Може да съм наивна, но си мислех, че сателитният синдром, от който не можем да се отървем през почти целия ХХ и в първите десетилетия на ХХI в., е само към велики сили. Такива, от които е зависело настоящето и бъдещето ни и на които сме разчитали, за да постигнем наши национални цели.

През ХХ в. България първо се обвързва с Германия (като Втори и като Трети райх) и в двете световни войни. Тогава нашата армия, военно планиране и военните ни действия, както и целият производствен и продоволствен потенциал са подчинени на германската стратегия и нужди. Ярък пример за това е германският отговор на молбата на българското правителство да получи военна помощ през септември 1918 г. за стабилизиране на фронта преди очакваното настъпление на френските войски при Добро поле: германският отговор тогава е, че няма да изпратят помощ, защото съдбата на войната ще се реши не на Солунския, а на Западния фронт. И, оставена без външна помощ българската армия е пробита, следва Войнишкото въстание и капитулацията на България на 29 септември, а на 11 ноември се предава и Германия. За нас всичко тогава завършва с Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 г., прекършил гръбнака на младата българска държава.

Следват съюзническите ни отношения с Третия райх, от които ни остава краткотрайната радост от присъединяването на Македония и Тракия (1941–1944), както и огромните задължения на Третия райх към българската икономика, които са изтрити и забравени, защото победителите от Антихитлеристката коалиция искат Германия да изплати задълженията си към тях, а не към бившите си съюзници. Толкова за ползата от подчинението ни на германската политика през първата половина на ХХ в.

След Втората световна война България попада (това е правилният израз, защото решението е на Тримата големи, а не наше) в съветската сфера на влияние. Резултатът е, че у нас е пренесен съветският модел на държавен социализъм, също както и в други държави като в Югославия, Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния, Албания, а по-късно и ГДР, който осигурява ускорена индустриализация, но и откъсване от света.

За разлика от другите в Източния блок, които търсят собствени пътища към социализма, българските политици развиват сателитен синдром към Съветския съюз, изразен както с думи, така и с дела. От думите заслужава да се спомене фразата на Димитров, че дружбата със Съветския съюз ни е необходима „като слънцето и въздуха за всяко живо същество“ или лозунга на Живков, че дружбата ни е „от векове и за векове“.

Сателитните дела през почти половинвековните съюзни отношения са многобройни. Ето някои от тях. Индустриализация по съветски модел, но и със съветска помощ. Включване в Съвета за икономическа взаимопомощ и в Организацията на Варшавския договор, където България последователно подкрепя всички съветски предложения. През октомври 1956 г. Живков предлага и български войски да участват в интервенцията в Унгария, през 1968 г. пак той е първият, който предлага „проблемът“ със „социализма с човешко лице“ да се реши с военната интервенция. Да не говорим за преложението от 1963 г. за „сближение“ със Съветския съюз до „сливане“ някога в далечното бъдеще.

И всичко това с надеждата, че Съветският съюз ще оцени тези позиции и ще предоставя на България по-щедри доставки на природни ресурси, ще търгува при по-благоприятни за България цени и ще я подкрепя в международните спорове, между които е и Македонският въпрос. Повечето от тези надежди се сбъдват, но сателитната позиция на България я прави толкова зависима от ставащото във „великата страна“, че след като СССР се срива, България остава не само сама, но и доста безпомощна.

След краха на Съветския съюз новите български политици се обръщат също толкова послушно към новия, вече единствен, световен лидер Съединените щати. За това говорят периодичните срещи с посланик Сол Полански за търсене на съвети, речта му на заключителния предизборен митинг на СДС, излъченото видеопослание на президента Джорд Буш старши на същия митинг през 1990 г. Огромното внимание, оказано на вицепрезидента Дан Куейл, на президентите Клинтън, Буш младши. При посещенията им в България, включването ни в „коалицията на желаещите“ за войната в Ирак, започната от САЩ без съгласието на Съвета за сигурност на ООН. Посещението на тримата сенатори Джон Маккейн, Кристофор Скот Мърфи и Роналд Джонсън на 8 юни 2014 г., в резултат на което България се отказа от "Южен поток" в ущърб на собствените си интереси, както и решението от ноември 2022 г. за закупуване на самолети Ф-16 от САЩ, които още не са построени.

Или, независимо че България членува в Европейския съюз, основната лоялност, достигаща до сателитно поведение, тя, или по-точно българските политици, проявяват не толкова към ЕС, колкото към великата презокеанска сила. Не е много ясно какви предимства за България обещава тази политика освен потупване по рамото и похвали, но това не спираше и не спира българските политики да се държат така. С други думи, сателитното поведение е станало нещо като тяхна „втора природа“.

Това обаче, което става напоследък, ми се струва наистина прекалено. Защото желанието на някои политици да подчинят интересите на нашата държава на някоя друга минава всякакви граници. Бившият служебен министър на отбраната Велизар Шаламанов съвсем сериозно обяви по БНР, че българската външна политика трябва да се съобразява не с друга, а именно с украинската, защото Киев е „световна столица“ и защото посланическото място там е най-важното (наред с това в НАТО). И ни обясни, че щом се води война, най-добре би било посланиците да бъдат бивши военни министри, което показва и пълното непознаване на ролята на дипломацията, включително и при война. Според него, най-важната задача на българската политика е да се съобразява с Украйна. И то независимо дали украинските интереси съвпадат с българските, а дори и ако има такова разминаване, по-важното е да сме лоялни към Украйна.

И Шаламанов не е единственият, който заема такава позиция. Подобни тези изразява бившият български посланик в Москва Илиян Василев. Още преди години той ни обясняваше, че България трябва да се откаже от "Южен поток", защото възможността да получаваме пряко природен газ от Русия противоречи на интересите на Украйна, която държи да контролира единствения газопровод, пренасящ руски газ в Европа. Ето това – да жертваме интереса на нашата държава в полза на друга държава, е ясно изразен сателитен синдром.

За да защитят своята сателитна позиция обикновено ни внушават, че нямаме друг избор, защото сме малка държава. Но историята, а и съвременността са дали достатъчно много и убедителни примери на малки държави, които се борят за своите интереси дори и когато те противоречат на интересите на по-големите и силните държави. И да, вярно е, че тях не ги обичат, но често са принудени да се съобразяват с тях. Докато сателитните държави са удобни, но никой не само не ги обича, а и не ги уважава. Това ли искаме наистина?

Проф. Искра Баева, "24 май"