Как ще гласувам днес.

На националния съвет гласувах „против“ и в трите гласувания. Но решението се прие. Реших за себе си, че това е крачката, която аз лично не мога да направя.

На следващия ден се срещнах с най-близките ми хора, за да им разкажа за намерението си. Изненадах се, че всички, след първоначалния шок, ми казаха: „това е най-доброто решение“, „няма друг начин, ако имаше нямаше да сте в тази ситуация“. Но това не ме разубеди.

Започнаха безумията: предатели, президенти, посланици, служби, атаки, компромати, плюнки, заплахи. Изведнъж нашето решение се оказа изключително неудобно за нашите опоненти/омразни врагове. Сега вече започнах да се колебая.

Въпреки подкрепата на близките ми и очевидната паника на опонентите ни, изпитвах срам, срам и непреодолима вина. Чувствах се предател. Аз, който съм заявявал публично стотици пъти, че ние сме срещу ГЕРБ и никога няма да се докоснем до тях, да гласувам „ЗА“ кабинет с Мария Габриел?! „Ротация“, а НЕ „коалиция“, „Те ни подкрепят, не ние тях“, не ме успокояваха тези думи, ама въобще. Беше ме срам да погледна хората в очите.

Реших да отида на площада и ако там хората не ме убият с камъни да говоря с тях и да видя какво мислят. А хората, не чакаха да ги питам, те сами си казаха. Много от тях бяха бесни, разочаровани, но всички казваха, че няма друг начин. Площадът посрещна Кирил и Асен с аплодисменти. Това вече ме накара да променя позицията си.

Президентът ни обедини. Записът показа, че сме готови да жертваме себе си, за да спечели България. Плюнките, ми напомниха, че ние сме приличните, нормалните, разумни хора. А бесът, бесът в очите на плюещите, страхът им, че може и да не ходим на избори ме убеди. Те искат да има страх, хаос, разруха, недоимък, мъка, деградация. Тогава те са силни. Тогава.

В моите мечти, ние сме 161 депутати и живеем в справедлива и богата държава. В реалността сме 37, а алтернативата е насилие, плюнки, записи, омраза и разделение.  Политиката се оказа „изкуството на възможното“. „Никой не си е тръгнал от тук с аплодисменти“. Преди няколко дни ги получихме на площада. Явно не е дошло времето да си ходим.

Въпреки изключителния си личен дискомфорт, днес аз ще гласувам „ЗА“ кабинета Денков, защото вярвам, че това е най-доброто, което мога да направя в този момент, в тази ситуация, за страната си. Защото това е волята на близките ми, екипа ми и на хората, които представлявам и ме подкрепят. Защото това е най-големият страх на враговете ми.

Времето ще покаже дали е било правилното решение. Ако загубим, „друг ще ни смени, какво тук значи някаква си личност“, но ако спечелим…ех ако спечелим, дори тези, които днес протестират ще живеят в нормална европейска държава. Дано.