Махленски страсти на разсъмване

Византийските императори следвали две прости (прости, в смисъл на очевидни) правила и така успели да впишат империята в историята, като най-дълго просъществувалата. Първото правило: не е важно ти колко си силен, а е важно другите да бъдат по-слаби от теб. От това произтичали двете основни тенденции в политиката им – вътрешна и външна – създавай илюзии за собствената си сила от една страна, и от друга – сей интриги сред неприятели, съседи и приятелите, за да се занимават един с друг и да не се сещат за теб.

Второто правило е малко по-сложно, но може да се оприличи на съвета да държиш приятелите си близо, враговете още по-близо, а многобройните си роднини по всякакви линии направо най-най-близо. Защото в онези - не че и в наши дни не е същото – времена кофти тръпките за василевсите не идвали оттатък океана или от през девет земи, а от тези, които били допускани най-близо до тях.

Така си течала историята – за близо 11 века се сменили 16-тина династии с вмъкване измежду тях на поне още толкова извъндинастични владетели. Източната Римска империя дотолкова се обезличила от цялото това играене на тънката игра, че в средните векове историците почнали да я наричат по името на столицата ѝ Византион. И ако се задълбае човек с изучаване на историята на всичките василевси и придворните им игри, няма как да не забележи основната причина за това, т.нар. Византийска империя да не е оставила някакво значимо културно наследство (не говорим за историческа следа, а за значимо наследство). Източната Римска империя се обезличила по простата причина, че владетелите ѝ – в огромната си част – се вторачвали в дреболии и детайли от ежедневието на интригите. А понеже тези махленски клюки им ги поднасяли обикновено рано-рано през деня, грубо казано махленските страсти на разсъмване попречили на Византия да бъде запомнена с нещо като разцвет или златен век.

Затова ме жегва, че открай време, когато се заговори за политическия живот във Варна, току се намери някой, който да изрече сакралното „Тя Варна си е византийски град…“. Не искам да се съгласявам с такива твърдения, но реалността е сурова.

Опитват се единици от политиците в града да работят за развитието му. А колко нерви и ресурси отиват за сблъсъка им с озовалите се във властта византийски настроени хора? Колко приказки и време е нужно да бъдат убедени византийците, че за да се случи нещо са нужни общи действия и усилия, а не измисляне на тарикатски преодолявания и премеждия за „противника“ по партийна линия?

Не, че останаха партии във византийската ни реалност. Градът тъпче на едно място, защото хем липсват идеи, хем всяка – дори и най-благородната – идея се посреща с куп тарикатски тактики, които да ѝ попречат да бъде реализирана.

Поуката от Византийската история е, че когато се правиш на силен, без да си наистина толкова силен, колкото приказваш, идват едни „дружески настроени“ кръстоносци, запътили се уж да пердашат вразите ти, а вместо това ти прибират благините и те оставят с голи ръце да се бъхтиш. На Византия никога не ѝ се случило да се оправи след удара на „дружески настроените“ и просто доживявала дните си, докато ѝ видят сметката едни „варварски“ номадски племена, които обаче били обвързани от общи идеи, макар и на религиозна основа.

Варна не е Византия, но „дружески настроени“ има навсякъде. Махленските страсти на разсъмване са просто за информация и забавление. Идеи и общо мислене на всички с власт – това е рецептата за добруването на варненци. Другото са мимолетни напъни да си изпросиш някое нелицеприятно прозвище, с което да останеш в историята на града. И ако донякъде е безобидно да те запомнят като Погонат, то Копроним едва ли е желано.

Златко Станоев