През март 1944 г. в замръзналите гори на финландския север млад ефрейтор прекарва две седмици, които и днес звучат като измислица. Остава сам, без храна и боеприпаси, далеч зад вражеската линия. Изминава на ски стотици километри, а в организма му има доза стимулант, която би трябвало да го убие. Оцелява и десетилетия по-късно сам разказва историята си.

Аймо Алан Койвунен е роден на 17 октомври 1917 г. в Аластаро, тогава част от Великото херцогство Финландия. Той е най-големият от шестте деца на Франс Вихтори и Ауне София Койвунен. За първи път отива на фронта на 22 години, когато избухва Зимната война.

През зимата на 1939-1940 г. Финландия удържа повече от три месеца срещу Съветския съюз, преди да бъде подписан мирен договор. Около година по-късно страната отново влиза във война, този път като съвоюваща страна на нацистка Германия. В тази т.нар. Война за продължението Койвунен служи в далекобойните разузнавателни патрули и достига чин ефрейтор. 

Именно там му поверяват необичаен товар. Патрулът получава запас от первитин, метамфетамин, който германската армия използва, за да държи войниците будни. Койвунен не харесва веществото и затова го смятат за надежден пазач на таблетките. Препаратът стига до Финландия като германска помощ. В началото на Войната за продължението към полевите медицински складове са разпределени около 850 000 таблетки. Опияняващото им действие официално не се обсъжда, а споменаването на ефект, подобен на махмурлук, е заличено от военномедицинските указания.

Патрулът тръгва по обед на 18 март 1944 г., изпратен внезапно. След два дни на ски попада под обстрел от съветски войници и бойците се опасяват, че са обкръжени. Започва бягство. Койвунен е най-отпред и прокарва следата в дълбокия сняг. Изтощен по време на мисията в района на Кандалакша, той решава да вземе една таблетка. Те обаче са слепнали една за друга и той по невнимание поглъща много от тях, по сведения около 30, т.е. целия запас на патрула.

Первитин е търговско наименование, което остава в употреба дълго след войната. По-късно под същото име се продава смес от кофеин и болкоуспокояващи, а не метамфетаминСнимка: yle.fi

По-късно се появява версия, че причината са дебелите ръкавици, с които не успява да извади само една таблетка. Последиците са мигновени. Койвунен описва редуване на халюцинации и загуба на съзнание: "лентата се скъсваше", както сам казва. Веднъж е убеден, че вижда германци, но всъщност това са съветски войници. Спуска се надолу по склона право през лагера им, а група от тях го преследва, на моменти само на 20 метра зад него, докато снежна буря не го скрива. Когато идва на себе си, е вече сам. Отрядът е изчезнал, а заедно с него храната, боеприпасите и всички запаси. Ориентира се с компас към възвишението Коутамотунтури, където би трябвало да са позициите на неговите. 

Патрулната служба на далечни разстояния, част от която е бил и АймоСнимка: yle.fi

Следват дни, в които оцеляването зависи от случайността. По невнимание подпалва и изоставена дърварска хижа. Докато търси своите, попада на изоставен германски пост и стъпва на мина. Взривът го отхвърля на 20-30 метра в снега и тежко наранява крака му. По-късно германците изчисляват, че зарядът е бил около 13,4 килограма. След това се опитва да се скрие в изоставен блиндаж, но и той е миниран и при отварянето на вратата следва втори взрив. Около седмица лежи в снежна яма и топи сняг, за да пие вода. Без храна, без патрони и без компас, той убива с щеката си сибирска сойка и я изяжда сурова. Температурите падат до около минус 20 градуса, изглежда, че няма как да оцелее...

Няколко дни по-късно го забелязва самолет, след като Койвунен размахва шапката си, закачена на щеката. Спасяването му също е опасно. Пристигат финландски войници, но един от тях също настъпва мина. Казват на Койвунен да не мърда, докато германски сапьори не разчистят минното поле. 

Около 1 април 1944 г. той пристига в полевата болница в Сала. Тежи 43 килограма, а сърцето му бие с около 200 удара в минута. Губи пръст на крака заради измръзване и остава с увреждане, но отново проходжа с ранения крак. Не се връща повече на фронта. Войната за продължението приключва с примирие през септември 1944 г.

Мика Койвунен показва сватбена снимка на родителите си. Аймо и съпругата му Елза заживяват в Централна Финландия след войнатаСнимка: yle.fi

Животът след войната е далеч по-различен. Койвунен и съпругата му Елза имат девет деца. Най-малкият, Мика, роден през 1966 г., живее в Ювяскюля. Според него баща му рядко говорел за войната и децата почти не чували такива истории. Самият Койвунен все пак решава да разкаже своята. Когато списанието за военни спомени Kansa taisteli обявява литературен конкурс, той изпраща текст, озаглавен "Первитиновият патрул". Текстът е публикуван през 1978 г. и по спомените на сина му печели второ място. Аймо Койвунен умира на 12 август 1989 г. в Ювяскюля, на 71 години. 

Койвунен на корицата на списание Kansa taisteli от 1978 г. Снимката показва Аймо , вероятно по време на Войната-продължение през 1943 или 1944 г.Снимка: yle.fi

Синът му не го описва като травматизиран човек. Семейството допуска, че первитинът може би го е спасил, като му е дал сили и е потиснал глада. Мика обаче се пита и дали баща му изобщо би попаднал в тази ситуация без него. 

Аймо Койвунен за първи път се озовава на фронта на 22-годишна възраст, когато избухва Зимната война. Тази снимка е отпреди Зимната война през 1938 гСнимка: yle.fi

Историята има и своите въпросителни. Разказът се основава на спомените на самия Койвунен, който признава, че голяма част от тях липсват или са възстановени по думите на други хора. Финландският историк Мико Илика̀нгас се съмнява, че войникът наистина е погълнал целия запас, защото доза от такъв мащаб вероятно би била смъртоносна. Той все пак смята, че същината на историята може да е вярна. Може би точно затова разказът за Аймо Койвунен продължава да живее. В него границата между факта и спомена е размита толкова, колкото и съзнанието на човека, който е бягал през снега.