Непрекъснато ни се казва, че Китай ще се превърне в най-мощната държава в света и има основателни причини да вярваме, че това е възможно.

Китай отстоява амбициите си навсякъде чрез своите лидери и интелектуалци; той излиза от тази пандемия преди останалия свят; неговият БВП ще надмине този на САЩ доста преди 2030 г .; вече има флот в Китайско море, който е равен на този на САЩ; валутните му резерви са огромни и китайското правителство ги използва за преследване на завоевателна, ако не и арогантна дипломация.

Китай, обаче, има и големи слабости - икономически, демографски, социални, екологични и демократични. Победата му срещу пандемията, която той създаде, остава несигурна. Доходът на отделният китаец се равнява на само една трета от този на европееца или американеца и при сегашните темпове ще отнеме повече от половин век, за да навакса западния жизнен стандарт. Освен това Китай ще застарее, преди да стане богат, което ще го затрудни много да осигури необходимата за неговите възрастни хора социална защита. И накрая, пазарната икономика произвежда буржоазия, а заедно с това и изискването за зачитане на върховенството на закона, свободата на изразяване, правото на инициатива и в крайна сметка за демокрация. Китайската комунистическа партия е наясно с това и в момента ефективно потиска всякакви опити от такъв характер, което в крайна сметка ще подкопае икономическата ѝ ефективност.

В крайна сметка или Китай ще се присъедини към западния начин на живот, или ще рухне - и в двата случая това ще бъде триумф на западния модел на развитие.

Западът, от друга страна, остава много голяма сила - икономическа, технологична и военна. Неотдавнашните планове за възстановяване в Съединените щати и в европейските страни създават впечатлението, че не са се е отказали от намерението да издържат много дълго време. Въпреки че изостават от Китай, темповете им на растеж скоро ще се върнат на много високи нива. А Китай може никога да не е в състояние да изпревари Запада.

Китайският дискурс обаче дава плод. На Запад има загриженост и тя е основателна: виждали сме гиганти, победени от джуджета; виждали сме как суперсили, които са били свръхразширени и твърде сигурни в себе си, са изчезвали. Историята е пълна с примери за цивилизации, които се самоубиха в разцвета на своите сили.

И това може да се случи на Запада. Под ударите на китайска суперсила? Не мисля така. От завладяващия ислям? Няма много шансове за това.

Тогава какво?

Западът всъщност може да изчезне под ударите на най-големия си враг – той самият.

За една нация, както и за отделния човек, всичко е свързано със самочувствието. Прекалената самоувереност заслепява смъртоносно. Недостатъчната увереност води до фатално примирение.

Америка е заплашена от упадък, защото смята, че е свръхмощна. Европа е заплашена от упадък, защото смята, че е безсилна.

И в двата случая те не успяват да видят, че това, което ги заплашва, е вътрешното им разделение, съперничеството между групите, задълбочаването на неравенствата, затварянето на всяка общност в измислени граници, бетонирането на съпоставени една с друга култури; тлееща омраза, разчистване на сметки между съседите и реванш на безотговорни поколения.

По-конкретно, в Америка, както и в Европа, преоткриването на престъпленията от миналото е част от бавната деконструкция на доминиращите елити, без да се появи нов с нов, общ за всички обществен проект.

Това самоубийство на Запада е в ход. Омразата към самия себе си ще доведе до най-лошото.

За да се избегне това, и в двата случая е необходимо да се разбере, че отмъщението не може да победи демоните от миналото. Трябва да се изгради проект за общество, който да надхвърля тези абсурдни разделения, да накара всички да разберат, че е в техен интерес да претендират за пълните си права върху ползите, които може да им донесе една велика нация, вместо да се затварят в културен, религиозен, социален или етнически егоизъм, който може да бъде единствено деструктивен. Че е необходимо да се съборят стените, които ни разделят и да не се заключваме зад тях.

Ролята на политиката е да предоставя такива мечти, такива проекти, такива възможности за обединение. Ще може ли да го направи? Или чрез демагогия, чрез подчинение на най-мощните или най-гласовитите ще участва в самоубийството на нациите при източника на триумфираща цивилизация?

Много скоро ще разберем. /БГНЕС

Жак Атали е френски икономист, финансист и философ. През 1991 г. става основател и първи ръководител на новата Европейска банка за възстановяване и развитие. Автор е на романи, есета и монографии, сред тях се откроява книгата "Евреите, светът и парите", която е преведена и на български език.