„Алтернатива за Германия“ (AfD) може и да не е спечелила супермнозинството, към което се стремеше на регионалните избори в провинция Саксония-Анхалт в неделя, но крайнодясната партия направи поредната гигантска крачка към властта в страна, чиято следвоенна демокрация бе създадена с цел да предотврати завръщането на десния екстремизъм. Победата на AfD, която съпредседателката Алис Вайдел описа като „историческа“, също така показа, че в Германия, както и на други места в Европа, центърът вече не удържа позициите си толкова стабилно, колкото преди.

Германският канцлер Фридрих Мерц заяви, че победата на AfD е разтърсила неговия консервативен Християндемократически съюз (CDU) „до самите му основи“ и ще има „последици“, които ще отекнат далеч извън региона.

„Това е изборен резултат, покрай който не можем просто да преминем, сякаш нищо не се е случило“, каза той в понеделник. „Това е най-тежкото изборно поражение, което ХДС е претърпявал от години, дори от десетилетия.

“В неделя CDU не просто загуби подкрепа в полза на AfD в периферията, но и направо изгуби повече от половината от гласовете си от 2021 г., като същевременно AfD повече от удвои своя дял в бившата източногерманска провинция до 44% в рамките на един-единствен изборен цикъл.

AfD вече беше най-голямата опозиционна партия във федералния парламент в Берлин, което прави аргумента за „източното изключение“ – че това е регионален, посткомунистически феномен – по-труден за поддържане. Реториката на CDU по отношение на миграцията се измести още по-надясно с нарастването на популярността на AfD. И с всяка победа на провинциално ниво, „Brandmauer“ или „защитната стена“ срещу крайната десница, която пречи на ултранационалистически партии като AfD да се присъединяват към управляващи коалиции, бива подлагана на изпитание както от парламентарната аритметика, така и от принципите. Въпросът сега е: Още колко дълго може да се използва демократичен аргумент за оправдаване на защитната стена?

Подобен въпрос стои и пред Европа като цяло. В Брюксел т.нар. „cordon sanitaire“ (санитарен кордон) – собствената версия на Европейския съюз на защитната стена срещу крайната десница – също е под натиска на математиката.

Три крайнодесни групи държат общо 196 места в Европейския парламент, представлявайки партии от повече от дузина държави членки. Заедно те съставляват втората по големина сила в Парламента по брой места, въпреки че трите рядко гласуват като блок. И макар да остават изолирани от най-важните постове в ЕС, те вече преоформят дебатите в организацията относно миграцията, помощта за Украйна и „Зелената сделка“, насочена към постигане на климатична неутралност.

На национално ниво крайнодесни партии вече ръководят коалиции в Италия и Чехия и служат как по-малки партньори в управлението във Финландия, Хърватия, Словакия и Швеция. А там, където крайната десница не държи властта, тя все пак определя условията на дебата: Партията на свободата на Австрия (FPÖ) излезе начело на националния вот в Австрия през 2024 г., Партията на свободата (PVV) на Герт Вилдерс остава един от най-големите блокове в нидерландския парламент въпреки разпадането на коалицията ѝ миналата година, а „Национален сбор“ на Марин Льо Пен е най-постоянно популярната партия във Франция от години. В Италия премиерът Джорджа Мелони прекара четири години в доказване, че партия с постфашистки корени може да управлява от позицията на десноцентризма, без да плаши финансовите пазари.

Изборите в Унгария през април показаха, че възходът на крайната десница не е чисто линеен: десноцентристката партия „Тиса“ на Петер Магяр свали от власт нелибералната партия „Фидес“ на Виктор Орбан с убедителна победа, слагайки край на 16-годишно авторитарно управление и доказвайки, че утвърдените управляващи все още могат да губят.

Но крайната десница няма нужда да побеждава навсякъде и всеки път; тя вече промени това, с което традиционните партии в Европа трябва да се борят и срещу което трябва да водят кампании.

Историческото политическо статукво сега е изправено и под засилващ се натиск от чужбина. Вече не само от Москва, но и от Вашингтон и движението MAGA.

Късно във вторник президентът на САЩ Доналд Тръмп подчерта резултата на AfD в Truth Social, загатвайки, че той е свързан с имиграционната политика на Германия. „Уау! Популистката партия в Германия току-що имаше наистина голяма нощ. Накрая им омръзна от абсолютно ужасните имиграционни правила и разпоредби, които навредиха толкова сериозно на Германия. ТЕ СА ВЪВ ВЪЗХОД“, каза той.

Илон Мъск също подкрепи AfD преди федералните избори миналата година, появявайки се на предизборен митинг, за да заяви, че тя ще „спаси бъдещето на цивилизацията“. Вицепрезидентът на САЩ Джей Ди Ванс използва речта си на Мюнхенската конференция по сигурността през 2025 г., за да атакува директно защитната стена срещу крайната десница в Германия, и се срещна с Вайдел дни преди вота.

Един висш германски политик по онова време нарече подкрепата на Ванс „голям тласък за крайната десница в Германия и в Европа“. Представители на AfD водят кампании с идеята за установяване на добри отношения както с Белия дом, така и с Кремъл, както направи и собственият кандидат на AfD в Саксония-Анхалт, Улрих Зигмунд, в навечерието на неделния вот.

Нищо от това не бива да отклонява вниманието от съвсем реалната, местна популярност на крайнодесните партии в Европа, която се корени във вътрешните недоволства от имиграцията, застоялите заплати, деиндустриализацията и неуспеха на традиционните партии да се справят с това недоволство. Това обаче означава, че крайната десница в Европа не се надига просто сама по себе си. По-скоро тя бива активно подсилвана от външни сили, които имат свои собствени причини – идеологически и геостратегически – да искат следвоенният център на Европа да се разцепи.

Въпросът сега е доколко неудържим е в действителност възходът на крайната десница в Европа. Отговорът би трябвало да стане по-ясен през следващите 18 месеца, докато Франция върви към президентската надпревара през 2027 г. Льо Пен, лидерът на крайната десница, в момента изглежда е фаворит в социологическите проучвания.

В по-краткосрочен план избирателите в Берлин и Мекленбург, в североизточна Германия, ще се отправят към урните след по-малко от две седмици. Тези местни избори биха могли да покажат дали неделният резултат в Саксония-Анхалт представлява таван за възхода на крайната десница в Европа – или е просто поредното ѝ стъпало нагоре.

Превод и редакция: Епицентър.бг