Иван Вуцов призна в интервю за вестник "24 часа", че е трябвало да бъде в колата на Георги Аспарухов, когато Гунди и Никола Котков загинаха през 1971 година в автомобилна катастрофа.

Бившият треньор и футболист заяви за Гунди, който загина само на 28 години: "Ако той беше жив, ако съдбата не ни го беше отнела толкова рано, той щеше да бъде на 67 години. Не се ангажирам да предвидя какъв точно щеше да е той в днешни дни, но съм убеден - би издигал и досега реномето на футбола. Първо, той можеше още да поиграе, второ, сигурен съм, че от него би излязъл добър треньор и педагог, трето - абсолютно уверен съм, че той щеше да е и много добър ръководител. Да мисля така, ми дават право неговите човешки качества - етичност, коректност, любовта към хората, трудолюбието". Бившият футболен национал продължи: "И още нещо. Той може и да е имал съперници на терена от клубовете с други цветове - червени, бели, пембени, ако щеш, но той беше обичан не само от синята публика. И другите запалянковци го боготворяха за качествата му". Вуцов бе попитан кога за първи път се е запознал с Гунди, а той отговори: "С Гунди се запознах през 1959 г. Аз бях в Ботев (Пловдив), а той - в Левски. Викнаха ни и двамата в юношеския национален отбор през есента. Официално не сме се запознавали, не сме си стискали ръцете, но все пак вече се поздравявахме. Знаеш ние, футболистите, как се опознаваме - не е необходимо да казваме: приятно ми е, аз съм един-кой си. Не сме културни като вас, журналистите. По-късно аз преминах в Левски, но там малко се заварихме. Гунди тъкмо от юношите го изтегляха в първия отбор. Но през есента той замина войник. Първо за много малко, петнайсетина дни беше в ЦСКА, после отиде в "Ботев". През 1963 г. се уволни и се събрахме в "Левски". Да, след това станахме семейни приятели. Той се ожени за Величка, роди им се син Андрей. Той е точно между моите двама синове Руслан и Велислав, разликата им е по две години. Всъщност двете ни семейства почти живеехме заедно. И друго важно - станахме кръстници на Андрей". Попитан дали като на млад на Аспарухов му е личало, че ще стане звезда, Вуцов казва: "Определено. Той беше много талантлив не само във футбола, играеше добре и волейбол. Имаше даже спор в дружество Левски къде да играе - във волейболния или във футболния отбор. Доцент Димитър Гигов, лека му пръст, един голям специалист, тогава беше треньор и даваше гаранция, че Георги ще стане национал по волейбол. На футбола пък треньори бяха бате Коце Георгиев и Апостол Соколов, на Георги Соколов баща му, бог да ги прости, които го дърпаха при себе си. Гунди избра футбола и мисля, че добре направи. Волейболът обаче му донесе една "печалба". Покрай него се запозна с Величка, която беше волейболистка, пламна любов и по-късно се ожениха". Вуцов разказа и за живота на футболистите по това време: "Не мога да кажа, че се различаваше много от този на нормалните хора. Ние нямахме толкова извънспортни занимания, които сега животът предлага. Нямаше дискотеки, нощни барове. Някой ако отиде на ресторант и пийне малко... Но нямахме големи пиячи тогава. Специално за Гунди мога да гарантирам - беше трезвеник като мен. Тогава голямата ни слабост беше театърът". Вуцов сподели и в кои мачове според него Гунди се е превърнал в легенда: "За мен той на практика нямаше слаб мач. Всеки един спектакъл го правят големите. Когато Петър Гецов играе в "Иван Шишман", е едно, а когато Петко Дупенов - съвсем друго. Така че, когато Гунди беше на терена, винаги мачът беше добър. Дори слабо да играе, той имаше поне две-три изпълнения, които грабваха публиката. Но не това го направи легенда, а фактът, че той реши много важни мачове. Най-важният му официален мач беше България - Белгия във Флоренция на 29 декември 1965 г., след който отидохме за втори път на световно първенство. Аспарухов вкара два гола за победата 2:1, а бе зорко пазен от двама футболисти, които не са кой знае колко популярни в Европа сега, но тогава бяха много силни - Вербист и Пласке от Андерлехт, централни защитници. В състава бяха още Журион, Ван Химст, Пюис - все големи звезди, но ние ги бихме. Друг фамозен гол Гунди вкара срещу Англия на "Уембли" за 1:1 през 1968 г., когато домакините бяха все още световни шампиони. Тогава той прояви високо индивидуално майсторство. Не мога да забравя и загубата от Бенфика с 3:2 в Лисабон след 2:2 в София. Той пак вкара двата гола при гостуването, което се случваше за пръв път в историята на този португалски клуб. Треньорът на Бенфика Бела Гутман го описа като "черно змийче, от което трябва да се пазим, защото много хапе". След Левски - Милан пък великият наставник на италианците Нерео Роко го нарече "център-нападателя на моите мечти". Бившият треньор бе попитан дали Гунди, Стоичков и Бербатов мога да бъдат сравнявани. Той отговори: "Не може да се правят подобни сравнения. Всеки е бил в своето време, аз не мога и не искам да правя избор кой е по-велик - Аспарухов или Стоичков. И двамата са най-големи. Бербатов още не го слагам там". Вуцов бе запитан освен това защо около погребението на Гунди е имало такава истерия, а той отговри: "Първо ще отворя една скоба, че и аз трябваше да съм в колата. По онова време играех вече в Академик (София). Но се наложи да отида до Кюстендил, за да закарам двете тъщи, моята и неговата, на бани в Кюстендил. Георги не ме дочакал и тръгнал с Никола Котков за Враца. По телефона след това ми се обадиха приятели, за да ме питат вярно ли е. Аз тръгнах веднага за дружеството, то се намираше на ул. "Софийска комуна", на гърба на пощата. Там видях колата на председателя Червенушев да спира, изтичах и попитах дали да се мятам на колата и да отивам на Витиня. Казаха ми - няма смисъл, купчина пепел е останала от двамата. Качих се горе и след пет-шест минути дойде Величка, съпругата на Гунди. Хвърли се на врата ми и поиска от мен да чуе, защото не вярвала на другите. Оттам я взех, за да я карам у нас. А по това време беше станало и друго събитие, което именно обърка всички неща с погребението. Катастрофата на Гунди и Котков стана на обяд, а сутринта бяха загинали трима съветски космонавти, Пацаев, Волков и Доброволски. Корабът им - "Союз 11", кацнал, но ги намерили вътре мъртви. Естествено, всичко свързано със съветски другари даваше отражение и у нас. Отивайки да скрия Величка у нас, за да не я безпокоят, защото вече се беше разчуло, минахме по "Московска" покрай "Александър Невски", а там беше и съветската легация. Цялото Политбюро на БКП беше там, затворено навсякъде. Ние с Гошо Цветков с колата минахме, като клаксонът беше през цялото време натиснат. Сега отчитам, че можеше и да стрелят по нас, едвам минахме. Погребението като цяло подразни тогавашните комунистически велможи, защото хората повече се интересуваха от Гунди и Котков, отколкото от съветските космонавти. Заради това си отиде вътрешният министър Ангел Солаков, който единствен отдаде заслужена почит на двамата футболисти. Решиха поклонението да е на стадиона - тогава "Левски", сега "Георги Аспарухов". Десетки, може би стотици хиляди дойдоха, а им отпуснаха само три часа да минат покрай ковчезите. Някой умник излъга, че ще поставят ковчезите вътре, на самата писта. За пет минути площадчето отпред се изпразни и хората влязоха в стадиона. В тоя момент един генерал, не искам името му даже да споменавам, ама ще го кажа да знаят хората - генерал Минев, нареди ковчезите да тръгват към гробищата. Хората не можаха да си поднесат цветята, да видят Гунди и Котков за последно. То нямаше какво и да се види - два затворени ковчега. Бяхме се разбрали с неговите родители аз да се занимавам с Величка, защото бях може би най-близкият им приятел. През цялото време бях с нея, вървяхме след лафетите. Прекараха ги през най-затънтените улици на Хаджи Димитър, не по централните. На гробищата всички искаха да видят и да чуят, а целият народ от стадиона се изсипа там. Мястото между гробовете е малко и стана едно кощунство. Много паметници бяха съборени, защото хората стъпваха върху тях с надеждата да зърнат за последно ковчезите. Изпотъпкаха всичко наоколо, грозна гледка, но в никой случай това не беше нарочно. Това стресна властта. Затова се създаде психозата, че едва ли не съветските другари никой не ги е почел, което също е голям героизъм. Някои хора от МВР тогава се развилняха. Свалиха Солаков, късаха некролозите, на помените пускаха само роднините, милиционери пазеха. Аз му казах на Андрей три-четири дни. На мен се падна да потвърдя на съпругата и бащата на Гунди и да съобщя на сина му. Тежко беше. Майка му живее у дома, а трябваше вече да се прибира и да се грижи за него. Пред него в началото сваляше черните дрехи. Андрей беше много привързан към баща си. Казах му в градината на патриаршията, той писна веднага, затича се да търси баща си, майка си. Аз не можах друго да измисля, освен че след време ще го изровим и пак ще е жив, само че с брада". /БГНЕС