучим. И колкото по-малко знаем, толкова повече разбираме.

Ослушайте се дори днес в България и ще видите колко стотици хиляди познавачи на историята имаме сред нас, при това кой от кого по-компетентни. Мисля, че дори за секса българинът не е бил толкова решителен в крайните си оценки, както в историята.

- Има ли нещо, което документалното кино може да покаже за историята, а историческият текст или академичната лекция трудно могат да предадат?
- О, да. Документалното кино е онова особено благословено средно небе, в което летят най-сребърните птици на познанието, от една страна, и на забавата, от друга.

Документалната лента е длъжна да не изневерява на документа, но и да прелъстява зрителя. Това е терен, който игралното кино е напуснало по дефиниция, а науката не може да пристъпи, защото от нея някак по задължение се очаква да бъде малко по-скучна.

- Къде, според Вас, е границата между историческия факт и авторската интерпретация, когато историята се разказва чрез кино?
- Фактът може да се тълкува, да се разказва вкусно и оглежда от различни ракурси, но никога нямаме право да го интерпретираме съобразно мерака си. В противен случай филмът се превръща в предизборен клип и умира.

- Защо българите толкова трудно разговаряме за историята си, без да я превръщаме или в национална гордост, или в национална травма?
- Защото от една страна сме недостатъчно образовани. Училището ни отдавна загуби онова ниво, което позволяваше на дори неизкушените от историята да напуснат класните стаи с прилично знание за миналото.

Образователната ни система бълва незнаещи и - още по-лошо - дълбоко незаинтересувани хора. От друга страна с всяка изминаваща година историята в България се превръща в инструмент за лична (партийна или корпоративна) облага.

Историята у нас се разказва, за да послужи някому за нещо. Излишно е да казвам, че това е не само порочно, но и дълбоко увреждащо за поколенията напред.

- Тази година DOCK посвещава специална програма на 80 години от края на Третото българско царство. Защо 80 години по-късно този период продължава да предизвиква толкова силни емоции и спорове?
- Третото българско царство, траяло едва малко над 70 години, е периодът на европеизация и модернизация на България, период, в който опитваме да постигнем и националния идеал. За жалост, той попадна в два сериозна капана - първо на комунистическата идеология и образователната й система.

И второ: изпълни се с бели петна, цели години от периода, за които или е някак недопустимо да се говори спокойно, или идеологизацията е достигнала войнствени противопоставяния.

Но въпреки това гилдията продължаваме да работим, крачка по крачка.

- Има ли личности от българската история, които сме превърнали в символи до такава степен, че вече ни е трудно да видим реалния човек зад мита?
- О, ако ми бъде простено известно преувеличение, повечето са такива. В националния разказ не остана място за нормални хора, всички са от Херкулес до Ахил. Горното "до" кънти из села и паланки.

Това е опасно за реализма при правенето на политика и наука.

- В епохата на TikTok, социалните мрежи и изкуствения интелект не се ли оказваме в ситуация, в която една убедително разказана лъжа може да има по-голямо влияние от един доказан исторически факт?
- Разбира се. Мисля, че ние реално го живеем.

- Често казваме, че трябва да помним историята, за да не повтаряме грешките си. Но учим ли се действително от историята, или просто използваме миналото, за да обясняваме настоящето?
- С всяка изминаваща година се убеждавам, че последното, от което се учим, е историята.

Не ме питайте защо, тъжно ми е.

Интервю на Елица ПЕНОВА