Подминаваме ги без дори да ги забележим. Отписали сме ги. Не ни интересува дали изобщо работят, или както много от нещата, които заобикаляме по тротоарите, си стърчат от години, защото никой не се е сетил да ги демонтира. Обзалагам се, че най-много двама от десет минувачи знаят как да ги използват, помнят времената, когато са били част от ежедневието и са ги срещали на всяка крачка.

Уличните телефони във Варна

са не повече от петдесетина, в много от тях все още се чува сигнал. Но на кого би му потрябвало да разчита на тях, след като и децата днес са на „ти“ с мобилните технологии. Все пак, ако по някакви апокалиптични причини всички мобилни мрежи дадат на късо, ако галактически катаклизъм заглуши сигналите на сателитите, ако някакъв енергиен армагедон занули зарядите във всички батерии…без паника! Няма да останете неспасени. Медната жица, по която е преминавал импулсът на пра-пра-прадядото на днешните айфони ще е единствената техническа възможност, отново, за телефонна връзка.

Днешните улични ветерани работят с фонокарти. Цената на оранжевите е 12,50 лв. за 100 импулса, а на сините с 50 импулса – 7 лв. Могат обаче да се купят на ограничени места – в малкото оцелели РЕП-ове, в централна поща, в пощенския клон на червения площад и в курортните комплекси. Допреди десетина години бяха около 15 хил. в цялата страна, над 2,7 хил. в София, около 600 във Варна. По данни на компанията, която ги наследи от БТК, все още се използват предимно за обаждания в същия град, около 15 процента са междуградските разговори и още толкова са тези към мобилни оператори. Използват ги хора, чиито тарифен план прави скъп разговора към стационарен телефон. Или пък са им спрели сигнала заради неплатена сметка. До неотдавна фонокартите са били на почит сред арестанти и затворници. Но тази клиентела секва, когато някой се досетил, че така се заобикаля закона, забраняващ на лишените от свобода да имат телефонна връзка с външния свят.

Най-активния период в използването на уличните телефонни автомати е през лятото заради чужденците, казва Стела Донева от павилиона до централния варненски подлез. По тази причина и уличните устройства в курортите около Варна са с числено превъзходство над тези в града.

Преди фонокартите уличните телефони работеха с жетони, с монета от 20 ст., а преди  много, много години – с монета от 5ст. В сравнение със стационарния домашен телефон, уличните автомати действително

бяха архаична алтернатива на мобилността,

колкото и смехотворно да звучи днес. Няма нужда да тичаш до вкъщи, за да позвъниш на когото трябва. Като пълен абсурд днес би прозвучала фразата „Бързам да се прибера, защото чакам да ми звъннат.“

За аналоговото поколение традиционното средство за комуникация си беше стационарният домашен телефон. От прототипа на Александър Бел, през трансформациите на манивелата към шайбата и цифровите бутони, телефонът с кабелна връзка скъсяваше разстоянията между обитателите на планетата в продължение на столетие и половина. Първите думи по телефона прозвучават  през 1876 г. между соченият за откривател Бел и асистента му Томас Уотсън, отдалечен в… съседната стая. Само година по-късно през 1877 г. по време на обсадата на Плевен и в България е проведен първият телефонен разговор между щаба на румънския крал Карол и княз Николай Николаевич Романов, главнокомандващ щаба на руската армия. Две години по-късно телефонът е въведен официално и у нас.  Свързвал кабинета на губернатора на Пловдив с канцеларията му. Първата междуселищна телефонна връзка в България е осъществена през 1891 г. между София и Пловдив.

Това става възможно с монтирането в София, а после и в по-големите градове в страната на първите номератори /първообраз на телефонна централа/. Пояснение за дигиталната генерация –

не, не става дума за операционна система,

а за едни огромни машинарии с безброй дупки /букси/, със също толкова несметно количество кабели с накрайник /жак/, които се втъква в дупка и така се осъществява телефонна връзка.  Имало си е сериозна и висококвалифицирана професия телефонист. Само той знае кой жак в коя дупка да пъхне, за да осъществи връзка. Това е човекът, на когото звънят всички, който по цял ден на всяко позвъняване любезно отговаря „централа“.

Не всеки може да е подходящ за толкова отговорна професия – на кастинг били допускани само кандидати с безупречна дикция, с ясен глас, с бързи реакции. Важно изискване било да са високи и стройни, за да достигат високите над два метра машинарии със стотици букси, да са изключително издръжливи на дълга и непрекъсната работна смяна. Но задължителното условие си остава

безупречната обществена репутация,

която била гарант за конфиденциалността на споделеното по телефона. По онова време се разчитало единствено на дискретността на телефонистите, тъй като нищо друго не можело да гарантира личната неприкосновеност на кореспонденцията.

В годините на соца домашният телефон си беше лукс, достъпен предимно за градското население и преди всичко в големите градове. За прокарване на жица и номер се чакаше с години, само големи връзкари се уреждаха с т-нар. пряка линия. За простосмъртните връзката обичайно беше дериватна – два апарата на един кабел, което означава, че ако комшията реши да си говори дълго, вашият апарат просто няма сигнал. Който и да ви набира в този момент, получава сигнал, че линията е заета. Докато дуплексът не затвори. Ето на такива отчайващи ситуации ставаше алтернатива уличният телефон. Той беше предпочитан от хора в командировка, но и за разговор, на който не искаш да стават свидетели всички колеги в службата, нито пък всички роднини, които са вкъщи в момента, докато ти говориш по домашния стационарен телефон. Е, случва се да се натрупа опашка, чакащите за уличния автомат да потропват нетърпеливо, да нервничат, че и дори

да ти подмятат колко ги бавиш.

Но ако човек не се разсейва, може да се разбере с оня в другия край на линията.

За селското население все по-пълното задоволяване на потребностите от комуникации се осъществяваше единствено от пощенската станция.  Това става единствено с лично присъствие, съдействие на телефонистката и задължителната покана към онзи, с когото искате да си говорите, предварително изпратена по пощата предишния ден. Ето защо съвременниците на аналоговите технологии и до днес  приемат с подозрение модерните времена на телефон без копчета. Какви надежди да възлагат на апарати, които не могат да направят „щрак“, бутоните да хлътнат поне половин сантиметър и за по-сигурно да дадат светлинен сигнал.

Десетилетия наред никой по света не е преминавал

отвъд границата на фантастиката

с хрумването да си носи телефон в джоба, да звъни когато си иска на когото си иска, без значение къде се намира по света, да слуша музика, да види прогнозата за времето или разписание в реално време на всичко, което се движи - от градския автобус, до междуконтиненталните полети. А, да – и да снима де каквото види, да пише текст и да го изпраща, а получателят да го чете на секундата. За далеч по-безобидни пророчества мнозина са заплащали с живота си.

Новината за гибелта на уличния автомат се оказа преждевременна, макар че в началото на новото хилядолетие беше произнесена смъртна присъда над стационарния телефон. И не от кого да е, а от самия Бил Гейтс с прогнозата, че съвсем скоро комуникациите ще се основават единствено и само софтуерни продукти и пренос на информация по интернет. Както всички негови прогнози, и тази се сбъдна. И донесе на човечеството гигантски скок в телекомуникациите. Толкова революционен, така глобален и толкова достъпен, че днес родените в епохата на интернета недоумяват как преди това изобщо са съществували цивилизации.

Гинка Христова