Направо ми е жал за Йоско Сърчаджиев: след толкова роли в театъра и киното, някои да те запомнят с една друга "роля", която няма нищо общо с изкуството - и все нея да ти я тикат в лицето ...

Години след истеричното му избухване, когато едва не припадна от гняв в онова знаменито предаване за изборите на 10 юни 1990 година, Йоско казва пред Антон Стефанов (интервюто е включено в книгата "77 свидетелства за Легендата и нейните герои"):

"На мен не ми даваха възможност да кажа по телевизията, че изборите са манипулирани − нещо, което по-късно се доказа. Имах желание да го изрека, виждайки насмешката на Георги Пирински и Чавдар Кюранов. Аз реагирах като едно дете. Бях пътувал от Пазарджик и носех всички доказателства. Исках да им ги тръсна и да кажа: „Хора, лъжат ви!“
Кеворк се опита да ми даде шанс, но предаването не зависеше от него.
Знам, че моята проява не беше най-мъжката, но беше най-естествената. Целият треперех. Това беше нещо като хистерия, но не от болестно състояние, а от болестта на времето и обществото.

Мисля обаче, че моята реакция подейства повече, отколкото ако бях изрекъл думи.

И до ден днешен ме спират хора и ми казват: „Ревах заедно с теб в онази нощ!“(край на цитата)
Йоско греши, когато казва, че съм искал да му помогна, но предаването не зависело от мен - напротив, имах пълната власт над него, понеже по онова време бях програмен директор на телевизията.

А той пък имаше свободата да каже, каквото си ще - и я използва по възможно най-добрия начин.
Направи и един тънък, почти незабележим - и може би не напълно осъзнат - намек за "реакцията" си.
А тя беше поразително въздействаща, сякаш беше елемент от един много драматичен спектакъл, в който само думите изобщо не биха имали същия ефект.

Впрочем, и ключовият свидетел на някои събития от изборния ден, също косвено потвърди това - 14 години по-късно, в емисията на "Всяка неделя", излъчена на 11 ноември 2004 година.
Това беше Кенан от циганската махала в Пазарджик - "момчето с потника с надписа BOSS", което по онова време се казваше Калоян и дълго време бе спрягано като основен герой в една недоказана манипулация.

Питах го, защо беше толкова лаконичен онази нощ:
- Защо ти там, в студиото, не говореше, а говореше повече Сърчаджиев?
- Той е актьор, той по-добре умее да се изказва.
- Там трябваше да си актьор ли?
- Не, актьорът само дава по-голяма тежест на това, което е станало.
- Вие разбрахте ли се за това или спонтанно стана?
- Спонтанно стана..."

Дори момчето от махалата е схващало, че актьорът ще свърши по-добра работа.
Никога не съм имал и капчица съмнение в искреността на Сърчаджиев, макар избухването му да беше толкова зашеметяващо, че някои по-недоверчиви зрители биха го приели като съвършен актьорски етюд.

Връщам ви назад във Времето, чак до 10 юни 1990 година, когато се проведоха първите свободни избори в България.

Има конкретен повод за това - понеже в дните след скорошната смърт на Йоско във Фейсбук беше разпространен един бездарен фалшификат.
Хронологията на събитията в онази нощ изчерпателно е изяснявана на няколко пъти през годините, но не е излишно да я припомним отново - винаги се намират идиоти, които се чекнат около Истината, за да я нагласят по свой вкус.

В навечерието на изборите крахът на режима изгледаше предизвестен.
На 3 юни, във възстановената "Всяка неделя", излъчих обръщение на президента Рейгън към българския народ. Изглежда немислимо за една държавна телевизия. Но се случи.

Тук е уместно да припомня, че "Всяка неделя" бе единственото предаване, спряно от тоталитарния режим.
Рейгън каза: „Историята е с вас!“ Еуфорията бе голяма.
Реалността се оказа различна.

В 23 часа и 14 минути на 10 юни обявих, като водещ на изборното студио, изборните резултати.

Включих ликуващото множество от привърженици на СДС пред НДК и казах: „Тази картина е едно, но изборният резултат – съвсем друго.“
По някое време не можех да повярвам на очите си. В едно от фоайетата на НДК, където беше изборното студио, имаше безброй хора. Пълна бъркотия.

Едва тогава проумях, че съм допуснал сериозна грешка: бях осигурил условия за всевъзможни провокации.

Йоско дойде от Пазарджик заедно с Вержиния Велчева. И Емил Кошлуков беше с тях. Това стана някъде около 3 часа сутринта.
Доведоха и един младеж по потник с надпис „BOSS“. Носеха един разкъсан и захвърлен плик със сини бюлетини.
Както си вървеше предаването, Желев се намеси и поиска да ги включа.
Тогава Сърчаджиев разказа за нарушенията в Пазарджик. Пирински и по-остро Кюранов опонираха.

Йоско не издържа и се разплака, Желев бе също на път да се разплаче. Нарече ги "престъпници".
Пред НДК имаше хиляди хора. А вътре наистина щяха да стигнат до крайности. Това беше очевидно. И какво щеше да промени това?
И когато в блъсканицата режисьорът Здравко Найденов ме попита: „Да прекъсваме ли?“, отговорих – да.
Мисля, че това е най-голямата услуга, която телевизията е правила на СДС.
Всичко това бе показано в ефир.

А сега някакви късни фалшификатори се опитват да внушат, че не сме показали Йоско - но имало някаква друга камера, която го заснела.
С такива идиотщини се мъчат да ви станат интересни.

Но все още има предостатъчно хора, които се сещат за предаването, както и за реакцията на Йоско...
Тия дни все си мисля, че той продължава да си пати и посмъртно. Доста хора не можеха да му простят участието му в изборното студио.
Сега пък го замеряха с отровни коментари заради драматичното разминаване с дъщеря му, прелестната и вече много популярна актриса Александра.

Това е далеч по-лесно, отколкото да се изяснява, кой има право да бъде обявен за антикомунист и кой е обречен завинаги да си остане обикновен седесар, примерно.

А един беше написал, че Йоско няма право да се прави на антикомунист, понеже е играл роля на комунистически терорист във филма "Черните ангели".
Желязна логика, вън от съмнение.
Но този примитивен аргумент ни подсеща за един сякаш неизкореним нашенски порок:
преструванковщината.
Готови сме да се правим на всякакви, понякога дори без да имаме някаква полза от това.

Народът нарича въпросното явление "пребоядисване" и това е едно от най-точните описания в иначе доста разхвърляния му "новоговор".
И, противно на очакванията, не звучи кой знае колко обидно - някой си теглил две четки допълнително синя боя, какво толкова.

Може ли обаче да се изиграе "антикомунизъм", да се имитира убедително, кой си е осигурил това удобство, на каква цена и пр.
В българското подобие на политика, специално в раздела "антикомунизъм" имаше и има забележителни "актьори".

Но винаги повече съм се чудил на нахалството на някои 20-25 годишни типове, с вид на безпорядъчни аграрници, които претендират да познават изтънко "комунизма", че даже и соца в добавка.
А те отдавна отидоха в небитието - дори единият покойник, удачно наречен "призрак", си остана само автограф от някакъв налудничав вселенски лексикон...

Сега прохождащите преструванковци вече изобщо не се нуждаят дори от най-елементарното познание за мракобесието, срещу което са разчекнали усти.

Тяхното "анти" се изчерпва с бруталното голословие. А и поначало най-новите поколения от тази порода ненавиждат четенето, за тях то е омерзително занятие...

Навремето беше лесно: прочетеш оттук-оттам по нещо от Шаламов, Солженицин или Гинсбург и си готов, ако разполагаш дори само с наченките на някаква чувствителност...

Сега обаче е опасно, ако само споменеш някой руски автор.
От друга страна пък, колко са свидетелствата за извращенията на тукашния "комунизъм", които да облекчат напъните на преструванковците клети?
А и доколко са популярни?
Между другото: най-поразително впечатление ми е правил - колкото пъти и да го препрочитам - един епизод от спомените на Благой Попов, който заедно с Г. Димитров и Танев е съден и оправдан за палежа на Райхстага. Сетне, за награда, попада в Сталиновата човекомелачка.

Следователят от НКВД го върти на шиш и все го нарича „подсъдими“.
Веднъж Попов му възразява, че все още е само обвиняем.
Тогава онзи го замъква до прозореца, показва му московския булевард долу, пълен с хора и му казва: „Ти си подсъдим – а всички ония там са обвиняеми!“

Няма да е пресилено, ако се каже, че постепенно и като че ли окончателно се разми границата между истинските антикомунисти-страдалци и техните несръчни, фалшиви подобия.
И може би в наши дни имитаторите вече имат предимство в тази позорна надпревара.

И накрая още нещо за Калоян-Кенан.
Попитах го, какво е правил след участието си в предаването, в което главни герои бяха той и Йоско.

И ето какво научих: множеството пред НДК го посрещнало със скандирания - "Пазарджик, ние сме с вас" - и сетне го понесли на ръце - чак до Магурата, светата обител на софийските чейнчаджии.

Имал среща с колегите и не искал да я пропусне...