Продължение...

---

Но и след варварските убийства и съдебния произвол през периода 1944 - 1947 г. българските писатели остават доживот виновни в очите на своите палачи и завинаги са класифицирани в категориите “народен враг”, “бивши фашисти “и “бивши хора”, както е документирано в разработките на ДС. Дори след като е преминал през съдилища, затвори и концлагери, след като е съсипан физически, унизен морално и бедстващ материално, старият интелектуален елит, доколкото е оцелял, остава във фокуса на тайните служби и продължава да бъде главният обект на ЛАР и ОНД, които абревиатури означават съответно - “лична активна разработка” и “оперативно- наблюдателно дело”. Органите на сигурността, с многобройните си специални отдели, отделения и подразделения вземат на “редовен отчет”, според тяхната терминология, всички, които по един и или друг начин са засегнати от репресиите на комунистическата власт.
Христоматийните автори на българското училище в периода между двете световни войни се третират не като личности, а като “обекти”. Изнурени, болни и ограбени, те са подложени на перманентен психически тормоз от страна репресивните органи и властта. Изключени са от СБП още през ноември 1944 и са изхвърлени от всички културни институции, от обществения и литературния живот.Лишават ги от право на творчество и от достъп до медии и издателства. Книгите им са забранени, унищожени или скрити в т. н. секретни депа чак до 1990 г. Обречени на изолация и мълчание, писателите стават беззащитни и безгласни жертви на многобройни издевателства. Димитър Талев е интерниран за шест години заедно с цялото си семейство в градчето Луковит, където живее в мизерия,без право да работи и да публикува. Завършен още през 1946 година, романът на неговия живот и на родната историческа класика - “Железният светилник”шест години стои скрит в чекмеджето на селкора Георги Караславов, вероятно за да не засенчи неговите “Обикновени хора”. Владимир Василев, колос на българската култура, даровит критик, меценат на писатели, издател на сп. “Златорог”и директор на Народния театър, след мъчителни арести и разпити остава жив, но без доходи и работа, подложен на постоянен тормоз и унижения. Получава понякога коректорска работа и мизерни хонорарчета, но другарите от СБП му удържат и тях при удобен случай. Междувременно “квартирен”агент краде от пощенската му кутия не само кореспонденцията, но и поканите за пенсия и записите от ловешките му приятели. Тези големи интелектуалци и патриоти, освен на мизерия, са подложени и на морални издевателства и психически натиск от страна на партийните гаулайтери. Принуждавани са да правят унизителни публични разкаяния. С особен садизъм в това мерзко дело се отличава комунистическия “вожд и кормчия “Вълко Червенков. Д. Талев е принуден публично да се самооклеветява във в.”Пиринско дело”; Вл Василев е накаран да пише лично писмо с разкаяния до партийното величие; Славчо Красински на два пъти се самооплюва и разкайва в официалната преса, все заради книгата с фейлетони “Пропаднали революционери “.
През 1946-47 г. Трифон Кунев е обект на скверна медийна кампания от страна на комунистическите глашатаи Крум Кюлявков, Г. Караславов и Тодор Павлов, на публични побоища. и съдебен произвол. Отворените му писма до регентите и до председателя на СБП са глас в пустиня на фона на повсеместните насилия. Комунистите изпитват садистично удоволствие от нищетата и униженията на духовните първенци на нацията. Полагат огромни усилия да сломят волята им за живот и творческа работа.Същевременно в доноси и рапорти ги упрекват, че не били полезни за строителството и за народната република. Поради тази уж причина предлагат именитото писателско семейство Мутафови да бъдат интернирани в Горна Гноеница, Ловешко или въдворени в концлагера Ножарево. Унищожителната им ненавист се подклажда от идеологически и властови подбуди - да заличат спомена за европейския културен ръст на довоенна България в съзнанието на смазаната от страха маса. На опразненото от духовност пространство, вместо талантливото изкуството и свободното слово, в продължение на десетилетия се налагат на обществото, чрез администриране и идеологически подбор, агитационните сурогати на “активни борци “и послушници - Крум Кюлявков, Димитър Полянов, Гьончо Белев, Орлин Василев, Г. Караславов, Крум Велков, Младен Исаев, Андрей Гуляшки, Ст. Ц. Даскалов, Венко Марковски и десетки други - цяло пълчище от партийни слуги, възпевачи и бездарници. Омразата на довчерашните литературни чираци към признатите творци на предвоенна България наистина е “силна, дълбока и кръвна”, както гордо тръби Орлин Василев.И я демонстрират гръмогласно, защото е едничката заслуга, заради която партията им ги провъзгласява за “живи класици”на соцарта и не само тях, но и техните отрочета.
Социалноопсихологическата и морална деградация на писателската гилдия след 9. 9. 1944 г. е особено зловеща. СБП, основан през 1913 г. проф. Иван Шишманов, проф. Александър Балабанов, Трифон Кунев, Елин Пелин, Стилиян Чилингиров, Добри Немиров и др. видни имена на бълг. култура, е превзет и прочистен от всички независими, свободни по дух и убеждения личности. От землянки, села и паланки в него нахлуват бивши партизани, маргинали, каририеристи и безличия, предани на новата власт. Покрай писането на фалшиви партизански истории и помпозни оди за вождове и строителни подвизи, литературните прислужници се нагърбват услужливо с много по-добре платена работа - доносници на ДС. Дванадесет на брой са писателстващите доносници в досието на Владимир Василев, които тровят здравето и живота на стария критик с инсинуации и провокации. Писателски сенки кръжат и доносничат и около “бившия враг”Димитър Талев дори до 1960 г., когато вече е всенародно признат белетристичен гений на българомакедонската старина.От бившите писатели оцеляват на литературното поле само онези, които са се преустроили на новата соцреалистическа догма или са паднали в мрежите на шантажа, принудени от страх да вършат мръсната работа на властта.

---

Продължава тук...