Подписвали са се под шедьоври по скъпи от тези на Рембранд, но историята им подписва забрава

През 1971 г. американската изкуствоведка Линда Ноклин задава въпрос, който отеква като гръм в света на културата:

Това се случва на страниците на списание ARTnews, но последиците излизат далеч извън неговите рамки.

Няколко години по-късно, заедно с колежката си Ан Съдърланд Харис, Ноклин отговаря на този въпрос не с теория, а с действие - чрез изложбата "Жени художници, 1550-1950". Двете събират 150 произведения на 83 жени, създадени в продължение на четири века. Експозицията е открита в Лос Анджелис през 1976 година и предизвиква нещо голямо - истинска буря в музейния свят, която отеква и до днес.

С изложбата си Ноклин и Харис не претендират да бъдат откриватели на "велики художнички", а просто показват очевидното - че жените винаги са били част от историята на изкуството, но често са били пренебрегвани и маргинализирани, а творбите им приписвани на други.

Оттогава са минали почти 55 години. През това време, понякога бавно, понякога със сензационни открития, много от тези жени художнички започнаха да изплуват от забравата, открити в хранилища, архиви и забравени каталози. Техните имена и творби отново влизат в изложби, монографии и музейни зали.

Днес ви представяме 12 от тях - 12 велики жени от епохата на старите майстори, чиято работа впечатлява с талант, дързост и ясно творческо присъствие. Художнички, които заслужават не просто място в историята, а внимание тук и сега.

Плаутила Нели (1524-1588)

Плаутила Нели, "Оплакване Христово", ок. 1569 г. Колекция на музея "Сан Марко", Флоренция Изображение: Wikimedia Commons

Още в средата на XVI век ренесансовата художничка Плаутила Нели прави нещо нечувано за времето си - рисува голямоформатни религиозни композиции, запазен терен за мъжете. Един от първите изкуствоведи - Джорджо Вазари, почти не включва жени в прочутата си книга "Животописи на най-известните художници, скулптори и архитекти" (1550), но Нели намира място във второто издание. За нея той пише:

"Тя показва, че би сътворила чудеса, ако ѝ бяха дадени, както на мъжете, възможности да изучава и да се посвети на рисуване и изобразяване на живи и природни обекти. Изпълнила е някои творби с такава прецизност, че е предизвикала възхищението на други художници".

Нели е сред първите известни жени, рисували исторически и религиозни сцени. Това е било възможно благодарение на избора да стане монахиня - един от малкото пътища към художествена практика за жените по онова време. Тя постъпва в доминиканския манастир "Санта Катерина" във Флоренция като тийнейджърка, където по-късно става приореса. Манастирът насърчавал художественото обучение на сестрите, а Нели оставя след себе си около 20 творби - повечето религиозни композиции и илюстровани ръкописи.

Днес нейни произведения се съхраняват в значими институции като музея "Сан Марко", отдела за графика и рисунки на Уфици и Палацо Векио. Най-голямото ѝ постижение е монументалната фреска Тайната вечеря (ок. 1568 г., 7 на 5 метра) - първото известно изобразяване на тази сцена от жена. След внимателна консервация, финансирана от фондация Advancing Women Artists, платното е изложено в базиликата "Санта Мария Новела" във Флоренция през 2019 г. Там посетителите могат да прочетат подписа ѝ в горния ляв ъгъл: Suor Plautilla, orate pro pictora ("Сестра Плаутила, молете се за художничката").

Две години по-рано Галерия Уфици ѝ посвещава самостоятелна изложба.

Лавиния Фонтана (1552-1614)

Лавиния Фонтана, "Портрет на дама с куче", ок. 1590 г. Колекция на Auckland Art Gallery Toi o Tāmaki, Оукланд, Нова Зеландия Снимка: Wikimedia Commons

През 1577 г., когато Лавиния Фонтана се омъжва за обеднял благородник, двамата сключват необичайно брачно споразумение: тя няма да внася зестра, но ще издържа съпруга си, при условие че останат да живеят в дома на баща ѝ и тя продължи да рисува в семейното ателие. Това се оказва мъдро решение. Фонтана се превръща в първата жена в Европа, която работи професионално като художничка извън рамките на манастир или двор.

Родом от Болоня - един от най-прогресивните градове по отношение на женското образование и творчество, Фонтана получава 23 престижни и добре платени поръчки за олтарни картини. Днес обаче е най-известна със своите портрети на болонски аристократки и деца. Жените в града активно я търсели, предпочитайки я пред други художници. Биографът ѝ Карло Чезаре Малвасия пише:

"Всички дами в града се надпреварваха да я имат край себе си, отнасяха се към нея с обич и уважение, считаха се за щастливки, ако я срещнат на улицата или имат повод да разговарят с тази добродетелна млада жена. Най-голямото им желание било тя да им нарисува портрет".

Фонтана, заедно със съвременничката си Софонисба Ангуисола, беше във фокуса на съвместна изложба в музея Прадо в Мадрид (2019-2020 г.), а само преди няколко месеца картина, съхранявана в хранилище на провинциален музей в Северна Франция - "Портрет на джентълмен, дъщеря му и слуга", беше окончателно приписана на Фонтана. Преди това се е считала за творба на фламандския художник Петер Пурбус.

Клара Петерс (ок. 1587-след 1636)

Клара Петерс, "Натюрморт с цветя, позлатени бокали, монети и раковини", 1612 г. Колекция на Staatliche Kunsthalle Karlsruhe, Карлсруе, Германия Снимка: Wikimedia Commons

Може и да подминете Клара Петерс, ако не знаете къде да търсите. На пръв поглед нейните натюрморти приличат на класически северноевропейски композиции - отрупани маси с китайски порцелан, изкусителни сладкиши и монети. Но ако се вгледате внимателно в отразяващите повърхности - бокали, свещници или оловни капаци на халби за бира, ще я откриете там - в поне осем миниатюрни автопортрета, скрити в картините ѝ.

Понякога присъствието ѝ е едва загатнато с няколко мазки, но друг път - както в "Натюрморт с цветя, позлатени бокали, монети и миди", тя се изобразява с палитра в ръка. Петерс се е "прикривала", но очевидно е искала да бъде намерена.

Малко се знае за тази загадъчна фигура. Предполага се, че е част от артистично семейство в Антверпен, Белгия - съпругът ѝ, баща ѝ, дядо ѝ, брат ѝ и племенникът ѝ са били художници, което вероятно ѝ е отворило пътя към професионалното рисуване.

Клара Петерс, "Натюрморт със сирена, бадеми и гевреци", 1615 г. Пeтерс е подписала сребърния булчински нож, но е нарисувала и себе си. Калаеният капак на глинения съд отразява женско лице с бяла шапка. Това е автопортретът на Клара. Снимка: Колекция на музея Mauritshuis в Хага, Нидерландия

До днес са оцелели 39 картини с подписа ѝ, други се смятат за изгубени. Музеят Прадо притежава четири нейни платна - най-голямата публична колекция от творби на Петерс, и ѝ посвещава първата си самостоятелна изложба на жена художничка през 2016-2017 г. (първо представена в Антверпен, в Кралския музей за изящни изкуства).

Артемизия Джентилески (1593-ок. 1653)

Артемизия Джентилески, "Автопортрет като алегория на живописта", 1638-1639 г. Колекция на Кралската художествена колекция, Великобритания Изображение: Wikimedia Commons

Артемизия Джентилески разказва историите на жените така, както мъжете художници рядко са го правили - с внимание, с емпатия и с драматизъм. Още в една от първите си известни картини - "Сузана и старейшините" (1610), тя обръща фокуса - вместо еротизирания поглед на мъжките автори, виждаме страхът и уязвимостта на Сузана. Джентилески е прочута с героичните си библейски и митологични жени - фигури с воля, сила и сложност, които рядко са били представяни с такава дълбочина.

Дълго време обаче интересът към Джентилески е фокусиран не върху изкуството ѝ, а върху травмата - по-конкретно съдебното дело за изнасилване, което тя води срещу своя учител Агостино Таси. Съдът отсъжда в нейна полза, но Таси никога не излежава присъдата си. За щастие, съвременната наука преодоля този ограничен поглед и постави фокуса върху нейната художествена кариера.

Джентилески е първата жена, приета в Академията на изящните изкуства във Флоренция - институция, която ѝ дава правото да подписва договори, да пътува и да купува материали без разрешение от мъж. Работи за Медичите, за крал Чарлз I в Англия, живее самостоятелно в Неапол и Лондон, издържа двете си дъщери - и двете също художнички.

След редица групови участия, Джентилески получава самостоятелни изложби, включително в Метрополитън музей през 2002 г. (заедно с баща ѝ, Орацио Джентилески). В момента 40 нейни платна се излагат в парижкия музей Жакмар-Андре, а през юни музеят Гети в Лос Анджелис ще покаже неизвестна досега нейна картина на Херкулес, оцеляла след експлозията в Бейрут през 2020 г.

Джованa Гарцони (1600-1670)

Джована Гарцони, „Натюрморт с купа лимони“, края на 1640-те години. Колекция на музея „Дж. Пол Гети“, Лос Анджелис Снимка: J. Paul Getty Museum

Около 1620 г., когато Джована Гарцони търси работа във флорентинския двор на великата херцогиня Мария Магдалена, свидетелите я описват така:

"Има повече таланти, отколкото пръсти".

Може да свири, да пее, да изписва калиграфия и да рисува миниатюри - последното се превръща в нейната специалност.

Първоначално рисува портрети, но с натрупването на финансово спокойствие се отдава на това, което истински обича - ботанически натюрморти. По онова време този жанр се смята за "подходящ" за жени, тъй като не е на особена почит, но при Гарцони това не е компромис - нейните композиции с плодове от градините на Медичите и редки цветя от Индия, Мексико или Япония излъчват страст към ботаниката.

Работи за покровители в Италия, Англия и Франция, но повечето ѝ творби остават в колекциите на Медичите, което позволява през 2020 г. да бъде организирана самостоятелна изложба в двореца Пити във Флоренция. Представени са както нейни натюрморти, така и портрети, текстилни рисунки и калиграфия.

Майкелина Ваутие (1604-1689)

Майкелина Ваутие, "Вакханалия", ок. 1656 г. Колекция на Музея за история на изкуството, Виена Снимка: Wikimedia Commons

По времето, когато повечето жени художнички създават натюрморти или портрети, Майкелина Ваутие от Брюксел върви срещу течението - тя рисува монументални исторически сцени. Разбира се, създава и портрети, жанрови и религиозни картини, но се отличава с мащаба и амбицията на платната си. Един от най-забележителните ѝ шедьоври е "Вакханалия" (ок. 1656 г.) - митологична сцена с внушителни размери близо 3 на 4 метра, част от колекцията на австрийския ерцхерцог Леополд Вилхелм, който притежавал общо четири нейни творби.

Ваутие демонстрира не само майсторство, но и самочувствие: на предния план на Вакханалията се разпознава автопортретът ѝ в образа на маенада - една от вакханките, която гледа уверено право към зрителя.

Известна приживе, по-късно е забравена, а много от картините ѝ са били приписвани на мъже. Днес са известни поне 32 нейни творби. След десетилетия на академичен интерес, предстои голяма самостоятелна изложба - тя ще бъде открита през септември в Музея за история на изкуството във Виена, а през 2026 г. ще пътува до Кралската академия на изкуствата в Лондон.

Юдит Лейстер (1609-1660)

Юдит Лейстер, "Момче, свирещо на флейта", началото на 1630-те години Изображение: Wikimedia Commons

Откритието на нидерландската художничка Юдит Лейстер е истински детективски момент в историята на изкуството. В края на XIX век някой се вглежда в монограм на картина, смятана за дело на Франс Халс, и забелязва, че знаците "J" и "L" плюс една звезда нямат нищо общо с него. Така започва възстановявенето на авторството на над 30 картини - весели жанрови сцени, портрети и натюрморти на Лейстер. Името ѝ, "Leyster", в превод означава "водеща звезда".

Стилът ѝ напомня този на Халс с леката четка и живите сцени, но Лейстер внася свои особености - използва нисък зрителен ъгъл, при който моделите са изобразени отдолу нагоре - необичайна перспектива, която придава динамика и въздействие, както и драматично осветление от лампи - характерен неин почерк.

Персонажите ѝ пушат, играят, пият, свирят, понякога просто се веселят, понякога отправят морални послания. През 2022 г. музеят Currier в Ню Хемпшир придобива нейна картина с усмихнато момче, което използва обърната шапка като купа за грозде - платно, което преди това е било собственост на Лосанджелиския музей LACMA и телевизионната звезда Ред Скелтън.

Луиз Мойон (1610-1696)

Луиз Мойон, „Натюрморт с кошница с праскови и грозде“, 1636 г. Колекция на Националната галерия на изкуствата, Вашингтон Снимка: National Gallery of Art, Washington D.C.

Натюрмортите на Луиз Мойон не блестят със злато и екзотика, както фламандските. Те са сдържани, внимателни и дълбоко съсредоточени — израз на уважение към плодовете на земята, а не на богатство. Мойон е свързана с протестантската общност в парижкия квартал Сен Жермен дьо Пре, където контактува с художници от Южна Нидерландия.

Израснала в артистично семейство - баща ѝ, художникът Никола Мойон, умира рано, а майка ѝ се омъжва повторно за известния живописец на натюрморти Франсоа Гарние, който вероятно обучава младата Луиз. В брачния договор е записано, че тя и новият ѝ доведен баща ще делят приходите от продажбата на картини - доказателство, че още като дете е била разпозната като талант.

До 20-годишна възраст тя вече има около 14 картини, подписани с нейното име. Повечето от днес известните ѝ творби са създадени между 1629 и 1637 г., а през 1639 г. крал Чарлз I на Англия купува поне пет нейни натюрморта.

През 2024 г. издателствата Getty Publications и Lund Humphries издават първата научна монография на английски език, посветена на Луиз Мойон.

Рейчъл Ройш (1664-1750)

Рейчъл Ройш, "Цветя в стъклена ваза", 1704 г. Колекция на Детройтския институт по изкуствата Снимка: Detroit Institute of Arts

Натюрмортите на Рейчъл Ройш изглеждат реалистични, но в тях има нещо фантастично. Тя създава букети от цветя, които никога не биха разцъфнали заедно в природата - някои цъфтят през пролетта, други през есента, трети са запазени от баща ѝ, известен ботаник. Израснала в Амстердам, в дом, пълен с растения и научни куриози, Ройш има достъп до редки видове от Hortus Botanicus - Ботаническата градина в Амстердам, където баща ѝ преподава.

Тези екзотични образци оживяват в повече от 250 живописни творби, съчетаващи цветя, насекоми, гущери - микросвят на изкуството и природата. Приживе тя е една от най-търсените художнички в Нидерландия: рисува за европейски аристократи, включително курфюрста Йохан Вилхелм II от Дюселдорф и фамилията Медичи. Цените на нейните картини надхвърлят тези на Рембранд по същото време.

След смъртта ѝ обаче славата ѝ замира. Едва наскоро започва възраждане на интереса към нея - първата голяма монографична изложба, Rachel Ruysch: Nature into Art, бе представена в музея в Толедо, Охайо, след като дебютира в Alte Pinakothek в Мюнхен, а предстои да посети и Музея за изящни изкуства в Бостън.

Розалба Кариера (1673-1757)

Розалба Кариера, "Млада дама с папагал", ок. 1730 г. Колекция на Института по изкуствата в Чикаго Снимка: Art Institute of Chicago

Венецианката Розалба Кариера е била истинска звезда на своето време - известна като Кралицата на пастела. Пътуващи аристократи и богати посетители знаели, че ако искат изискан портрет от Венеция, трябва да я потърсят на адреса ѝ на Канале гранде, в съседство с днешния музей на Пеги Гугенхайм.

Първоначално създава миниатюрни портрети върху слонова кост, често поставяни в табакери, а по-късно се посвещава на пастела. Изработва собствени пастелни пръчици и пази лични рецепти за цветове. За разлика от повечето жени творци по онова време, Кариера управлява сама ателието си и подписва договори без мъжки посредник. Обучава няколко ученички, включително сестрите си Джованна и Анджела.

Най-ревностният ѝ колекционер е Фридрих Август II Саксонски, който притежава над 150 нейни творби и създава специална зала Kabinett der Rosalba в своя дворец в Дрезден. През 2023 г., по повод 350 години от рождението ѝ, Галерията на старите майстори в Дрезден организира самостоятелна изложба с 73 нейни произведения.

Аделаид Лабил-Гиар (1749-1803)

Аделаид Лабил-Гиар, "Портрет на мадам Шарл Митуар с децата ѝ", 1783 г. Колекция на музея "Дж. Пол Гети", Лос Анджелис Снимка: J. Paul Getty Museum

Най-силният автопортрет на Аделаид Лабил-Гиар е едновременно творба и манифест. В "Автопортрет с две ученички" (1785), изложен на Парижкия салон, тя седи в копринена рокля пред статива, заобиколена от две свои ученички - Мари Габриел Капе и Маргерит Каро дьо Розмон. С тази картина Лабил-Гиар отправя призив: повече жени да получат достъп до професионално обучение. Година по-рано тя вече е приета в Кралската академия по живопис, въпреки ограничението да се приемат само четири жени.

Работи преди и по време на Френската революция - политически турбуленции, които прекъсват кариерата ѝ и водят до унищожаването на някои нейни творби. Въпреки това тя създава както пастели, така и маслени портрети, включително на членове на кралското семейство.

Един от тях - "Портрет на мадам Шарл Митуар с децата ѝ" (1783), е продаден на търг през 2021 г. за рекордната сума от 644 000 евро и придобит от музея Гети. През 2024 г. излиза достъпна биография за широка публика - "Портрет на една жена: Изкуство, съперничество и революция в живота на Аделаид Лабил-Гиар от Бриджит Куин".

Гезина тер Борх (1631-1690)

Гезина тер Борх, "Автопортрет", 1661 г. Колекция на Рейксмузеум, Амстердам Снимка: Rijksmuseum

Нидерландката Гезина тер Борх дълго време е наричана "аматьорка", макар че изкуството ѝ далеч не е било повърхностно хоби. Дъщеря на художника Герард тер Борх и сестра на успешния художник Херард Тер Борх Младши, тя започва да рисува по-късно и не получава формално обучение. Не членува в гилдии, не излага и не продава - но създава множество рисунки, акварели, автопортрети и илюстрирани книги.

Голямата ѝ страст е съчетанието на текст и изображение. В трите ѝ илюстровани ръкописа - съхранявани днес в Райксмузеум, Амстердам, откриваме стихове, песни, лични мисли, съчетани с рисувани сцени. Там Гезина изгражда интимен, визуално-литературен дневник, необичаен за времето.

През 2023 г. Рейксмузеум придобива единствената ѝ известна маслена картина, създадена изцяло от нея - "Портрет в памет на Мойзес тер Борх" (1667-69) - образ на по-малкия ѝ брат, загинал във Втората англо-холандска война. Същата година Lund Humphries и Getty Publications издават първата монография за нея на английски език.

Тези дванадесет велики художнички не са изключения - те са само началото. Историята на изкуството не се пренаписва, тя просто се дописва - по-точно, по-пълно и с поглед, който вече вижда онези, които дълго са оставали невидими./Dir.bg