Каква е целта на изборите? По принцип да докарат по-сполучливи от предишните управляващи. Ако предишните управляващи са били достатъчно сполучливи, ще ги преизберат.

А защо ни трябват по-сполучливи управляващи? За да направят живота ни по-хубав. И ето тук стигаме до един проблем, с който политиката все още не е успяла да се справи. Въпреки че главната ѝ задача е да направи живота по-хубав, тя никога не успява. Защото хубостта на живота не е в благата, а в радостта, който те носят на хората. Може да откриеш пещерата на Аладин, обаче ако това не ти носи радост, никаква хубост не е.

 Нашият свят е фантастичен в технологично отношения и с шеметни темпове става все по-фантастичен пред смаяните и очи. Но, както винаги се случва, когато печелиш едно, губиш друго и в крайна сметка горчилката на загубата е по-голяма от сладостта на печалбата. Обърнете се назад към историята и вижте колко горди и богати цивилизации са загивали от отчаяние на върха на славата си. Загивали са от отчаяние, досада и маразъм. На практика са се самоубивали, защото радостта е била мъртва. Тези процеси са толкова типични, че Освалд Шпенглер ги извежда като определящи същност на историята, с което, разбира се не е прав – историята е устремена като стрела от своето начало към своя край, а това, че междувременно някакви цивилизации се раждат, зреят и умират, са подробности от пейзажа.

Впрочем в такъв процес се намира и нашата цивилизация на космически епопеи и изкуствен интелект и се страхувам, че този процес е необратим.

Когато постигнем нещо добро, накрая се оказва, че не е било за добро. Много пъти съм цитирал Честъртън, който казва, че „историята може би не познава нито една „революция”. Събитието, което в действителност се отбелязва, винаги е контрареволюция. Хората винаги са въставали срещу предишните въстаници, като често са се разкайвали за последното въстание“. Защо каквото и да подхванем, колкото и мъдро да го подхванем, с каквито и чисти намерения да го подхванем, накрая то винаги се разкапва и се превръща в собственото си отрицание? Така е, защото сме отсекли корена на лозата си. Христос казва: „Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан 15:5).

Политиците може наистина да искат да направят света по-хубав, но щом лозата им няма корен, скоро започваме да скандираме бунтовни лозунги и с нетърпение чакаме следващите избори, когато ще дойде някой да „помете статуквото“ и да свали Рая на земята. Така че днес, в секуларните държави, клонящи все повече към глобализъм, синкретизъм и релативизъм, политическият процес е сбъркан още в самото си начало. И все пак продължаваме да ходим на избори, защото надеждата не бива да умира. Пък и доброто винаги е повече от злото и ще пребъде след него. Злото господства само временно и винаги се проваля, независимо колко широка кървава диря оставя след себе си. И независимо дали ще доживеем да видим провала му.

Започва кампанията и се страхувам, че гневът, омразата и словоблудството ще отбележат нови рекорди. Знам, че е досадно да говорим тези неща, но ако не говорим за тях,  то ние – медийните дърдорковци – е по-добре да не казваме нищо. Мълчанието е най-доброто състояние на духа. Но когато отвсякъде са изпълзели Варлаамовци, налага се да говорим, както се е наложило и на св. Григорий Паламà през 14 век. Най-голямата му мечта била да свещенобезмълства, но наглите хлевоустници лесно разбиват мечтите.

От много време кандидатите в кампаниите не говорят за собствените си качества, идеи и възможности, а за недостатъците на опонентите си. А когато говорят позитивно за себе си, правят го толкова неискрено, че на човек може да му се догади. Тоест двете, които бележат предизборните кампании, са омраза и лъжа. Какъв плод очакваме да се роди от това?

Интересното е, че вече има термин „политическо словоблудство“ (според географа и философ д-р Анко Иванов), което е „игра на думи, в които съдържанието им не съответства на намеренията на произнасящия ги. В политиката словоблудството има значение на политическо изказване, реч, дума, която развращава и/или покварява хората, избирателите“.

Дори християнстващите академични интелектуалци (знаете ги, нали?) не могат да се въздържат от словоблудство. Те, които имат претенцията, че могат да ни поведат към правдата по-добре дори от самата Църква, която за тях е несъвършена и корумпирана организация, нуждаеща се от спешна хирургическа намеса под тяхно ръководство. Обвиняват другите, че са се въоръжили с православието за политическите си цели, а сами не падат по-долу. От телевизията съдят и заклеймяват: тоя бил шпионин, оня бил педофил, третият имал ролекс, ченге бил, олигарх бил, доносник… Чакайте, бе! Вие, дето сте пò християни от св. Петър, не помните ли какво казва Евангелието:

„Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; ако те послуша, спечелил си брата си; ако не послуша, вземи със себе си още едного или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума; ако ли пък не послуша тях, обади на църквата; но, ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар“ (Мат. 18:15-17).

Забележете: на църквата, а не в ефира на националната телевизия! След като „моралните стожери“ на нацията се държат така, кой ще сложи юзди на политическите пиари, на медийните консултанти на кандидатите за депутати и кметове. Понякога гледам как на самите кандидати им е неудобно да възпроизвеждат публично глупостите и безобразията, които слагат в устите им техните медийни съветници.

Кандидатите в предизборните кампании с малко изключения не са нищо повече от пустословци, от „кимвал, що звека“ (1 Кор. 13:1). Защото нямат любов. Какво, любов ли!!! – ще извикате изумени, шокирани и скандализирани. Любов в предизборна кампания? Та това е немислимо като кисело зеле в сладоледа! А защо да е немислимо? Кога се отказахме от любовта?

Любовта, не интелекта, не културата, не образованието, не академичните титли и грамотите, не контактите и влиянието, не информираността, а любовта е инструментът, който ни позволява понякога да взимаме и правилни решения. Единствено тя. Защото доброто и злото са така равномерно размесени едно в друго, че често злите решения изглеждат добри. Ако я няма любовта…

Когато започнат да атакуват с остроумни пиарски хватки опонентите си, да сочат греховете им, нашите кандидати отново ще забравят, че ние мразим не грешника, а греха; грешника го обичаме. Пък и кой не е грешник. Човек греши, дори докато спи.

Ще ми се да кажа да не влизаме в кампанията с чувства на злоба и омраза, но и да кажа – кел файда! Ще влезем отново със злоба и омраза. И после ще се чудим защо след изборите светът не е станал по-хубав. Защо, след като сме посели магарешки тръни, искаме да берем момини сълзи!

В началото мислех да опиша няколко конкретни случая с конкретни герои, но се отказах, защото ако бях го направил с какво щях да съм по-различен от тях? Когато си замълчим, те си въобразяват, че са ни сразили с интелект и остроумие. Ох, нямате представа какво премълчаваме, какво ви спестяваме, от какво ви пощадяваме, вярвайки, че омразата няма да роди нищо друго, освен омраза. Пък и ние не ви мразим. Вие сте тези, които се задъхвате от това модерно чувство.

Имам мечта, както е казал Мартин Лутър Кинг, който далеч не е сред любимите ми общественици – мечтая си през тази предизборна кампания да видя, ако не любящи, то поне възпитани хора. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен. 

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.