Българските сериали безобразно си приличат, но “Дяволското гърло” е едно от най-трудните неща, които съм снимала, признава актрисата

Среща и двубой на върхови актьори под режисурата на Явор Гърдев в сценичен шедьовър - точно такъв, какъвто го е виждала в съзнанието си първоначално авторката му. Това признава самата тя - френската режисьорка и драматург Саломе Льолуш по време на фестивала “Варненско лято”, след като остава впечатлена от играта на Теодора Духовникова и Захари Бахаров по нейния текст в “Това не го казвай” - пиеса с три номинации за “Молиер”. Постановката в превод на Снежина Русинова-Здравкова събуди глада на българската публика и пое на лятно турне из страната.

Духовникова има безпогрешна интуиция към ролите и проектите, с които се захваща, и е безстрашна в изпълнението им. Сигурно точно заради това тя като едно поетично откровение превзема сърцето на зрителя чрез всичките си превъплъщения.

- Бихте ли споделили какво ви каза лично драматургът Саломе Льолуш, след като изгледа “Това не го казвай”?

- Това беше една приказна вечер за нас. Много се вълнувах, че ще срещна и ще видя тази жена, която е написала този чудесен текст. Благодарна съм на “Варненско лято” за шанса да се видим лично с нея, да можем да си говорим толкова дълго. И дори да се впуснем в нощния живот на Варна с нея и със съпруга й. Тя каза много чудесни неща, но мисля, че човек не трябва да споделя подобни хвалби по свой адрес, защото някак е неудобно. Получихме покани и от други държави да играем тази постановка, чийто живот тепърва започва, и това ме прави щастлива.

- Много хора я гледат по няколко пъти. С какво смятате, че се харесва толкова?

- Почти няма в България такива пиеси. Тя е наистина много смешна. Понякога реакциите в залата са толкови бурни, че сякаш сме на стадион. Със Захари дори не можем да продължим, защото нищо няма да се чуе. В същото време пиесата е и много умна. Често комедиите, които се правят, са ниско ниво битови смешки. А комедията е високо изкуство и когато е написана добре, се получава това, което зрителите на “Това не го казвай” харесват. Езикът е великолепен, брилянтен, остър и богат, а темите са общовалидни за нас сега. Посланието за това как да общуваш с другия, нараняваш ли го с думи, какво казваш, защо вече нищо не може да се каже и в най-свободното време, в което живеем, не е прилично да говориш каквото искаш...

- Съгласна ли сте с Явор Гърдев, че изричането на истината е велика илюзия и че езикът на истината може да бъде много опасен?

- Да, разбира се. Същевременно героите не достигат до еднозначен отговор кое е по-добре. Защото и само да си мълчиш и да премълчаваш истината, като цивилизационен навик, за да не налееш масло в огъня, също не е много добър вариант. Връщаме се към вечната максима за златната среда. Светът все пак не е открил нещо по-добро от мярата. Но така или иначе, няма човек на света и би било глупаво някой да мисли, че именно той е говорещата уста на истината. Трябва да уважаваш истината и на другия.

- Как може да опишете партньорството си със Захари Бахаров? Двамата можете ли да влезете в безпощадни спорове извън сцената?

- Съвсем спокойно дебатираме, спорим и се караме на някакви теми, ако се наложи, но в пиесата това се случва на друго ниво. Това беше предизвикателство за нас, защото Явор Гърдев направи всичко да е между пиеса и стендъп. Осъществявайки тази битка помежду си, мъжът и жената се изправят един срещу друг със страшна скорост, с чувство за тайминг, което е много важно в стендъп комедито. Бих искала да споря и да дебатирам така в живота, но не мога. Беше трудно да се справим, но пък огромно удоволствие - като отваряне на шампанско. Двамата не спорим иначе така.

- Отказвате ли роли? Кога?

- Разбира се. През целия си професионален път съм отказвала много неща. Почти няма роля, която да съм приела да играя и да съжалявам, защото съм премислила всичко. И винаги съм била доволна от това, което съм отказала, когато впоследствие съм го видяла реализирано. Мисля, че имам актьорска хигиена, не ме е страх да кажа “не”. Много актьори казват “да” на предложения, защото не знаят другия месец дали ще имат какво да играят. Аз съм безстрашна и ако не ми харесват проектът, режисьорът - абсурд е да приема. Нито в театъра, нито във филми и сериали. Ужасно важно за мен са и най-вече партньорите ми. Свикнала съм да играя за партньора и вярвам, че само така стават хубавите роли - когато не играеш за себе си, а за другия. И когато вярвам в партньора си и той ме вдъхновява - тогава всичко придобива смисъл. И се чувствам заредена и безстрашна.

- Така изглежда. Ето, вие сте част и от “Поетите”, чиито представления са фурор. С какви емоции ви зареждат?

- Не може да си представите колко обичаме този проект всички актьори, които участваме в него. И с каква чистота в сърцето подхождаме. От десетките издания досега само два пъти не ни се получи добре и после бяхме съсипани, защото не сме дали максимума от себе си за нивото, на което вярваме, че трябва да сме. Слава богу, само два пъти. Когато започнахме, никой не вярваше, че толкова много хора ще идват, за да слушат българска поезия. Сега вече има и други подобни проекти, в което няма лошо - създаде се тренд и се върна поезията на мода. Но откликът на публиката към това, което правим, е безценен дар. Билетите за изданието ни в зала 1 на НДК свършиха за дни, а стрийминг събитията станаха най-гледаните. Това е огромна отговорност за нас. А също и отговорност към поетите, които представяме. Между другото, те много ни подкрепят, някои от тях се качват при нас на сцената, когато могат. А Стефан Цанев ни беше написал едно от най-вълнуващите неща, които сме чували: “Благодаря ви, деца, от името на всички поети. На живите и на мъртвите”.

- И вие аплодирате нашие творци, когато има повод. Като Георги Господинов при отличаването му с “Букър”.

- Тази негова номинация я приехме изключително бурно. Когато бяхме в Лондон, където 700 човека бяха дошли да слушат българска поезия, тогава там беше и Господинов, качи се на сцената с нас и каза много хубави неща. А когато дойде самият ден за приза, отдавна го чакахме и се бяхме събрали да го гледаме, като дори си повтаряхме, че и самата номинация е голяма победа. После при нашата бурна реакция получихме обратна връзка от няколко човека, че не било изискано така да се радваме.

Кой може да каже как е правилно някой да бъде щастлив? Това е нещо спонтанно. Но във времето на фейсбук, когато на всеки луд е дадена клавиатура, има всякакви хора с мнения, като е забавно и смешно. Горди сме с Господинов и го обичаме, той го знае, затова искрено му се радваме, както намерим за добре, а не както ни кажат.

- Пазите ли се от социалните мрежи, които често изкривяват реалността?

- Преди бях много по-активна като мнение в социалните медии. Изказвах се по всякакви теми и в един момент усетих, че е страшно глупаво. Че се превръщам във всички тези по-особени възрастни хора, защото фейсбук е мрежата на възрастните, младите са в други социални мрежи. Сега в България фейсбук се е превърнал в една задушна стая, в която тези възрастни хора се бият с чукове и се млатят, говорят глупости един за друг, все едно няма да се срещнат после по улиците и да им е неудобно. Друго е лице в лице. Сигурно е някакъв психологически опит да се чувстваш част от играта, че нещо зависи от теб, когато се изкажеш по някакъв въпрос онлайн. Не, не става така. Трябва да си активен и деен наистина, а не само да пишеш в социалните мрежи.

- Зрителите чакат с нетърпение новия сезон на “Дяволското гърло” - “Есента на демона”, с вас в главната роля. Какво бе най-предизвикателно по време на снимките?

- Всичко. “Дяволското гърло” е едно от най-трудните неща, които съм снимала. Така беше за първия сезон, така беше и за втория. Не само за мен, а за целия екип. Дори имаше хора, които се отказаха и не можеха да продължат. Нямат сила и това е.

И понеже първият сезон бе изключително успешен, получаваме обратна връзка от цял свят, вторият е още по-голям риск. Дори преди няколко месеца дойде у нас Деклан Донован, той е явление в театъра, който каза, че иска да види много Теодора и Владимир. Ние мислехме, че има някаква скрита камера, а се оказа, че и той е гледал “Дяволското гърло” и го харесва много.

Мисля, че новите епизоди се получиха много хубаво, много различно. От Родопите - от страшната планина, прескачаме във Велико Търново - китно, красиво, спокойно. Героите ни с Владо са съвсем други.

Ще им бъде интересно на хората. Дъщеря ми Ема страшно се вълнува, тя е голям фен. Идваше с мен на снимки и сега няма търпение да го гледа.

- Къде беше по-приятно да снимате - в Родопите или във Велико Търново?

- Със свито сърце тръгнах за Търново, защото се бях привързала към Родопите. Но след два месеца живот в този град и когато усетих топлия начин, по който ни посрещнаха хората там, и колко много ни помагаха, накрая много плаках, когато си тръгвах от Търново. И сега го чувствам като мой град - защото там съм тъгувала и там съм се смяла. Слагам си го в сърцето и остава завинаги.

- Ще се завърнете ли и като царица Мариам в евентуален втори сезон на “Войната на буквите”?

- С голяма радост, но засега не съм си сверила часовника какво се случва около продукцията. Това ми е един много любим проект и много го обичам.

- Според вас защо сериалът стана мишена на критики и как гледате на тях?

- Някои от критиките са резонни. Хората вече гледат всякакви неща на историческа тематика, направени с много пари. Приемам забележките, че “нещо по-бедничко” е било направено и т.н. Но много други критики не приемам. Ние сме много чувствителни на тема исторически сюжети, защото просто не сме свикнали. В другите страни правят всякакви филми на такава база - комедии, комерсиално кино, фешън експерименти и т.н. Хората не ги приемат като посегателство срещу историята. Аз съм завършила Класическата гимназия и знам как се учи история - в учебниците, при професорите, в библиотеките, а не от филми и сериали, които не целят това. И “Войната на буквите” не е претендирал за достоверност никога.

Имаше грешки, но следващите ще го направят с по-малко, по-следващите - без. Толкова много фенове имаше този сериал в същото време. Защото беше различен. Случва се нещо много неприятно с българските сериали, всички си приличат безобразно много. Все едно гледаш едно и също нещо безкрайно.

Не вярвам в безопасното, където няма риск да се сбърка, а и защото е по-евтиничко. Не се случват така хубавите неща. Около мен хора с вкус гледаха с удоволствие “Войната на буквите”. Харесвам и персонажа си, дори получих много поздравления от колеги, което се случва рядко в моята професия. Щадим се на похвали. Но за Мариам получих страхотни отзиви от хора, на които се възхищавам.

- Вие често играете с приятели - Владо Карамазов, Захари Бахаров, Юлиан Вергов… Има ли си и минуси това, или само плюсове?

- Ние не играем заедно, защото сме приятели. А защото други мислят, че ще им свършим работа. По стечение на обстоятелствата моите приятели са едни от най-добрите актьори на България. Ние сме станали приятели, защото сме играли заедно, защото имаме един и същ естетически вкус и отношение към тази професия. Обратен е пътят.

- Какво мислите за политическата обстановка у нас в момента?

- Трудно ми е да разбера какво се случва. Въпреки че следя политическите събития. И си казах, че явно има неща, които просто не знам. И само се надявам тези хора, които знаят и от които всичко това зависи, да са наясно какво правят и да го направят както трябва.

- Ще намерите ли време за почивка това лято?

- Да, чакам с нетърпение поне един месец хубава почивка, защото от години не ми се е случвало. Да си бъда с децата и Стефан някъде на море. Чакам си го.

- Виждайки ви как горите и на сцената, и пред камерата в толкова много различни превъплъщения, вашите дъщери не се ли изкушават да искат да бъдат като вас?

- Може би малката, Ема, преди искаше. Ходеше на театрални школи и я взимаха след почти всеки кастинг, на който се явяваше. Но в момента учи в много сериозно училище, пълна отличничка е и по математика, и по литература. Има страхотен успех, голяма мотивация и дисциплина, като впечатли всички учителки в “Света София”. Последното, което я интересува сега, е актьорското майсторство. Радвам се, защото за мен образованието е много важно. Това е нещо, на което безпрекословно се държи в нашето семейство. Голямата ми дъщеря също се занимава с образованието си на много сериозно ниво.

Не бих ги спряла, ако искат да станат актриси. Ако питате моята майка, която е преживяла всичко с мен, тя пък съвсем не иска момичетата да имат нещо общо с тази професия. Защото е много трудно. Особено трудно е в България. И особено трудно е за жена.

- Какъв пример се стремите да бъдете за дъщерите си като жена, а не като популярна и обичана актриса?

- Мисля, че имам много хубава връзка с момичетата. На много неща се учим взаимно. Това са деца, които се грижат за себе си адекватно - спрямо възрастта си, спрямо потребностите, които имат, спрямо вкуса и стила си. Радвам им се и харесвам младите жени, в които се превръщат.

- Каква е магичната съставка за вашата любов със съпруга ви Стефан? Щяхте ли да сте днес друга, ако не го бяхте срещнали?

- Може би е съдба. Господ. Че сме се срещнали и че този човек винаги ме е вълнувал, както и аз него. Не знам дали имаме заслуга, или просто така се случи. Просто двама души се срещат и си казват: “Аха, искам дълго да остана с този човек”. И дори да има сътресения и скандали, те се случват през любов.

Със сигурност щях да съм друга, както и той щеше да е друг. Това са две тела, които много години претърпяват своя обмен на всичко едно до друго. Ние се радваме на хората, които станахме, бидейки заедно.

- Каква е вашата тайна за неизчерпаема харизма, красота и енергия?

- Може би душата. Всички актьори имат една детска душа. Това ни дава една особена младост. Защото играеш, защото си емоционален и ти се случват толкова много неща, че не можеш вътрешно да остарееш. Няма как да бъдеш актьор, ако не си любопитен към света и живота, а това те държи изправен, красив, млад, буден, енергичен. Тялото си върви с душата.

Хортензия Маркова /24 часа