Златният медалист по философия Симеон Кърджиев при Явор Дачков

Явор Дачков разговаря с единадесетокласника Симеон Кърджиев от Националната гимназия за древни езици и култури „Константин-Кирил Философ“, спечелил златно отличие на Международната олимпиада по философия във Варшава. Отличието е само поводът. Същинските теми са много по-големи - реалността и илюзиите, срещата между религията и философията, силата на литературата да променя човека, цинизмът, който често прилича на мъдрост, но води до бездействие, и нуждата на младите хора от общ език, за да не останат сами в иронията и отчаянието. Разговорът е записан на 6 юни 2026 г. в Ехо Медия Студио.

Още акценти: 

Международната олимпиада по философия е истински световен форум - с участници от Мексико, Коста Рика, Венецуела, Виетнам, Сингапур, Япония, Китай и много други страни.

Сред участниците от Балканите срещата става особено естествена. Млади хора от Сърбия, Хърватия, Босна и Херцеговина, Черна гора и България се разпознават като близки, без враждите и травмите на предишните поколения да им пречат. Това са „греховете на бащите“, за които синовете не са отговорни.

Есето върху Айрис Мърдок тръгва от нейния цитат: „Ние живеем в свят на фантазиите, в свят на илюзиите. Нашата най-голяма задача е да открием реалността.“ Оттам започва големият въпрос - какво наричаме реалност и дали тя е нещо готово, което просто трябва да бъде намерено.

Фантазията и илюзията не са просто обратното на истината. Литературата, спомените и желанията могат да променят човека, макар да не са „реални“ в грубия смисъл на видимия факт.

Реалността не е готов предмет, който чака да бъде намерен. Истината е разкриване - процес, в който човек участва чрез живота, опита, мисленето и срещата с другите.

Платоновият мит за пещерата не завършва с човека, който вижда слънцето. Важното е завръщането обратно при другите - за да могат и те да бъдат изведени към светлината.

Войната става още по-опасна, когато бъде превърната в образ, игра или медийна сензация. Когато липсва реална оценка за страданието, злото и гордостта могат да съществуват най-лесно.

Философията и религията не са две враждебни територии. Най-дълбокият човешки опит не се изчерпва нито с логиката, нито с думите, нито с книгите.

Скокът във вярата при Киркегор е доверяване на нещо, което не може предварително да бъде обезопасено с доказателства. Именно затова изглежда абсурдно за мисленето, което винаги иска твърда почва под краката.

Иронията и цинизмът могат да изглеждат като мъдрост, но често водят до бездействие. Усещането, че всичко е ясно, че всичко е безнадеждно и че нищо не може да се промени, парализира човека.

Отчаянието е едно от големите изпитания на младостта. Философията, литературата и поезията могат да бъдат отдушник, но грешките не могат напълно да бъдат избегнати - от тях трябва да се извлича опит.

Свободата също може да създаде собствена рамка. Когато едно общество предварително дефинира какво е свобода, всичко извън тази рамка започва да изглежда недопустимо.

Общият език с връстниците е по-важен от илюзията за интелектуално превъзходство. Самозатварянето в „дълбочина“ може да изгради стени между човека и живота.