По време на своето тридесет годишно управление княз Борис I Михаил, създава условия за ускоряване етногенетичния процес на формиране на българската държавност. Благодарение на забележителните си управнически качества българският владетел засилва консолидационния етнически процес мeжду славяни и прабългари с налагането на християнството като обща религия и въвеждането на славянската писменост. Тези два изключителни по своята същност акта имат, както политическо, така и културно измерение. Християнизирането дава възможност на България най-сетне да се приобщи към най-развитата съвременна цивилизация. Византийската, да се развива в рамките на християнската европейска общност като равностоен партньор. В същото време обаче България е заплашена да попадне в широките обятия на Византийското влияние.

Княз Борис I Михаил до някъде неутрализира “византинизма” чрез извоюване на автокефалността на българската църква и съхранява съзидателния труд на Солунските братя и техните ученици. Така България се превръща в център на славянската просвета и култура, но пътят й все още е опасен и сложен. Управлението на цар Симеон винаги е вълнувало историците от всички поколения. За него създава своя класически труд “Векът на българския цар Симеон” първият голям български историк Спиридон Палаузов. Подобно проучване на политическата история по негово време прави проф. Васил Златарски във втория том на своята капитална “История на българската д-ва през Средните векове”. Модерно обобщение на многогодишните изследвания, посветени на този български владетел, представлява книгата на проф. Иван Божилов “Цар Симеон Велики (893-927) : Златния век на средновековна България”. За Симеон са писали и чужди автори като Константин Иречек, Стив Рънсиман, Кристоф Жерар. Духовната култура на “Златния век” е изследвана от В. Киселков, Емил Георгиев, Петър Динеков, Борислав Ангелов и др. Едно превъзходно изследване на материалната култура на България по време на Симеон се съдържа в монографията на Станчо Ваклинов “Формиране на българската култура VIIXI”.

През 889 княз Борис I доброволно се оттегля от престола и се замонашва. Управлението на страната е поето от неговия син княз Владимир – Расате. От различни източници узнаваме, че той изменя на следвания от неговия баща курс – сключва договор с Немското кралство с/у Великоморавия, което е нарушение на Дълбокия мир с Византия от 863. Проявени са тежнения към връщането на езичеството – според Регинон. Косвени свидетелства за подобни намерения откриваме и в недоизказани слова на старобългарски писатели, говорещи за гонения над духовниците и насилие на храмове. По заповед на княза са предприети жестоки гонения срещу християните, убит е архиепископ Йосиф, порутени са много църкви, между които и Голямата базилика в Плиска. Узнал за деянията на своя син, Борис напуска манастира и, подкрепен от верните му боляри и войска сваля от престола Владимир – Расате, отново източник е Регинон. Наскоро след това свиква голям църковно-народен събор, каквато е практиката на българите при вземане на съдбовно важни решения. Свиканият в 893 събор провъзгласява свалянето на Владимир-Расате и възкачването на Симеон. Направена е корекция в престолонаследието: властта вече може да преминава не само от баща на син, а и от брат на брат. Информация за това получаваме от старобългарския “Разказ за чудото на св. Георги с българина”. Столицата е преместена във Велики Преслав, а за официален език в държавата е обявен славянобългарският. Борис се завръща в манастира, където умира през 907. След смъртта си е канонизиран в светец. Симеон е роден вероятно 863-864, защото е наречен “дете на мира” от патриарх Николай Мистик.

Новият български княз получава образование в Магнаурската школа. Поради своята висока образованост е наричан “полугрък”. По време на своя престой във византийската столица той има възможност да се запознае не само с богословието, но и с постиженията на античната цивилизация. По настояване на своя баща, Симеон се замонашва и се отдава на книжовни занимания. Вероятно той е подготвян от Борис за върховен глава на българската църква. Но вместо висш духовник, Симеон става един от най-великите български владетели. С възкачването му на престола, пред новия български владетел стоят за разрешаване високо отговорни задачи: консолидиране на българското общество след малката гражданска война от 893, укрепването на българската църква, подмяната на гръцкото духовенство с българско, организиране на културния живот. В политиката на начетения, честолюбив и талантлив Симеон (според едно определение, дадено му от Латаврин) се появява нов елемент, който условно можем да определим като имперска идеология.

Симеон с цялата си амбиция предприема действия за унищожаване на Византия, а в последствие и за изграждане под своя скиптър на една нова славяно-византийска империя. В изпълнението на тези задачи се очертават два периода: съзнавайки източника на византийския експанзионизъм, намиращ израз в създаването на PAX BIZANTINA или византийската общност – колективно чувство за превъзходство на ромеите, основаващо се на старата имперска традиция и на най-високо развитата в тогавашният християнски свят гръцка култура, Симеон си поставя задача да организира българският културен живот, за да достигне такива върхове, които да повдигнат самочувствието на българите и България да се превърне в достоен партньор на Вя. Това е, условно да я наречем, първата част от Симеоновата програма за действие. Съществува и друга, не толкова максималистка преценка на Симеоновите действия, а именно че целта на българския владетел е налагане на имперския престол на нова, българска династия. Каквато и реално да е мотивацията на българския монарх, изпълнението на целта му обаче е отложено от влошаване на българо-византийските отношения. Надеждата на византийските управници, че спадналото византийско влияние ще се повиши след възстановяване на политиката на “Дълбок мир” и издигането на мястото на Владимир-Расате на израснал и възпитан в Константинопол български княз, който да е окончателно спечелен за приятел на империята, съвсем скоро рухват. Само година след като Симеон поема властта, по внушение на своето обкръжение император Лъв VI Философ премества тържището на българските стоки от Константинопол в Солун. Това сериозно накърнява българските интереси. Този акт е сериозен икономически удар върху България, чиито търговци отдавна са спечелили престиж в най-големия и оживен град в Европа по това време – Константинопол.

Симеон се опитва по мирен път да уреди възникналия проблем, но претърпява неуспех. Това служи като повод за настъпление на българската войска в Източна Тракия през есента на 893. Българите удържат няколко победи. За да неутрализират своя противник, Византия наема като съюзник живеещите в земите между р. Днепър и р. Буг маджари, които извършват две опустошителни нашествия в българските земи. Те са съпроводени с действията на византийската армия. Симеон се затваря в Дръстър и е принуден да поведе преговори за мир, при което е постигнато споразумение за изтегляне на византийските войски. Той умишлено проточва преговорите, като междувременно наема като съюзник печенегите. Докато трае кореспонденцията му с византийския дипломат Лъв Херосфакт, осветляващи въпросните събития, печенегите нападат маджарите в местожилищата им и ги принуждават да се изтеглят в Панония. След като отстранява маджарската опасност, Симеон прекъсва преговорите, настъпва с войска в Тракия и удържа победа в битката при Булгарофигон през 896. При сключеното в последствие примирие тържището на българите в върнато в Константинопол, а Вя се задължава да плаща ежегоден данък на България. През 904, когато империята е притисната от превземането на Солун от арабите, които отвеждат 22 000 пленници, Симеон възобновява военните действия, но с големи дипломатически усилия и с цената на териториални отстъпки, Лъв VI сключва мирен договор с него. В български ръце преминават Драчка област и Южна Македония. От Нишкият надпис се вижда, че българо-византийската граница преминава на 20 км от Солун.

Сключването на мир вместо по-голяма настъпателност и завладяване на опразнения Солун, според някои историци, е пропуск за вземане на стратегическо предимство и не говори още за твърди намерения за превземане на византийската столица. Уреждането на българо-византийските отношения, което трае до смъртта на Лъв VI, дава възможност на Симеон да пристъпи към изпълнение и на първата част от своята програма. Дейността му по организиране на църквата засяга както висшият, така и низшият клир. През 893 България получава своя пръв епископ на български език – Климент Охридски, а по-късно в епископски сан е въздигнат Константин Преславски. Но замислените от Симеон промени не биха могли да бъдат реализирани без широко разпространение на славянската писменост. Създадени от княз Борис I и от Симеон благоприятни условия за дейност на Кирило-Методиевите ученици завършват с налагането на славянското писмо в България, а това създава предпоставки за създаването на една собствена литература. Още през периода 886-893 двете книжовни средища, създадени по българските земи – в Охрид и в Плиска, успяват да подготвят достатъчно на брой грамотни светски лица и духовници, в състояние да въведат славянския език в администрацията и богослужението. Така в навечерието на Преславския събор от 893 кадрите за въвеждане на славянския език в богослужението и духовното управление са подготвени, а необходимите богословски книги – размножени. В последствие на събора славянския език е въведен като официален в църквата и в двата, ръкополагат се български свещеници, а като следствие от него започва постепенното изместване на византийското духовенство. /istoria-vuz.hit.bg