Любов по време на война, в която трагизмът на лошата случайност надделява. Впечатлението, което извиква най-патетичната трагедия на Шекспир, обаче не е печално, тя е “триумфален химн на любовта” (проф. Марко Марков). Това се отнася в пълния смисъл и за новия прочит на “Ромео и Жулиета” на сцената на варненския Драматичен театър, чиято премиера е утре вечер.

Една добре известна история, която повече от два века шества по световните сцени и няма изгледи скоро да бъде забравена. Така както няма от какво да бъде изненадана и публиката, още по-малко неприятно. Речта се лее в стихове, понякога вместо шпаги блясват остроумни шеги, телата танцуват и страдат, развлечението е гарантирано.

Ако има нещо изненадващо впрочем, това е минималистичната визия. Спектакълът е по-беден откъм декори дори от “Тартюф” и “Домът на Бернарда Алба” на Стоян Радев – Ге. К., който сега играе ключовата роля на брат Лоренцо. В този смисъл спектакълът е по-скоро аскетичен, сценографията (на Илиан Петров) е семпла, а хореографията (на Владислава Боева) – пределно изчистена. Затова пък музиката е величествена и впечатляваща (Васил Бахчеванов и Делян Апостолов), така както и игривият Шекспиров текст, поднесен от преобладаващо младите актьори на трупата – Димо Алексиев, Росица Дичева, Никола Мутафов, Владислав Виолинов, Николай Божков и др.

На гледалите предишните представления на Десислава Боева (и по-точно “Боряна”) не може да не направят впечатление стълбите в центъра на сценичното пространство, използвани и за балкон, когато е необходимо. Освен че от време на време се появява някоя пейка, на която седят нашите Монтеки и Капулети, друг декор просто няма. Затова пък стълбището има своя обърнат огледален образ в дупката на суфльора, от която обикновено се подава главата на францисканския монах Лоренцо.

Брат Лоренцо е едновременно връзката с отвъдното, моралната санкция, и откровението за тайнството на любовта между двамата ни герои. Образът му е изваян с необходимата вещина и така характерната за актьора Стоян Радев експресивност. Героят му носи и откровено фарсови черти, но без да се накърнява санкциониращата власт на духовното лице и опита му с трансцендентното. Спектакълът започва и завършва с този персонаж. Той е колкото вътре в историята, толкова и вън от нея, обяснява режисьорката Десислава Боева, като уточнява, че това е и съвсем естественото решение, което са взели с Жени Божинова (сценична редакция).

Друга подробност от спектакъла, която може да се фрагментира като отличително символична, това са костюмите, които са почти еднакви за всички – и Монтеки, и Капулети са облечени в червени ливреи и черни панталони. В крайна сметка всички герои са в условия на война, поради любовта си или поради липсата на любов, а от там и елементите на военния костюм и червения цвят. Целта не беше по този начин да илюстрираме намеренията си, а да ги доведем до тяхното крайно внушение, обяснява този път постановчика, за когото търсенето на любовта е основното занимание в тази мисия.