Паун Цонев

На 30 април 2026 г. в 10 часа сутринта Румен Радев прекрачи като през триумфална арка парадния вход на Народното събрание, за да вземе цялата власт в държавата.

В същия ден и час на същото място загубилата болезнено поредните избори либерална десница в лицето на коалицията ПП-ДБ ритуално се самоуби. Така да се каже, либералната политическа секта стигна до своя Петрохан.

Това в някаква степен изненада обществеността, защото само ден преди това видният стратег Ивайло Мирчев обяви с характерния си апломб и неподплатено с нищо самочувствие, че всичките парчета на десницата (ПП-ДБ –ДСБ и Да, България) щели да се обединяват в една партия!

Целокупната жълтопаветна общност ахна и изпадна в телешки възторг, преминаващ в почти религиозен делириум. Следизборното униние от претърпения електорален разгром бе заместено от сладкия унес на розовите мечти по бъдещи изборни победи на непреходните либерални ценности.

24 часа по-късно обаче другият стратег – Асен Василев, попари либералното мечтание и показа кой кара влака в момента в това размирно и вечно тресящо се от скандали, любови и раздели политическо пространство. С леденото изражение на безжалостен екзекутор той съобщи чрез медиите на въпросния Мирчев, че не само няма да се обединяват в нова партия, ами точно обратното, допълнително ще разчленят коалицията, образувайки две отделни парламентарни групи в новия 52-ри парламент. Една на ПП и друга на останалите люспи, които да се оправят оттук нататък, както могат.

Защо вероломният Асен им причини това? Дали защото, след като изрита от парламентарната хранилка професионалния русофоб Манол Пейков, отнесе хиляди организирани псувни в мрежите? При всички случаи не бе въпрос на политика. Повече приличаше на битовизъм. Така или иначе половин час по-късно, при първото гласуване в новия парламент, политическата смърт на ПП-ДБ бе констатирана. Там-таам-татаам-таам-татам-татаам-татаам… Оркестърът изсвири погребалния марш. Патриархът и той бе там да изпее заупокойна молитва. Така поредната драма в размирната българска десница приключи. Както и много други преди това от 1990 г. до наши дни.

Затова не би било зле да припомним накратко историята на разцепленията на българската десница. Като върнем лентата назад на всички разединения и обединения вдясно, ще видим тънка червена линия – винаги някой прецаква нещата и после се явява като спасител да ги оправи.

През есента на 1991 г. предстоят суперважни избори за 36-о обикновено народно събрание, което ще определи накъде ще поеме България след краха на комунизма.

И точно тогава, кой знае защо, локомотивът на промените СДС, който събира милионни митинги на Орлов мост, се раздели на:

СДС-движение, правоприемник на коалицията, създадена на 7 декември 1989 г. Лидер е Филип Димитров, последният председател на Националния координационен съвет на „старата“ неразцепена организация;
СДС-център, в която влизат БСДП, част от „Екогласност“ и две по-малки местни партии;

СДС-либерали, включваща „Зелената партия“, ФКЗД и група, отцепила се от ДП и БЗНС „Никола Петков“.

В резултат на това очевидно политическо самоубийство в 36-ото НС влиза само СДС-движение. Останалите получават общо 523 609 гласа – това са 26 депутати, които заедно със 110-те на СДС на Филип Димитров щяха да станат 136 депутати! Разделението е фатално, защото разпилените гласове на невлезлите попречват СДС да има пълно мнозинство и правителството на Филип Димитров не успя да изкара мандата си и да започне задължителни реформи, които другите бивши социалистически източноевропейски страни вече са подхванали.

Кабинетът на Филип Димитров, който имаше твърде съмнителни качества за министър-председател, бе свален след мощен „депесарски шут“ на Ахмед Доган, подпомогнат и от „синия“ президент Желев, както и с помощта на депутати от СДС, наречени „сините мравки“.

Всичко това бе скъп подарък за натиканата в ъгъла БСП, която се възползва от него и три години по-късно победи с пълно мнозинство на изборите през 1994 г.

Бившата компартия обаче се издъни жестоко в управлението и в разгара на хиперинфлацията през 1997 г. Костов триумфално дойде на власт с ОДС и 137 депутати мнозинство. Той управлява каквото управлява, и през 2001-ва генералите от кръга „Монтерей“ му биха и на него шута и докараха царя от Мадрид.

Това толкова дълбоко засегна Командира, че той се обиди на цялата нация и същата година сензационно напусна СДС и създаде ДСБ, за да бъде чиста от негативите на управлението партия. Идеята бе откровено егоистична – пасивите да останат в СДС, а активите да ги вземе той. Това беше най-голямата политическа грешка на десницата и лично на Иван Костов за целия преход.

Ако не беше разбил варварски СДС и беше останал културно няколко години в опозиция, сигурно щеше да управлява с малко прекъсване и досега.

През 2001 г. БСП се беше сринала окончателно, НДСВ само след 6 месеца от 48% падна на 10%, след като хората видяха, че основна грижа на царя са царските имоти.

Много вероятно още през 2003 г. да имаше условия за предсрочни избори, които СДС и ОДС щяха да спечелят с лекота. След което нямаше да има нито Тройна коалиция, нито Станишев, нито Бойко Борисов, нито сега Румен Радев. И България вероятно щеше да тръгне по съвсем различен път. Какъв, може само да гадаем.

Костов имаше безспорни управленски умения, но по характер не беше демократ, а автократ и комунист. И по образование също. Той е преподавал по вътрешно убеждение „Политикономия на социализма“ във Висшия икономически институт „Карл Маркс“ и в Техническия университет „Владимир Илич Ленин“ а аз например не ходех на такива лекции, защото не ми се слушаха глупости.

Един демократ трябва да приема, че има време за всичко – време за управление и власт и време за смирение и опозиция. Между другото през 1999 г. си направих труда да напиша книгата „Научен костовизъм“, предупреждавайки какво следва. И се оказах прав.

Между другото от БСП много се фукат, че са единствената бивша компартия от източния социалистически блок, която оцеля и дори управлява няколко пъти. Благодарение, естествено, на хроничните разцепления вдясно, които непрекъснато ѝ помагаха. В другите бивши соцдържави нямаше чак такива балъци. Затова бившите компартии там отдавна ги забравиха.

След историческото политическо престъпление на Командира ДСБ не успя да надскочи популярността на СДС и Костов отново потърси път към СДС. Така се създаде Синята коалиция. Тя също скоропостижно се разпадна.
След много родилни мъки пак се обединиха и този път родиха Реформаторския блок. Влязоха в правителство с ГЕРБ, което Христо Иванов след две години напусна.

От солидарност тогавашният лидер на ДСБ и председател на ПГ Радан Кънев също напусна коалицията. Направи го от името на всички от трибуната на Народното събрание, без да предупреди депутатите от парламентарната група на РБ. Неговата тактика беше: излизаме, радикализираме се и влизаме с доста по-голяма парламентарна група на следващите избори.

Правителството падна. Радан повярва на Христо Иванов, че ще се явят заедно на предсрочните избори. СДС остана в РБ заедно с ДБГ. В последния момент Христо Иванов създаде своя коалиция за изборите, която изключи ДСБ и Радан Кънев. Така партиите от РБ се явиха в три отделни коалиции и по добре познатата историческа аналогия нито една не влезе в парламента.

Общо имаха близо 300 000 гласа, достатъчни за добро представителство в НС, ако бяха заедно. Тогава за пръв път от началото на прехода десницата нямаше представителство в парламента.

След поредния провал „Да, България“ и ДСБ пак решиха да се съберат за евроизборите през 2019 г. СДС пожела да се присъедини, но ДСБ, „Да, България“ и „Зелените“ отказаха. ДСБ и „Да, България“ предпочетоха „зелените“ пред „сините“.

Така СДС влезе в коалиция с ГЕРБ, запазвайки представителството на „сините“ гласове в националния и европейския парламент.

Тези дни по БНТ Ивайло Мирчев направи откритието, че Андрей Гюров е най-успешният премиер на прехода, от което вероятно ген. Атанасов се е хванал за сърцето. Та как така Мирчев забрави Иван Костов, който живее с мисълта, че правителство на ОДС извърши най-важните реформи, необходими за европейската интеграция на България?

С това откровение Мирчев май настъпи мотиката. Тази надменност дали няма да предизвика ново разцепление вдясно?

Защото Иван Костов не е Манол Пейков. Битката за Манол не успя да ги раздели, но Костов е друга бира. Дали няма да избухне гибелният гняв на Командира…

В. Ретро