"Аз съм момиче (жена), не искам да решавам нищо - искам да се справям без усилия", или: „Да, мъж съм, но искам да ми е леко и всичко да се случва както в детството – без много да му мисля“.  Това да ви звучи познато? На всички ни е присъщо да си мислим така. Уви, това е сигнал, който ни подсказва, че ни е обхванал страхът от порастването. Добрата новина е, че всеки (в това число и онези над 30-годишна възраст) е склонен да прояви инфантилност. Пристъпите на инфантилност са опасни. Карат ни да се чувстваме в някаква зона на безопасност, но подобно усещане е измамно и колкото по-дълго си позволяваме да оставаме „в детството“, толкова по-сложно става да се измъкнем в реалността. Да се опитаме да си обясним, защо хората се страхуват да пораснат и какво е добре да променим в себе си, за да не се озовем в клопката на вдетиняването.

Някои биха контрирали с въпроса, че кое е лошото „да запазим детското в себе си“, на което има един очевиден отговор – ако беше безопасно, нямаше изобщо да порастваме.

И така, петте основни фактора, които ни тласкат към детинщини:

Не сме свикнали да поемаме отговорност

Когато мама и татко вземат решения вместо теб, това е правилно. Но! Само ако сте на 5 години. Може да опитате да разгледате по-внимателно отношенията си с родителите си и да отбележете колко често казвате да или не на нещо, като се съобразявате с мнението на роднините. Имайте предвид, че огромна част от момичетата и младите жени (в по-малка степен младежите и мъжете) преминават през живота, като се опират психически на мнението на някой друг. В това всеки от нас открива нещото, което може да се нарече „освобождаване от лична отговорност“; просто се самозаблуждаваме, като караме мозъка си да си мисли, че готовото решение, пък било то и не наше, е вече на разположение в главата ни. За да преодолявате такива моменти на бягство от лична отговорност, по-често анализирайте и забележете какви емоции предопределят избора ви на действия.

Затаи ли сме в себе си злоба

И докато я кътаме в мислите си, тя постоянно трови живота ни. Да, за това чувство никой не ни е виновен, освен самите ние. В моментите, когато силно възнегодуваме срещу „неправдата в този свят“ неусетно се оказваме в миналото, а това ни кара: а) да превъртаме отново и отново в главата си ненужните диалози с грозните реплики, които сме си разменили; и б) неоснователно да се самосъжаляваме, затъвайки още повече в размисли колко отвратителни и жестоки са всички наоколо. Усетите ли, че се случва нещо такова, опитайте да спрете и да превключите вниманието си от лошото към доброто. Учете се да прогонвате негативните емоции и гнева, когато ви се прииска да се „нацупите“ отново. Струва ви се сложно, но то е само защото не сте опитвали; пробвайте и ще разберете, че по-сложно е да си злобен, отколкото добронамерен.

Отлагаме важните действия за по-късно

Докато някои хора вземат всичко от живота, вие не можете да решите да имате ли деца, да промените ли имиджа си (поне прическата да бяхте сменили на онази, за която мечтаете отдавна) или да поискате увеличение на заплатата. Изпадаме в състояние като всяко дете да чакаме подходящ момент за всяко решение, обаче опитът започва да ни учи, че в много отношения сме се спирали само заради страха нещо да променим. Добрата новина е, че можете да се справим с подобно поведение, при това, без да се налага да полагаме кой знае какви усилия. Експерти са разработили метод, в който предлагат да си напишем в една таблица с две колони следните неща: в едната колона вписваме всичко, което сме успели да сътворим и сме в състояние да свършим сега и веднага, а във втората – точно така – онова, което искаме, но все не ни стига смелост да го направим. Учените твърдят, че сравняването и анализа на тези списъци помагат в борбата срещу инфантилността. Нещо повече – погледнати от този ъгъл постиженията, които сме записали е възможно да ни вдъхновят и за нещо, за което не сме мислили толкова често. Възнаграждавайте се за всяко постижение, колкото и незначително да ви се струва то.

Страхуваме се да сгрешим

— Ами ако направя нещо нередно? Ужасната мисъл е хрумвала на всеки, дори и да минава за най-решителният човек на сфера. Да, никой не е отменил правилото за критичното мислене спрямо собствените ни постъпки, но под маската на перфекционизма често крием нежелание и дори мързел да направим някакви промени в живота си. Понякога си струва да бъдеш честен със себе си. Например, страхувате се да поемете инициативата в работата и да предложите нещо ново. Хайде да видим, какво толкова ще се случи, ако ви „порежат“ и не го одобрят? Очевидно е, че такова нещо изобщо не е повод да ви уволнят, а дори и да не получите положителен отговор от ръководството, то шефът може да забележи, че имате желание да мислите и действате, а не просто да я карате някак си.

Мислим си, че да си възрастен е скучно

Стереотипите, че в живота на възрастните има малко място за радост, до голяма степен са заложени от детските ни години. Когато става въпрос за уроците или други важни неща от бита, децата често чуват наставления от типа: „Спри да се забавляваш, дръж се като големите“. Родителите не си дават сметка, но по този начин неволно предават на децата си идеята, че радостта и веселието са достъпни само за тези, които все още не са пораснали, и като цяло да се усмихваш е… несериозно занимание. Очевидното, което можем да направим: да опровергаем заложеният в мисленето ни стереотип. Първо, научете се да забелязвате малките неща от ежедневието, които ви карат да се усмихвате. Красив изгрев, вкусна закуска, приятен разговор с колега - всичко това може да бъде записано в сметката ви с хубави моменти в края на един ден. Второ, не забравяйте, че да се веселим е умение, което също може и трябва да се култивира и развива. За да постигнете успехи в това начинание, почнете да приемате с благодарност това, което имате и по-малко да се ядосвате за нещата, които трудно бихте успели да постигнете. Търсете общуването с позитивни хора, с търпеливи и умеещи да ви оценят личности. И никога не забравяйте, че да се радваш на всеки ден е въпрос на осъзнат избор.

Парадоксално звучи, но преодолените пристъпи на вдетиняване са онова, което ни позволява за по-дълго да запазим „детското в себе си“ – очарованието да живеем в хармония със света.