Шест месеца след началото на войната срещу Иран Съединените щати се оказват изправени пред един от класическите парадокси на съвременната война: можеш да бъдеш несравнимо по-силен от противника си и въпреки това продължаването на конфликта да започне да работи срещу теб.

Американските въоръжени сили разполагат с технологично превъзходство, което Иран практически не може да оспори - стратегическа авиация, самолетоносачи, подводници, високоточни ракети, разузнавателни средства и многослойна противовъздушна и противоракетна отбрана. Но всичко това има цена.

И именно цената постепенно се превръща в една от най-сериозните слабости на американската стратегия.

Войната показа отново един проблем, който вече беше видим в Украйна и при атаките на хутите в Червено море - огромната разлика между стойността на средството за нападение и цената на оръжието, необходимо за неговото унищожаване.

Иран не е необходимо да произведе ракета, която е по-съвършена от американската. Не е необходимо дори всяка ракета да достигне целта си. Достатъчно е срещу сравнително евтини дронове и балистични ракети Вашингтон да бъде принуден да използва значително по-скъпи прехващачи.

Тази икономика на войната е неблагоприятна за държавата, която трябва да защитава бази, кораби, летища, съюзници и критична инфраструктура на огромна територия.

Особено тревожен за Вашингтон е въпросът със запасите.

"Ройтерс" съобщи през август, че американските сили са използвали практически целия наличен запас от някои далекобойни високоточни ракети, а военните предупреждават и за натиск върху количествата на противоракетните системи Patriot и THAAD. Част от запасите от Tomahawk също са изразходвани.

Това вече не е само финансов проблем. Оръжията могат да бъдат платени, но не могат непременно да бъдат произведени достатъчно бързо.

Модерна ракета, радар или прехващач не се произвеждат за седмици. Производствените линии работят с ограничен капацитет, а едновременно със собствените си нужди САЩ трябва да поддържат способности за евентуални кризи в Европа и Индо-Тихоокеанския регион.

Следователно всяка ракета, изстреляна срещу Иран, има и алтернативна стратегическа цена: тя вече не е налична за възпиране на Китай, за защита на американските сили в Тихия океан или за подкрепа на съюзници.

Точно тук се проявява преимуществото на по-слабата страна.

Иран не може да спечели класическа конвенционална война със Съединените щати. Но за Техеран това може никога да не е било необходимо.

По-реалистичната цел е конфликтът да стане достатъчно продължителен, скъп и политически неудобен, така че цената за Вашингтон постепенно да надхвърли ползата от продължаването му.

Това е стратегия на изтощаване.

Съединените щати могат да унищожат ирански ракетни установки, складове и военни обекти. Иран обаче може да принуждава американските сили непрекъснато да охраняват огромен регион, да поддържат кораби и самолети в постоянна готовност и да изразходват скъпи боеприпаси.

Шест месеца след началото на конфликта именно тази асиметрия изглежда започва да влияе върху американската стратегия.

Администрацията на Доналд Тръмп все по-открито поставя акцента върху икономическата война.

Министърът на финансите Скот Бесент обеща "най-тежките санкции в историята" срещу Иран и описа новата стратегия като икономическа атака срещу финансовите връзки на Техеран по света.

Самият Бесент свърза този подход с възможността да бъде избегната необходимостта от нова голяма американска военна операция.

Това е логична промяна. Икономическото оръжие има едно огромно предимство пред ракетата - за САЩ то е значително по-евтино.

Вашингтон контролира достъпа до най-важната резервна валута в света, до огромен финансов пазар и до банки, през които преминава значителна част от глобалните транзакции.

Това позволява на САЩ да прехвърлят част от цената на конфликта върху самия Иран.

Вместо американският бюджет да плаща за всяка унищожена иранска цел, идеята е иранската държава да губи приходи още преди тези средства да достигнат до армията, Революционната гвардия или ракетната програма.

Най-важният инструмент тук са вторичните санкции. Вашингтон вече предупреждава, че може да наказва не само ирански компании и банки, но и чуждестранни структури, които продължат да търгуват с Техеран.

Теоретично това е изключително мощно средство.

Една компания може да няма никаква дейност в САЩ, но банката, която я обслужва, да има. Застрахователят ѝ може да зависи от западните пазари. Корабът ѝ може да има нужда от международно финансиране, а партньорите ѝ - от достъп до долари.

Така американските санкции могат да достигнат далеч отвъд американската юрисдикция.

Но тук се намира и границата на стратегията.

За да бъде икономическата блокада действително ефективна, Вашингтон трябва да засегне най-големите търговски партньори на Иран.

А това неизбежно означава Китай.

Пекин е ключов купувач на ирански петрол и разполага със собствена финансова система, огромен вътрешен пазар и политическа мотивация да не приема безусловно американските санкции.

Да санкционираш малка банка в трета държава е едно. Да санкционираш голяма китайска финансова институция е съвсем друго.

В този момент икономическата война срещу Иран може да се превърне в икономическа конфронтация между САЩ и Китай.

Именно затова Вашингтон засега изглежда по-смел в заплахите, отколкото в реалното прилагане на най-тежките вторични санкции.

Иран също не е без възможности за ответен натиск.

Техеран може да използва Ормузкия проток, регионалните въоръжени групировки, атаките срещу енергийна инфраструктура и заплахата за морския транспорт като своеобразен данък върху американския натиск.

Това е друга форма на асиметрия.

САЩ могат да нанесат несравнимо по-големи щети на Иран, но Иран може да увеличи цената на петрола, транспортните разходи и застраховките за целия свят.

Затова икономическата война също не е безплатна.

Тя просто разпределя цената по различен начин.

Вероятно точно тук се очертава следващата фаза на конфликта - не отказ от военната сила, а промяна в нейното предназначение.

Американските самолети и кораби могат да преминат от инструмент за постоянни мащабни удари към средство за възпиране и поддържане на блокадата, докато основният натиск бъде прехвърлен върху финансовата система, петролния износ и външната търговия на Иран.

Това би било връщане към позната американска стратегия, но при много различни условия.

При първия мандат на Тръмп "максималният натиск" беше преди всичко санкционна политика, подкрепена от заплахата за военна сила.

Сега икономическият натиск идва след половин година война, изразходвани боеприпаси, нарушена търговия през Ормуз и огромни разходи за военно присъствие.

Затова въпросът вече не е дали САЩ могат да победят Иран във военен сблъсък.

Могат.

По-трудният въпрос е дали могат да го направят на цена, която смятат за приемлива, и без едновременно да отслабят способността си да реагират на други кризи.

В този смисъл сравнително евтиният ирански дрон може да се окаже стратегически по-важен, отколкото предполага неговата цена. Той не трябва да унищожи американски кораб. Достатъчно е да накара американската страна отново и отново да използва срещу него оръжие, струващо многократно повече.

А когато подобна сметка се повтаря хиляди пъти, икономиката започва да влияе върху стратегията.

И точно тогава доларът постепенно започва да заменя ракетата.