Синдромът на Турет често е сред най-погрешно разбираните неврологични състояния, защото в популярната култура се свежда единствено до неконтролируемо изричане на нецензурни думи. Този образ е не само неточен, но и дълбоко несправедлив към хората, които живеят с това разстройство, защото свежда сложно неврологично състояние до карикатурен образ, който няма нищо общо с ежедневната реалност на повечето засегнати.

Именно срещу подобно опростяване застава и човекът, дал името си на синдрома. Това се случва в края на XIX век, когато френският невролог Жорж Жил дьо ла Турет, ученик на Жан-Мартен Шарко (основоположник на съвременната клинична неврология) и част от зараждащата се тогава френска неврологична школа, описва група пациенти с характерна комбинация от двигателни и вокални тикове. Той не "открива" нова болест в съвременния смисъл на думата, а разпознава, че тези прояви не са волеви, а са резултат от специфичен неврологичен механизъм.

Когато Турет публикува наблюденията си, механизмът зад тези симптоми все още е неясен, а медицинската и социалната среда за хората с подобни прояви е силно ограничена от тогавашните представи. Тиковете и неволевите движения най-често се тълкуват като форма на нервност, морална слабост или истерия - понятия, които носят тежък социален и психологически товар. Поставянето на тези прояви в рамките на неврологията не променя веднага живота на пациентите, но поставя началото на процес, в който симптомите постепенно получават биологично обяснение и се изваждат от сферата на вината и личната отговорност.

Днес механизмите зад синдрома на Турет са много по-добре разбрани, но общественото възприятие се променя значително по-бавно. Именно тази разлика между научното познание и социалното разбиране е причината темата да остава актуална и днес. И макар стигмата да не изчезва, се появява възможността човек да бъде наблюдаван и описан, а не осъждан. В този смисъл "откритието" на синдрома не носи незабавно облекчение, но поставя началото на една различна психологическа рамка, в която страданието получава име, а името - обяснение.

Какво представляват тиковете и на какво се дължат

Внезапни, повтарящи се, неволеви движения, звуци или думи, които човек трудно може да потисне. Това стои в основата на синдрома. Тези прояви се появяват често по един и същи начин, със сходна честота и в определени ситуации. Повечето хора със синдрома усещат предварително, че тикът предстои. Описват го като вътрешно напрежение или дискомфорт, който временно се облекчава, след като той се прояви.

Именно тук се крие парадоксът на състоянието: човекът е напълно съзнателен и осъзнава какво се случва, но контролът върху движението или звука не е пълен. Това ясно го отличава от психичните разстройства, при които липсва критичност или контакт с реалността. Още повече, в последствие става ясно, че при синдрома на Турет става дума за особен начин, по който мозъкът регулира импулсите още от ранна възраст, затова и той се разглежда като състояние, свързано с развитието на нервната система, а не като придобит психичен проблем. Това обяснява и защо синдромът на Турет обикновено започва в детска възраст, най-често между 5 и 10 години. При много хора симптомите отслабват и стават по-лесни за контролиране в края на пубертета или в ранната зряла възраст.

Какво се случва в мозъка на хората със синдром на Турет

Съвременната наука свързва синдрома на Турет с нарушена регулация в мрежите между базалните ганглии, мозъчната кора и таламуса. Това са все структури, отговорни за планирането, задържането и фината настройка на движенията. В нормални условия тези мрежи действат като система за подбор като "решават" кои импулси да достигнат до действие и кои да бъдат потиснати още в зародиш.

Ключова роля в този процес играят невротрансмитерите, и то най-вече допаминът. Той участва във "филтрирането" и усилването на двигателните сигнали. При синдрома на Турет този филтър не работи оптимално, затова и мозъкът не успява напълно да потисне импулси, които при други хора остават незабележими. В резултат те "пробиват" под формата на тикове.

Това обяснява и защо симптомите често се усилват при напрежение, умора или силна концентрация. Когато мозъкът е под стрес или натоварване, капацитетът му да задържа нежелани импулси намалява. Обратно, в моменти на отпускане или при занимания, които ангажират вниманието по структуриран начин, тиковете могат временно да отслабнат.

Важно е да се подчертае, че тези процеси не отразяват свръхактивен мозък или структурен дефект, а по-скоро изразяват различен баланс в системите за контрол. Именно затова при много хора със синдром на Турет симптомите се променят във времето и могат да бъдат повлияни както от средата, така и от начина, по който мозъкът се развива и адаптира.

Не всички ругаят: митовете около синдрома на Турет

Една от най-устойчивите заблуди, свързани със синдрома на Турет, е че той неизбежно включва неволно изричане на нецензурни думи. Т.нар. копролалия всъщност се среща при малък процент от хората със синдрома, но именно тя доминира в публичния образ на състоянието. Фиксацията върху този рядък и краен симптом изкривява разбирането за синдрома и поддържа социалната стигма, като засенчва далеч по-честите и по-незабележими прояви. В действителност при повечето хора тиковете се изразяват с ускорено мигане, повдигане на рамене, изкашляне, подсмърчане или повтаряне на звуци - прояви, които рядко привличат внимание, ако не се тълкуват погрешно.

Друг широко разпространен мит е, че тиковете могат да бъдат прекратени с повече самоконтрол. Макар някои хора със синдрома временно да успяват да ги потиснат, това става за сметка на значително вътрешно напрежение, което рано или късно намира израз. Именно тази възможност за краткотрайно задържане често подвежда околните да възприемат симптомите като волево поведение, а не като неврологичен феномен.

Както вече споменахме, синдромът на Турет често погрешно се поставя и в категорията на психичните разстройства. Това е още една неточност, която води до стигматизация. Хората със синдрома запазват пълна осъзнатост и критичност към състоянието си. Те знаят какво се случва, но не разполагат с пълен контрол върху проявите му. Разликата между това и психичните заболявания е съществена, но често се пренебрегва в публичния разговор.

Съществува и представата, че синдромът на Турет се влошава с времето. А всъщност данните показват точно обратното. Това не означава, че състоянието изчезва, а че мозъкът постепенно намира по-добър баланс в контрола на импулсите.

Защо са важни тези погрешни нагласи? Защото те оформят начина, по който обществото реагира на хората с този синдром - често с неразбиране, страх или подигравка. А при състояние, при което напрежението и вниманието могат да усилят симптомите, социалната среда се превръща не просто във фон, а в активен фактор.

Има ли лечение синдромът на Турет?

Лечението на синдрома на Турет не цели "изкореняване" на тиковете, а подобряване на качеството на живот. Той не може да се излекува в класическия смисъл на думата, защото не представлява заболяване с една-единствена причина и не е дефект, който може да бъде отстранен.

При много хора тиковете са леки и не изискват медикаментозно лечение, особено когато средата е подкрепяща и напрежението е контролирано. Когато симптомите са изразени или социално ограничаващи, се използват поведенчески терапии и, при нужда, медикаменти, които повлияват невротрансмитерните системи. Важна част от "лечението" остава разбирането както от страна на пациента, така и на околните, защото информираната среда често има по-силен ефект от всяка терапия. При този синдром разбирането намалява напрежението, докато напрежението усилва тиковете./Dir.bg