(Ричард Докинс, роден на 26 март 1941 г., е британски еволюционен биолог, зоолог и автор. Докинс се идентифицира като атеист, който е „културен англиканец“, свързан с англиканската църква , и „светски християнин". бел. ред.)

Ричард Докинс е тъжен. Тъжен, ядосан и фрустриран. И с основание, предполагам. Последните му няколко години бяха – както може да се очаква за човек на възраст – доста немощни. Особено немощни в публичното пространство.

Имаше го, разбира се, и това ужасно обръщане към християнството на неговата бивша атеистична сестра по оръжие Аян Хирси Али. Отчаянието в гласа му беше ясно доловимо, докато се опитваше да я откаже от вярата. Увяхна.

Но Докинс не е просто немощен поради липса на сила, нито заради това, че съюзниците му го изоставят. Самата му идея за начина, по който може да функционира светът, по който трябва да функционира, също изнемощява.

Имаше времена, когато Докинс можеше да си представи свят на свободно изследване – веднага щом тези досадни религиозни хора бяха сринати със земята – в който всички гледни точки по отношение на реалността можеха да бъдат обсъждани на площада рационално и с употребата на научни аргументи. Класическият либерализъм щеше да победи!

Но, да, за жалост – и за най-голямо съжаление на Ричард Докинс – дойде днешният момент. По повод на което той написа следното в „Х“ (защото няма как да го прочетем във Фейсбук):

„Целият ми Фейсбук акаунт беше изтрит, по всяка вероятност (без посочена причина) защото бях написал, че генетични мъже-боксьори като Имане Хелиф (безспорно ХY) не трябва да се бият срещу жени на Олимпиадата. Мнението ми, разбира се, е отворено за цивилизован спор. Но откровена цензура?“

Превантивен удар, със сигурност. Фейсбук не е искал той да предизвиква шум, който да доведе до нещо, точно в полето, в което той е истински експерт, затова и са го заглушили навреме. Него са го заглушили навреме.
Да, Ричард, откровена цензура. Какво очакваше от общество, което извади Бог от картинката? Истинско либерално изследване?

Като мой приятел, Дейвид разсъди много мъдро, когато току-що обсъдихме този въпрос:

„Понякога се чудя дали мекият ляв тоталитаризъм успя да се вкорени толкова дълбоко поради културната християнска принадлежност към класическия либерализъм. В желанието си да мислят най-доброто за другите и да приемат различните гледни точки, някои преимуществено ляво ориентирани личности (които не приемат валидността на различните гледни точки) успяха да се вкоренят повече или по-малко безпрепятствено. Веднъж вкоренени, те нямаха интерес да върнат услугата и да допуснат различна гледна точка.

Докинс е класически либерал – и е удивен, че в отсъствието на преобладаваща християнска култура, този класически либерализъм трябва да води битка за оцеляване. Подозирам, че най-крайните левичари взимат пример от Маркс, който по най-философския начин признава за последен арбитър единствено силата и по този начин се чувства напълно прав и морален, унищожавайки пространството на различната гледна точка.“

Точно. Това е в десетката. Ние се бием със завързана на гърба ръка. Стигам до този извод през евангелската перспектива. Не съм почитател на християнския национализъм по никакъв начин! Но нека не се заблуждаваме, че класическият либерализъм ще преживее още дълго, камо ли пък в добро здраве. Нещата изглеждат мрачно. Какво обаче се готви да го замени?
Да погледнем където и да е по света, където някога е процъфтявала марксистката идея или пък вътре в институции, които са възприели сегашната неомарксистка рамка – никога няма да откриете истински дебат или дискурс. Никога. Ще видите силата в действие, заглушаваща всички алтернативни гледни точки. Със сигурност няма как да отречем, че сме се запътили натам.
Това трябва да бъде предупреждение към християните, които мислят, че някак си този класически либерализъм е присъщ на Запада и нещата никога няма да се променят. Не само че ще – те се променят!

Къде се намираме ние като християни, ако съмишлениците на Докинс не могат да изразяват мнението си на площада? Не сме добре поставени, трябва да призная.

„Третият път“: Осъденият на смърт ХY идва (Трети път е политическа идеология сходна с центризма, която се опитва да преодолее различията между десница и левица на основата на различни съчетания на дясноцентристка икономическа политика и лявоцентристка социална политика. Б.пр.)

Голямата ирония е, че като индустриална машина на „третия път“ християнството набира скорост, но в същото време либералната позиция, която трябва да го изразява, се изпарява от нашите публични институции. Има неща – все повече неща – които не подлежат на обсъждане. И за жалост – тъжно по ричард-докиновски начин – за много от тези неща трябва да говорим, но това вече не ни е позволено.

Християнската рамка на „третия път“ предполагаше, че публичният дискурс ще бъде възможен, но в крайна сметка той загива от хилядите си орязвания, а темите, които християните трябва да обсъждат на площада една след друга стават недопустими. Мнението ви по тези въпроси няма да получи никакъв медиен кислород.

Тогава, какво? Ние се самоцензурираме, за да поддържаме важния, трудно извоюван нюансиран глас, който имаме на площада. Но никой, разбира се, не слуша, защото ние не казваме нищо от това, за което хората говорят.
И да, разбира се, тази тема не е нещо ново. И да, разбира се, обичам работата на Тим Келър (евангелистки пастор, теолог, автор – б.пр.). Но светът се движи бързо, а „третият път“ се удави.

За да може да се чува гласът ни на площада, трябва евентуално да поддържаме някаква аудитория. А единственият начин да поддържаме аудитория е като премълчаваме важните неща. Бутнете трудните неща – тези, заради които Докинс беше цензуриран – и всичко приключва. Край на рубриката за коментари в местния вестник. Съжалявам, ако това звучи грубо. Но е вярно.

Боя се, че християнството на „третия път“ изглежда се задоволява да стои настрана от обсъждането на теми на площада, които гневят постлибералния свят (и особено постлибералния медиен свят). Надявам се, че това не е точно така, но все повече изглежда така.

Оспорете го, ако не сте съгласни. Както би казал Ричард Докинс, напълно съм готов за цивилизован дебат!

Рискът от самоцензуриране се превръща във форма на изкуство. Не можете да заобикаляте на пръсти темите, които не могат да бъдат обсъждани и да смятате, че по някакъв начин провеждате важни дискусии, които показват колко убедително е християнството. Нехристияните искат да знаят: какво казва християнската вяра по въпросите на антропологията, които разкъсват тъканта на нашето общество.

Както се оказва, когато отрежем християнството от същите тези дискусии, с които останалият свят се бори (или боксира), както видяхме на Олимпиадата, пропускаме възможността да кажем нещо значимо на хората, които никога няма да прочетат брошура или да гледат предаване по националната телевизия.

Твърде дълго хората отхвърляха номиналното християнство като част от проблема с евангелизацията, но моят опит сочи, че хората, които се придържат към някакъв смътен християнски мироглед са най-достъпният плод на евангелието. Те усещат, че нещата не са добре. Изпращат децата си в християнски училища, защото виждат объркването и полудяването.

Може и никога да не срещнете такива хора, но и те трябва да станат християни. Ако всичките ни усилия са насочени и всичките ни разговори са насочени към сексуално флуидните постлиберали от централните градски части, които заемат ключови позиции в нашите институции, тогава ние сме отговорни за около един процент от населението.

Със сигурност те притежават голяма власт. Но евангелието никога не е търсило власт, нали така?

От това, което виждам, хората имат всевъзможни въпроси по най-конфликтните точки във връзка с това какво означава да бъдеш човек в днешния свят и какво представлява идентичността.

С нищо не им помага това, че някои честни, но заблудени християни се опитват да покажат колко са готини и дистанцирани („нюансирани“ е думата) в сравнение с всичките разярени и възмутени горещи глави. Един вид казват: „Ние не сме такива християни!“

Въпросът към тях е: „Добре, ако това не те разстройва, тогава какво?“ И ако техният отговор е: „Прочети колонката ми в „Сидни Морнинг Хералд“ и ще разбереш“, то значи нямат кой знае какво да кажат.

Което просто означава, че повечето християни, които играят тази игра, само се поклащат на терена. Но ако искаш да играеш голф, рано или късно ще трябва да направиш удар със стика. И този първи удар може наистина да те изложи.

Не се поддавайте на газлайтинг (психологическа манипулация – б.пр.)

Докато сме на олимпийската тема, нека да вдъхнем малко от вятъра на последните няколко седмици, защото и това има отношение към разговора.

Изгубих бройката на всички християни, които публично изразиха мнението, че можем да използваме „Тайната вечеря/Не е Тайната вечеря/Как смееш да намекваш, че това е Тайната вечеря/Само побеснял консерватор би допуснал, че това е Тайната вечеря“ като възможност за евангелизиране на нехристияни.

Ето ни две седмици по-късно. Колко от тези разговори бяха проведени? Някой беше ли убеден в нюансите? Тогава казах, че е нормално християните да бъдат обезпокоени (но без да бъдат ядосани). Ако трябва да съм честен, аз бях по-обезпокоен от начина, по който много християни си позволиха да се подведат по твърдения и контратвърдения за реалните намерения на пърформанса.

Наблюдавал съм газлайтинг (психологическа манипулация – б.пр.) отблизо и лично в институции за психично болни. Този случай беше като по учебник. Истинският гняв беше проявен, когато кметицата на Париж се впусна в нецензурна тирада срещу всички видове предполагаеми врагове, които искат да провалят нейното тържество на мекия ляв секуларизъм.
В крайна сметка, най-убедителните християни, които прочетох по този въпрос, бяха тези, които сдържаха нервите си, отказаха да кажат, че синият император е облечен в нещо като антихристиянско облекло и посочиха път напред за онези, които, макар и притеснени, не бяха възмутени.

Християнин за християнин

И най-накрая, всичко това не е само разиграване между християните и секуларния свят. Твърде много християни-ревизионисти са повече от доволни да се дистанцират и негласно хвърлят кал по онези християни, които поддържат ортодоксална линия по въпросите на антропологията и сексуалната етика.

„О, вижте!“, казват те на всички, които може би слушат (и се надяват, противно на шансовете, че постлибералните институционални инфлуенсъри ги слушат) – „Ние сме много по-нюансирани и определено по-спокойни относно ставащото, в сравнение с нашите нереформирани роднини.“

Дали ще се притекат на помощ на ортодоксалните си братя и сестри, ако цензурата вземе по-застрашителен вид? Разбира се, че не. Това е било доказвано в миналото, а от езика, който виждам да използват, личи и зададената посока. Да се подготвим за задълбочаваща се схизма между евангелизираните – тези, които остават верни на библейското учение за природата и спасението и тези, които не остават.

Има и малко тъга, когато четем християни, заемащи позицията „ами просто не знам“ спрямо гореспоменатия олимпийски боксьор. Боксьор, който, трябва да кажа, е бил подложен на мъчения от ужасни хора. Но не всички са ужасни. И не всеки, който поставя под въпрос правото им да се боксират срещу ХХ жени, са бесни десни психари. Със сигурност не и Докинс.

За пореден път изглежда в тази битка между половете и джендърите в рамките на по-широката културна война губещи са жените. И трябва да кажа, че мълчанието на много жени, които очаквах да говорят за това, както и на тези, които само свиват рамене, е поучително. Дали не ги е страх да кажат нещо, защото виждат какво става, ако го направиш? Или наистина нямат състрадание към жена, на която ѝ чупят носа с първото кроше и тя се скрива в кърпата си, обляна в сълзи? Кой може да знае? Те нищо не казаха. А може би виждат какво става с жените, които говорят, и как после биват одумвани, заглушатретия пътвани и обвинявани в най-различни неща.

В крайна сметка Олимпиадата е просто още една завладяна постлиберална институция. И ще продължава, при равни други условия, да бъде завладявана, спорт след спорт. Така се случват нещата. Това е посоката. Очаквайте още от същото на игрите през 2028 година.

Докинс е поразен от цензурата и се чуди защо няма оживен дебат. Ами, нямаше оживен дебат, защото подобен род дебати са наследство на културното християнство, на което той толкова се възхищава. Те не изникват от въздуха. Нито от първичната небулоза. А пък той си мислеше, че ние ще го накараме да млъкне. Но излезе, че има още по-дълбоко религиозни зилоти от нас! Оказа се, че когато се отървем от Бог, ние просто поемаме Неговата роля.

Някога Ричард Докинс разпространи атеистичното мото, плеснато върху всеки автобус в Лондон преди десет-двайсет години: „Най-вероятно Бог не съществува, затова спрете да се тревожите и се наслаждавайте на живота“. Ричард може и да не се тревожи, но, съдейки по последния му туит, едва ли точно се наслаждава на живота.

*Авторът Стивън Макалпайн е пастор и основател на църкви. Пише книги и говори по въпроси на теологията, културата и църквата и в частност нарастващия натиск върху религиозните вярвния в секуларното публично пространство.

Стивън МакАлпайн*, stephenmcalpine.com

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова