Разглеждането на външната политика на американския президент Доналд Тръмп през призмата на по-широкия ценностен дебат и глобалните теми от международната сцена може и да е изкушаващо, но не ни дава реална представа за качеството и резултатите на дипломацията на настоящия ръководител на Белия дом. Ако гледаме не гората, а дърветата, нещата изглеждат силно критични за Тръмп.

Немалко конкретни примера могат да бъдат посочени за редица мъртви точки на външната политика на САЩ - нещо като убити пиксели на екрана, но да разгледаме, например, случая с Иран.

Когато през 2018-та година Доналд Тръмп изведе САЩ от Ядрената сделка с Иран, в която участват още Обединеното Кралство, Германия, Франция, Русия, Китай и ЕС като цяло, американската администрация имаше две цели - тактическа и стратегическа. Тактическата бе идеята, че Иран - задушен от наложените му икономически санкции - ще поиска да се върне на масата за преговори, правейки допълнителни отстъпки пред САЩ (свързани с балистичната програма и отношенията на Техеран с различни групи в Близкия изток). Стратегическата цел бе предизвикване на промяната на поведението на режима на аятоласите (или смяна на режима, провокиран преди всичко от вътрешен натиск).

Нищо от това не се случи. Даже напротив, ефектът от американската политика на "максимален натиск" срещу Иран бе противоположен на търсения. Иран увеличи агресивните си действия в Ирак чрез своите прокси-сили на терен и логистичната си подкрепа за хутите в Йемен. Техеран също така извърши обстрели от собствената си територия срещу обекти от енергийната инфраструктура на Саудитска Арабия, както и такива спрямо танкери в Ормузкия проток на Персийския залив. Режимът на аятоласите вече системно нарушава и своята част от спомената Ядрена сделка (в посока количеството и процента на обогатяване на уран). А на парламентарните избори по-рано тази година в самата страна реформаторите бяха разбити и те днес присъстват в Законодателния орган на страната повече от формално. Продължителните социално-икономически и политически протести в Иран така и не доведоха до позитивна промяна в поведението на режима. Напротив, той маргинализира допълнително влиянието на опонентите си.

Междувременно режимът в Техеран продължава да развива балистичната си програма (като обсег и като точност), изстреля военен сателит в орбита и в края на миналата 2019-та година проведе съвместно военно обучение с Русия и Китай в Оманския залив.

Един от немногото успехи на администрацията на Тръмп спрямо Иран обаче може да бъде посочен в Ирак, където близък до САЩ и някои европейски страни (като Франция) човек бе избран за министър-председател на страната (Мустафа ал-Кадими). Но последното изглежда е част от скрита сделка между Вашингтон и Техеран, касаеща "размразяването" на ирански активи в чуждестранни банки (и частично изтегляне на американско въоръжение, например, от Саудитска Арабия). Това обаче е по-скоро хипотеза.

Като цяло стряскащите измерения на неуспеха на политиката на Тръмп спрямо Иран нямат финална константа. Но като техен апогей може да приемем скъсяването на дипломатическата дистанция между Иран и Китай. Тук може би е редно да вметна, че новият ръководител на Ислямската революционна гвардия, Исмаил Гаани, отговаряше точно за източния вектор на политиката на Пасдаран преди да заеме мястото на убития Касем Солеймани. И въпреки че говорим за държава, която е остро чувствителна към своя суверенитет, какъвто е случаят на Иран, американският президент е на път да сглоби една иранско-китайска ос, която ще има значение не само по отношение на Близкия Изток, но и спрямо Южна и Централна Азия като цяло.

Конкретният повод за такъв, иначе нелесен извод, касаещ приближаването между Иран и Китай, е потенциална сделка, която двете държави са напът да сключат. Веднага подчертавам обаче, че подробностите за въпросното споразумение са все още неясни, а в средствата за масова информация се коментират преди всичко неговите базови измерения, известни от изтекла (може би умишлено) чернова.

Основните маркери в черновата говорят за споразумение с 25 годишна давност, в рамките на което Иран ще получи китайски инвестиции на стойност 400 млрд долара (280 млрд за енергийния сектор на Техеран и 120 млрд долара за друг тип производство и инфраструктура). За сравнение, Китайско-пакистанския икономически коридор, който е флагманът на "Новия път на коприната" на Пекин, е на стойност между 50 и 60 млрд долара. Срещу китайските инвестиции Техеран ще продава на Пекин петрол и природен газ на по-ниски цени и с широк времеви диапазон за заплащането им.

Според коментираната чернова обаче тази евентуална сделка не се изчерпва само с икономическата си компонента, но и предполага също развиване на сътрудничество в сферата на сигурността: от общи военни обучения до споделянето на разузнавателна информация. Именно последното може да доведе до наличието на до 5 хил. души китайски "security personnel", което може да е и евфемизъм за военно присъствие, които да охраняват бъдещи китайски проекти на персийска територия. От съществено значение би бил и евентуален пряк достъп на Китай до Персийския залив.

Въпреки уверенията от иранска и китайска страна, че подобна сделка ще бъде сключена (в момента тя стои и чака да бъде вкарана в дневния ред на Меджлиса на Иран), трябва да имаме едно наум по така представените й базови параметри. Не за друго, а понеже и през изминалата 2019-та година също се появиха информации за идентично споразумение, в което отново ставаше дума за сериозни суми и ангажименти, но то така и не видя бял свят. Критиката, която обаче има в Иран спрямо така изложените параметри на споразумението, свидетелства, че разговорите между двете страни са напреднали и не би било изненада, ако скоро разберем, че сделката е ратифицирана (макар и да не е ясно дали гореизложените параметри ще останат и в оригиналното споразумение).

Икономическото и военно развиване на отношенията между Иран и Китай ще рефлектира негативно и у един относителен американски партньор - Индия.

За Ню Делхи Техеран играе две важни роли. Едната е да стои в гърба на Пакистан, така че Исламабад да не концентрира всичките си ресурси и внимание спрямо източния си вектор (Индия и Кашмир). Другата е посредством територията на Иран (и Афганистан) Индия да достига до пазарите на Централна Азия, заобикаляйки Пакистан. В името на последното Индия инвестира в изграждането на иранското пристанище Чабахар, което трябва да бъде конкурентна търговска артерия на Китайско-пакистанския икономически коридор в Гуадар. Ако в Иран обаче се появяват сериозни китайски инвестиции, какво ще се случи с Чабахар (който проект е един от малкото и най-значимият такъв, който американците, никак не случайно, не са подложили все още на санкции)? Още повече, че вече се появиха информации, че Иран ще продължи изграждането на релсовата линия Чабахар - Захедан без индийско участие. Разбира се, когато става дума за потенциални инвестиции, Ню Делхи няма икономическия размах на Пекин.

Въпросът тук е, че политиката, която американският президент води спрямо Иран, потапя интересите не само на САЩ, но и на партньорите на Вашингтон в региона. Последното важи не само за Индия, но и за правителството на Ашраф Гани в Афганистан.

Именно Афганистан е друг случай, конкретното разглеждане на който може да ни даде още аргументи в полза на критичното адресиране на външната политика на Доналд Тръмп. Но за актуалните грешки на американската администрация спрямо Кабул ще стане дума друг път.

Дефицитите на външната политика на настоящата администрация във Вашингтон могат и да не направят така, че Иран да се сдобие и с ядрено оръжие, но Техеран вече притежава нещо по-символно: надгробния камък на дипломацията на Доналд Тръмп.

Мартин Табаков, news.bg