В организирането на културния живот Симеон Велики се оказва отличен организатор и не по-малко талантлив творец. По негово време старобългарската книжнина достига своя връх в развитието си. В създадените просветни средища развиват плодотворна дейност редица писатели. Под ръководството на Симеон са съставени три сборника със смесено съдържание. Така наречения “Светославов сборник”. Представени са различни знания и тълкувания от областта на богословието, философията, физиката, математиката, астрономията и историята. С личното участие на Симеон са съставени още два сборника, включващи творби на Василий Велики и Йоан Златоуст. От тях българският владетел извлича откъси и ги поднася под формата на поучителни беседи пред свои служители в двореца.

Видни представители на основаната в Преслав книжовна школа са изтъкнатите български книжовници: получилият образованието си в Магнаурската школа, Йоан Екзарх, с право наричан “философа” на Преславската книжовна школа, Черноризец Храбър, чиято голяма ерудиция дава основание да се предполага, че зад това име се крие самият Симеон, епископ Константин Преславски и др. Симеон Велики полага усилия и за развитието на българската материална култура. Значителният тласък в развитието на архитектурата отбелязва ансамбловото изграждане на новата столица Велики Преслав. От здраво укрепен военен аул, в който вероятно е резидирал ичиргубоилът, то се е превърнат в град, стремящ се към съперничество със световния град Константинопол. Сред неговите граждански сгради се откроява великият Симеонов дворец, за чийто блясък и величие има запазено описание на Й. Екзарх. Непосредствено до двореца е изграден патриаршеския комплекс, включващ голяма дворцова базилика и патриаршеският палат. Гъсто застроен е външният град на Преслав. Оформят се квартали с различни функции – политически, стопански, военни. Градът е укрепен с две концентрични системи ограждащи и външния, и вътрешния град със стени от дялани каменни блокове. В столицата и нейните околности са изградени множество църкви и манастири.

Наред с традиционният и архаичен базиликален тип църкви, под влиянието на Византия започва да си пробива път и кръстокуполната църква. В повечето случаи преславските църкви са част от манастирски комплекси. В манастирски комплекс се намира и най-блестящият образец на архитектура в Преслав – уникалната за Балканския п-в Кръгла златна църква, отличаваща се от всичко строено до тогава. Множество църковни и граждански сгради са изградени в други райони на страната: в Девол, Охрид, Средец и т.н. Развитие получава българската монументална живопис. Ново явление е Преславската рисувана керамика. Широко разпространение получават рисуваните керамични икони, от които с голяма стойност е тази на св. Теодор Стратилат. Благоприятните условия които Симеон създава за развитието на българската култура я извежда до недостигани върхове. Българската литература, развиваща се в/у основите на християнството, и силно повлияна от най-високо развитата за това време византийска култура, се утвърждава като общославянска по широта и общоевропейска по традиции. Тя се превръща в своеобразен мост, чрез които другите славянски народи могат да се запознаят с достиженията на високо развитата византийска култура. Някои от нейните образци са с непреходна стойност.

Златният век, който постига България във военнополитическо отношение, първенствуващото и положение в Югоизточна Европа и съответстващото на престижа на страната културно издигане, я превръща в достоен съперник на Византийската империя. Това позволява на Симеон да пристъпи към изпълнението на втората част от своята програма – да унищожи Византия и да извоюва за България ръководно място в православната общност, създавайки една българо-византийска империя със столица Константинопол, в която да бъде наложена хегемония на българския народ и неговия владетел. Политическата обстановка във Византия благоприятства възникването на подобни проекти у Симеон и улеснява значително тяхното осъществяване. В края на IX и началото на X империята търпи сериозни неуспехи във войните с постоянния си противник – арабите. Последното десетилетие от управлението на Лъв VI минава под знака на остри политически и религиозни сблъсъци: несполучлив опит за убийство на императора през 903; бунт на Андроник Дука, командващ източните войски през 905 и особено конфликта Лъв VI – патриарх Николай Мистик по повод четвъртия брак на императора. Неспокойната обстановка се отразява върху вътрешната сигурност на Византия, а оттук и върху нейната външнополитическа устойчивост. Със смъртта на Лъв VI през 912 настъпва влошаване на българо-византийските отношения, тъй като новите управници отказват да подновят договора от 904. Това предизвиква незабавна реакция от българска страна.

Междувременно и обявеният за съимператор и виновник за влошаването на отношенията Александър I умира и начело на регентството застава патриарх Н. Мистик през 913, натоварен с мисията за възстановяване на мира. При преговорите, Симеон иска от Николай Мистик да го признае за цар. Регентството на малолетния Константин VII Багрянородни сключва мирен договор със Симеон, а патриархът го благославя, но със собствения си епириптарий. Според много историци с този акт патриарха провъзгласява Симеон за “василевс булгарон”, т.е. признава му царската титла. Според други обаче, Николай Мистик само е благословил българския владетел. Те се позовават на факта, че трима водачи на освободителни въстания приемат името “Петър”, както се нарича сина на Симеон и първият признат цар от Вя. Иначе смятат същите учени, водачите на въстанията срещу византийската власт биха приели името Симеон. Уговорен е брак на Константин VII със симеоновата дъщеря. Това дава възможност на Симеон по дипломатически път да влияе на Константинопол. Но не след дълго във византийската столица стават нови промени, които довеждат до постепенно преодоляване на кризата във Византия.

През февруари 914 императрица Зоя отстранява патриарх Н. Мистик от регентството и отхвърля споразумението за женитбата на нейния син със Симеоновата дъщеря. През февруари 914 българо-византийския договор е анулиран. Още през пролетта на 914 Симеон настъпва с войските си в Източна Тракия. Друга българска войска настъпва към Солун и Драч. Водената на широк фронт война придобива опасни за Византия размери. Византийската дипломация привлича на своя страна сърбите, печенегите и маджарите. Българската дипломация разстройва коалицията, печенеги и маджари минават на българска страна. През лятото на 917 е организиран поход срещу България, като една византийска армия се насочва по суша на север, а флота под предводителството на Роман Лакапин, се отправя към устието на Дунав. Решителната битка се провежда на 20 август 917 край Ахелой. Византийците са напълно разгромени. След това Симеон продължава похода си постигайки множество победи и превръщайки се в пълен господар на Балканския п-в. Антибългарската коалиция не влиза в действие, благодарение на успеха на служещата си с византийските похвати и средства българска дипломация, а сърбите попадат под българска зависимост. Сръбския княз Петър Гойкович е заменен от Симеон с княз Павел Бранович.

Сведения за триумфа на Симеон черпим от хрониките на Лъв Дякон и Йоан Скилица. Българските войски достигат чак до Елада. От 918 насетне, обнадежден от победите и поставил си за цел овладяването на Константинопол, цар Симеон Велики започва да се титулова “император на българи и ромеи”, нанасяйки по този начин силен удар върху претенциите на византийските василевси да заемат първенствуващо място сред европейските владетели. Изглежда, че през 918 българската архиепископия е издигната в Патриаршия, а първият български патриарх е ръкоположил Симеон за “василевс на българи и ромеи”. Запазени са оловни печати, върху които Симеон се титулува “Симеон, в Христа бога василевс на ромеите”.

Последните години от Симеоновото царуване преминават в непрекъснати опити за превземане на Константинопол и унищожаване на Византия. Междувременно през 919 в Константинопол е извършен нов преврат. Императрица Зоя е свалена от власт и начело на империята застава адмиралът на флота Роман Лакапин. Намеренията на Симеон да властва над ромеите сега срещат неговата решителна съпротива. Войната остава единствената алтернатива на българския цар.

През есента на 920 български войски се появяват на Галиполския п-в, преодоляват Дарданелите и обсаждат гр. Лампсак. През 921 българските войски отново достигат до Константинопол и разбиват изпречилата им се византийска войска. През същата година сръбския княз Павел Бранович изменя на бълг. интереси и бълг. армия нахлува отново в Сърбия, обявявайки този път за княз Захарий. Убедил се, че византийската столица е непревземаема без наличието на флот и след като с брака на Константин VII с дъщерята на Роман Лакапин и обявяването на Лакапин за съимператор влиянието по дипломатически път върху имперския трон му се изплъзва, а Византия постепенно се стабилизира, през 922 Симеон преговаря със специални пратеници на арабския халиф Махди за предоставяне на тяхната флота в помощ на бълг. войска. Пратеничеството с отговора на халифа обаче попада във византийски плен и този опит пропада. В последните години от царуването си Симеон става по-умерен в исканията си към Роман Лакапин, свеждайки ги само до териториални отстъпки.

Междувременно бълг. владетел покорява Сирия и я присъединява, като по този начин лишава Византия от надежден съюзник. През 926 обаче избухналата война с Хърватско завършва с неуспех за българите. Мирът е уреден от папа Йоан X, надяващ се да привлече България отново на своя страна. Съществува хипотеза, че може би папски пратеници са коронясали Симеон за цар по нареждане на папата. Поне така пише столетия по-късно цар Калоян до папа Инокентий III. На 27 май 927 Симеон умира от сърдечен удар в разгара на подготовката за нов поход. Личността и делото на цар Симеон не рядко са били предмет на противоречиви оценки, включително на упреци, че подготвял “бързия залез” на Първото българско царство. Едва ли би могло обаче да се намери по-кратка и съдържателна характеристика на този не много голям период от нашата история от лаконичната фраза “Векът на българския цар Симеон”, принадлежи на класика на българската историопис Спиридон Палаузов. “Войнолюбивият устрем и непримиримите замисли” на Симеон по думите на Роман Лакапин, негово прославено от българските книжовници, ненадминато “книголюбие” и грижа за културата са най-добрата илюстрация на подема, в който се намира българското общество в края на IX и първите десетилетия на X век.

Извисяването на България в политически хегемон на Европейския югоизток, утвърждаването, цивилизаторската роля на старобългарската култура сред останалите православни славяни, са ярките свидетелства за величието на Симеоновия век. /istoria-vuz.hit.bg

Част I можете да прочетете ТУК