В късните си работи философът анализира как властта започва да управлява живота на населението -здраве, раждаемост, хигиена, сексуалност.

Фуко оспорва идеята, че Западът е "репресирал" сексуалността. Напротив - от XVIII-XIX век нататък сексуалността става обект на интензивен дискурс и контрол, твърди Фуко.

Навършват се 100 години от рождението му

Мишел Фуко (1926-1984) е един от най-влиятелните френски мислители на XX век - философ, историк на идеите, социолог и критик на властта. Неговото творчество преосмисля отношенията между знание, власт, дискурс и субект и оказва дълбоко въздействие върху хуманитарните и социалните науки.

Мишел Фуко е роден на 15 октомври 1926 г. в Поатие в семейство на лекар. Следва философия и психология в École Normale Supérieure в Париж, където попада под влиянието на структурализма, феноменологията и марксизма, но бързо се дистанцира от тях.

Работи в различни университети във Франция и чужбина, а от 1970 г. поема катедра в Колеж дьо Франс ("История на системите на мисълта").

Фуко е открито хомосексуален и активен в обществени кампании - срещу затворите, за правата на затворниците и срещу дискриминацията.

Умира на 25 юни 1984 г. в Париж от усложнения, свързани със СПИН. Той е една от първите публични личности, чиято смърт е свързана с болестта.

Фуко не изгражда класическа философска система. Вместо това той развива метод, който нарича "археология на знанието" и по-късно "генеалогия". Целта му е да разкрие как се формират дискурсите (начините, по които се говори и мисли за нещата) и как те са свързани с властта.

Власт/знание. Властта не е просто репресивна сила "отгоре". Тя е продуктивна - създава знание, субекти и истини. Знанието никога не е неутрално; то е тясно преплетено с властови отношения.

Дискурс. Начинът, по който говорим за безумие, престъпление, сексуалност или медицина, определя какво е възможно да се мисли и прави.

В "Надзор и наказание" Фуко показва как модерното общество преминава от публични жестоки наказания към по-фини форми на контрол чрез наблюдение, нормализация и дисциплина (училища, болници, затвори, фабрики).

В късните си работи той анализира как властта започва да управлява живота на населението -здраве, раждаемост, хигиена, сексуалност.

Фуко оспорва идеята, че Западът е "репресирал" сексуалността. Напротив - от XVIII-XIX век нататък сексуалността става обект на интензивен дискурс и контрол.

Основни произведения на Фуко са "История на безумието в класическата епоха", "Думите и нещата", "Надзор и наказание" (три тома, 1976-1984)

Фуко оказва огромно влияние върху културните изследвания, постструктурализма, феминизма, queer теорията, криминологията, историята на медицината и критическата теория. Идеите му за властта като мрежа, а не като център, и за субекта като продукт на дискурси продължават да се използват широко.

В същото време той е критикуван за релативизъм, за подценяване на икономическите структури и за понякога прекалено мрачна картина на модерността.

Някои изследователи смятат, че късният Фуко, с интереса към етиката на себеизграждането, предлага по-позитивен изход - "грижа за себе си" като форма на съпротива.

Мишел Фуко не предлага готови решения или утопии. Неговата сила е в способността да разколебае очевидностите: да покаже, че това, което приемаме за естествено - нормалността, истината, свободата, сексуалността - е исторически конструирано и свързано с конкретни форми на власт. Именно тази способност да поставя под въпрос "естественото" прави творчеството му трайно актуално и провокиращо.

Археологията и генеалогията на знанието са двата основни метода, които Мишел Фуко развива, за да изследва историята на идеите, дискурсите и властта. Те не са класическа "история на философията" или "история на науката", а специфични начини да се разкрие как се формират знанията и истините в дадена епоха.

Археология на знанието (archéologie du savoir)

Този метод е изложен най-систематично в книгата "Археология на знанието (1969)" и е прилаган в по-ранните му произведения като "Думите и нещата" и "Раждането на клиниката". Фуко разглежда дискурсите - начините, по които се говори и пише за нещата, като самостоятелни системи от изказвания.

Целта не е да се търсят намеренията на авторите, влиянията между мислители или непрекъснатият прогрес на идеите. Вместо това се анализират правилата, които в даден исторически момент определят какво може да бъде казано, какво се счита за истинно или научно, как се организират понятията.

22 декември 1981 г. Актрисата Симон Синьоре и философът Мишел Фуко в Парижката опера, по време на демонстрация в подкрепа на Полша. Снимка: Michel Philippot/Sygma/Sygma via Getty Images

Ключово понятие тук е епистемата - невидимата конфигурация на знанието в дадена епоха, която прави възможни определени дискурси, например класическата епистема на XVII-XVIII век или модерната от XIX век.

Археологията е по-скоро описателна и се интересува от "архива" - съвкупността от всички изказвания, които са били произведени според определени правила. Тя разкрива прекъснатости и прагове, а не плавна еволюция.

Генеалогия на знанието се появява по-ясно от средата на 70-те години, особено в "Надзор и наказание" и есето "Ницше, генеалогия, история". Тя е вдъхновена от Фридрих Ницше.Генеалогията изследва произхода на практиките, институциите, знанията и субектите не като чиста логическа или рационална еволюция, а като резултат от борби, случайности, властови отношения и телесни техники.

Тя показва, че това, което днес изглежда "естествено" или "необходимо" - затворът, психиатрията, сексуалността, нормалността, всъщност има контингентна, често насилствена и случайна история.

Фокусът се измества от чистите дискурси към връзката власт-знание. Знанието не е просто отражение на реалността, а инструмент и ефект на властта.

Генеалогията е по-динамична и критична. Тя е "история на настоящето" - целта й е да разколебае очевидностите на нашата епоха, като покаже как са се появили.

Археологията пита: "Какви са правилата, които правят възможно да се говори по този начин в тази епоха?"

Генеалогията пита: "Как чрез властови отношения и случайни събития се е стигнало до това, което днес приемаме за истина или норма?"

Двата метода не се отричат напълно - генеалогията надгражда археологията, като добавя измерението на властта. Заедно те позволяват на Фуко да анализира безумието, медицината, наказанието и сексуалността не като вечни истини, а като исторически конструирани форми на знание и контрол.

Съвременниците на Мишел Фуко (главно 1960-те-1980-те години) го възприемат крайно поляризирано - като гений и революционер в мисълта за едни и като опасен релативист, антихуманист или дори "последната барикада на буржоазията" за други.

Той наследява ролята на водещ френски интелектуалец след смъртта на Жан-Пол Сартр (1980), но още приживе предизвиква остри спорове.

Жил Дельоз е сред най-горещите му поддръжници. Двамата са близки приятели и политически съратници. Дельоз дълбоко уважава Фуко и след смъртта му (1984) посвещава цели университетски курсове и книга (Фуко, 1986) на творчеството му, като го определя като "най-голямата модерна философия".

Интересно е, че самият Фуко казва за Дельоз през 1969-1970 г., че "един ден този век може да бъде наречен делезиански" - жест на взаимно признание.

Пол Вейн - историк, колега в Колеж дьо Франс и близък приятел, го нарича "най-важното събитие в мисълта на нашия век". Вейн подчертава, че Фуко не е нито структуралист в тесния смисъл, нито нихилист, а скептик и емпирик, който разглежда истините като исторически конструирани "игри на истина".

Много интелектуалци го виждат като блестящ стилист и оригинален мислител, който "разширява границите на това, което може да се смята за възхитителeн човешки живот" и предлага нов начин за анализ на властта, знанието и институциите. При смъртта му той е смятан за най-известния интелектуалец в света.

Жан-Пол Сартр реагира остро на "Думите и нещата (1966)." Според него Фуко отказва истинската история и човешката практика, като представя само статични "слоеве" (епистеми) - "геология", а не археология.

Сартр заявява: "Марксизмът е целта. Става дума за създаване на нова идеология - последната барикада, която буржоазията може още да издигне срещу Маркс." По-късно обаче двамата се срещат на общи демонстрации.

Марксисти и комунисти го обвиняват в антиисторизъм и неоницшеанство, което уж "маскира" класовите интереси и служи на буржоазията.

Критикуват го и за това, че "не е направил нищо" по време на събитията от май 1968 г., макар по-късно да е активен в борбите за правата на затворници.

Юрген Хабермас вижда в него антимодернизъм, нихилизъм и липса на нормативни критерии за критика. Спорът Фуко-Хабермас се върти около въпроса дали анализът на властта може да бъде критичен, без да се опира на комуникативна рационалност и универсални норми.

Ноам Чомски (в известния дебат от 1971 г. в Холандия) се противопоставя на Фуко по въпросите за човешката природа, справедливостта и истината. Чомски защитава вродени структури и възможността за универсална справедливост; Фуко настоява, че понятията за справедливост и човешка природа са исторически и властови конструкции. Дебатът ясно показва пропастта между аналитичната/лингвистична традиция и генеалогичния подход.

Жорж Стайнър и някои англосаксонски рецензенти, историци, се "оплакват" от непрозрачния, прекалено реторичен стил, от "разводняване на смисъла" и от това, че Фуко не е "професионален историк". Жак Дерида също отправя ранна (1963) критика към "История на безумието", макар и по-скоро "вътрешна" за поколението.

Фуко е едновременно почитан и атакуван. За мнозина е харизматичен, остроумен, но и труден, променлив и понякога нехаресван на лично ниво. Той самият отхвърля етикети като "структуралист" и предпочита да говори за "системи". По-късните му работи - за дисциплината, биовластта и етиката на "грижата за себе си"- допълнително разпалват спорове - някои го виждат като предшественик на радикални критики, други - като недостатъчно нормативен или дори "съблазнен" от либерални/неолиберални идеи в края на живота си.

В крайна сметка съвременниците му го смятат за фигура, която не може да се игнорира: или гениален разрушител на очевидностите, или опасен релативист.

Най-важните мисли на Мишел Фуко могат да се обобщят в няколко ключови концепции, които преминават през цялото му творчество и продължават да влияят силно върху философията, социологията, историята и културните изследвания.

Власт/знание

Властта не е само репресивна сила, която забранява и потиска. Тя е продуктивна - създава знание, истини, субекти и реалности.

Знанието никога не е неутрално; то винаги е свързано с властови отношения.

Фуко казва: няма знание без власт и няма власт без знание.

Дискурсът не е просто език или говор. Той е система от правила, която определя какво може да бъде казано, мислено и прието за истина в дадена епоха.

Чрез дискурсите се конструират понятия като "луд", "престъпник", "болен", "нормален" и "сексуален".

Той не търси непрекъснат прогрес на идеите, а прекъснатости и правилата, които управляват дискурсите в даден период.

Вдъхновена от Ницше. Генеалогията разкрива случайния, борбения и властовия произход на практиките, институциите и истините, които днес ни се струват естествени.

Целта е "история на настоящето" - да разколебае очевидностите на нашата епоха.

В "Надзор и наказание (1975)" Фуко показва как модерното общество преминава от публични жестоки наказания към фини, постоянни форми на контрол чрез наблюдение, нормализация и дисциплина - училища, болници, затвори, фабрики, армия.

Критика на "репресивната хипотеза" за сексуалността

В "История на сексуалността" Фуко оспорва популярната идея, че Западът е "репресирал" сексуалността от Викторианската епоха насам.

Напротив - сексуалността е била обект на интензивен дискурс, признания, класификации и контрол.

Властта не толкова забранява, колкото произвежда сексуалността.

Фуко отхвърля идеята за автономния, предварително съществуващ субект.

Субектът се конституира чрез дискурси, практики и властови отношения.

В късния си период той изследва "технологиите на себе си" - начините, по които хората активно се формират като етически субекти.

Мишел Фуко преди дискусия в Collège de France на 7 януари 1977 г. Снимка: Jacques Pavlovsky/Sygma via Getty Images

"Смъртта на човека"

В "Думите и нещата (1966)" Фуко твърди, че "човекът" като обект на знание в хуманитарните науки, е сравнително скорошна историческа фигура и може да изчезне, както е възникнал. Това е провокация срещу хуманизма и антропоцентризма.

Най-трайното наследство на Фуко е идеята, че властта е навсякъде, че истината е историческа и свързана с властта, и че много от нещата, които приемаме за естествени -нормалност, сексуалност, безумие, престъпление, са конструирани чрез конкретни дискурси и практики

Мишел Фуко разглежда сексуалността не като естествен, биологичен инстинкт, който обществото просто "репресира", а като исторически конструиран обект на знание, дискурс и власт.

Дори критиците му признават, че след Фуко вече е трудно да се мисли за властта, знанието и субекта по същия начин. Именно това го прави толкова голяма фигура.