Само за няколко години езикът на психотерапията извървя необичаен път - от кабинетите на специалистите до TikTok, Instagram, офисните разговори и семейните кавги

Преди десетина години, ако някой не ти върнеше обаждане, закъснееше за среща или се държеше като откровен егоист, вероятно щеше да получи някое от добре познатите определения, с които езикът ни отдавна борави - грубиян, безотговорен или човек, на когото просто не му пука.

Днес подобни думи звучат почти демоде, защото същото поведение вече се обяснява с далеч по-прецизни на пръв поглед понятия като "емоционална незрялост", "липса на емпатия", "избягващ стил на привързаност" или, в най-популярния случай, "нарцисизъм".

Само за няколко години езикът на психотерапията извървя необичаен път - от кабинетите на специалистите до TikTok, Instagram, офисните разговори и семейните кавги, където думи като "граници", "тригър", "газлайтинг" и "самогрижа" започнаха да звучат толкова естествено, колкото някога звучаха "възпитание" или "характер". Днес никой не казва, че се е уморил от една връзка - той "избира себе си". Никой не признава, че вече не иска да общува с някого - той "пази енергията си". А когато спорът стане по-сериозен, не липсват хора, които предпочитат да поставят диагноза, вместо да зададат въпрос.

Тази културна промяна далеч не е останала незабелязана. Още през 2021 г. The New Yorker публикува анализа The Rise of Therapy-Speak, в който журналистката Кати Уолдман описва как психологическата терминология постепенно е напуснала професионалния си контекст и се е превърнала в универсален речник за ежедневните отношения. Според нея това има безспорни ползи, защото хората все по-лесно назовават собствените си чувства, но носи и очевиден риск - когато сложните психологически понятия започнат да се използват като етикети, те неизбежно губят част от истинския си смисъл.

Най-голямата ирония е, че този нов речник се разпространи не благодарение на терапевтите, а благодарение на алгоритмите. Малко неща работят толкова добре в социалните мрежи, колкото обещанието, че сложният човек срещу теб може да бъде обяснен за 30 секунди. Заглавия като "Пет признака, че партньорът ви е нарцисист" или "Как да разпознаете газлайтинга" печелят вниманието далеч по-лесно от разговор за нюансите на човешкото поведение, защото алгоритъмът възнаграждава категоричните отговори, а не съмнението.

Именно това тревожи все повече специалисти. The Atlantic публикува материал, в който семейни терапевти разказват, че все по-често посрещат двойки, дошли не с желание да разберат какво се е случило помежду им, а с готови диагнози за партньора, научени от TikTok и Instagram. Вместо разговорът да започне с въпроса "Какво ни доведе дотук?", той започва с твърдението "Той е нарцисист" или "Тя има избягващ стил на привързаност", а ролята на терапевта постепенно се измества от човек, който помага да бъде разбрана сложността на отношенията, към човек, който трябва да потвърди вече поставената диагноза.

Проблемът не е в самите понятия. Повечето от тях имат напълно реално място в психологията и са помогнали на милиони хора да разберат по-добре собствените си преживявания. Въпросът е какво се случва, когато започнем да използваме този речник като морален компас. Все по-рядко казваме, че някой е постъпил егоистично, а все по-често твърдим, че е токсичен. Вместо да обсъждаме конкретно поведение, започваме да поставяме диагнози на личността, сякаш няколко модерни термина могат окончателно да обяснят сложността на човешкия характер.

Белгийската психотерапевтка Естер Перел неведнъж предупреждава, че езикът на терапията е създаден, за да насърчава любопитството към човека отсреща, а не да се превръща в инструмент за морално осъждане. Според нея има съществена разлика между това да кажеш "Това, което направи, ме нарани" и "Ти си токсичен". Първото оставя място за разговор, докато второто често слага край на разговора още преди той да е започнал.

Може би именно тук се крие най-голямата промяна. Преди спорехме дали някой е постъпил правилно. Днес все по-често спорим каква диагноза заслужава. А когато психологическите термини започнат да изпълняват ролята, която някога имаха моралните оценки, рискът не е просто да използваме грешните думи. Рискът е постепенно да започнем да гледаме на хората като на сбор от етикети, вместо като на личности, които рядко се побират в една диагноза.

Парадоксално е, че никога досега обществото не е говорило толкова открито за психичното здраве и това безспорно е огромен напредък. Но също толкова вярно е, че никога досега не сме били толкова склонни да превръщаме всяко разочарование в травма, всяка неприятна постъпка в симптом и всеки конфликт в психологически казус. Психологията никога не е обещавала да ни даде готови присъди. Тя е създадена, за да ни помогне да разбираме по-добре себе си и хората около нас. Между двете има огромна разлика, която лесно се губи в свят, където най-сложните отношения често се побират в едно 30-секундно видео.

Може би следващия път, когато ни се прииска да кажем, че някой е "токсичен", си струва първо да се запитаме дали наистина сме го разбрали или просто сме избрали най-удобната дума, която интернет ни е предложил. Защото психологията никога не е искала да замени разговора. Тя е искала да го направи по-добър. И това е разлика, която си заслужава да бъде запазена.