Космическият чадър ще е 100 пъти по-лек от досега предлаганите

Възможно ли е идеята на един американски астроном да ни доближи максимално близо до гигантската слънчева сянка, която ще помогне на Земята да се охлади и да се предпази от вредните ултравиолетови вълни? Това се питат специалисти от цял свят, след като наскоро Ищван Запуди от Университета на Хаваите публикува статия, представяща напълно нова концепция за реализиране на съоръжението.

За слънчеви щитове – огромни огледала или нещо като чадъри,   разположени в орбита между Слънцето и Земята, се говори отдавна. Тяхната цел е да бъдат предотвратени ускоряващите се с всяка изминала година климатични промени.  Досега обаче учените така и не са успели да създадат щит, който да е едновременно лек и икономичен. Сп. “Нувел обсерватьор” припомня, че през 80-те изследователят Джеймс Ърли предлага сателит, дълъг 2000 км и тежащ 100 млн. тона, който да намали с 2% слънчевото греене, получавано от Земята. Съвсем наскоро пък американски научен екип предложи всяка година в Космоса да бъдат изпращани по 10 млн. тона лунен прах, за да се формира “чадър” с площ от 940 кв. км.

Според предложението на Запуди, обосновано в сп. “Сборници на Националната академия на науките”, потенциалното решение на проблема е щитът да бъде привързан към противотежест, запълнена с материали, произхождащи от астероиди, или към самия астероид.

Ако концепцията бъде реализирана, в следващите години климатичните промени ще бъдат омекотени и затоплянето на планетата ще се забави, твърди авторът на предложението. Идеята е актуална в момент, когато много райони от света се пържат на екстремно високи температури и страдат от различни природни бедствия.

Технологиите за “блокиране на Слънцето”, известни също и като “модификация на слънчевото греене”, биха могли, поне на  теория, да охладят Земята, като я защитят от част от лъчите на горещата звезда. Пред тях обаче има една фундаментална пречка: тежестта. Предишни предложения поставяха щита в точката на равновесие между земната гравитация и радиационното налягане от Слънцето. Тези две антагонистични сили обаче предполагат щитът да отговаря на определени изисквания за тежест (трябва да е достатъчно масивен, за да контрира гравитационните сили), за да се гарантира, че ще остане на място и няма да бъде отнесен. Това изключва използването на леки и сравнително евтини материали като графена, които биха могли лесно да бъдат транспортирани в Космоса.

Но ако предпазният чадър бъде закачен на противотежест, позиционирана към Слънцето, тези рестрикции, свързани с теглото, ще бъдат заобиколени, твърди астрономът. Освен това щитът ще може да бъде поставен по-близо до Земята, което  ще го направи и по-ефикасен. Той ще бъде прикрепен към противотежестта чрез здраво графеново въже. Веднъж в Космоса, противовесът бавно ще се отвори, като по този начин постепенно ще се напълни с лунен или астероиден прах, който ще действа като баласт. Тъй  като баластът ще произхожда от Космоса, няма да е необходимо да бъде транспортиран от Земята.

Другата възможност е гигантският чадър да бъде прикачен към “пленен” астероид, който се движи с няколко хиляди километра в час “на разстояние няколко милиона километра над главите ни”. По този  начин тежестта на щита ще бъде намалена значително. Заедно с противотежестта тя ще възлиза на около 3,5 млн. тона, или 100 пъти по-малко от предлаганите по-рано модели. Самият щит, който ще трябва да се изстрелва от Земята, ще тежи между 32 000 и 35 000 тона, тоест 1% от общото тегло. Сегашните ракети са способни да транспортират до 45 000 тона в ниска земна орбита.

Щитът ще бъде разположен в стратегическата точка на Лагранж, където налягането от слънчевото излъчване и гравитацията на Земята   и Слънцето се уравновесяват. Така той ще може да запази позицията си с много малък разход на гориво. Същият принцип е използван при телескопа “Джеймс Уеб”, разположен във втората точка на Лагранж. 

“Като се има предвид сериозността на проблема, би следвало да се проучат всички възможности за предотвратяване на една евентуална катастрофа”, казва хавайският астроном.

Не всички учени обаче са съгласни.  В статия от 2008 г., озаглавена “20 причини, поради които геоинженерството е лоша  идея”,   американският климатолог Алън Робок сравнява технологиите, предназначени да накарат Земята “да диша”, като посочва,   че “лекарството може да се окаже по-опасно от болестта”. Той предупреждава, че трябва да се внимава с непознатите последици от тези технологии върху регионалния климат, растенията и слънчевата енергия. Според него прибягването до подобни технологии ще доведе до изоставяне на усилията за намаляване на вредните парникови емисии.

За да отчете непредсказуемостта на геоинженерството, Ищван Запуди предлага “модулен и обратим подход”, използвайки множество по-малки щитове вместо само един грамаден.

Доколко предлаганият проект може да бъде реализиран, е въпрос с доста неясноти.  Но авторът му е убеден, че скоро ще се родят технологиите, които ще го прехвърлят от полето по-скоро на фантастиката в това на реалността. За момента онова, което е напълно ясно, е, че стойността на подобен слънчев щит ще е колосална.