Преди около 15 години председателят на Европейската комисия Романо Проди предложи визия за Европа, заобиколена от „ пръстен от приятели “.

Идеята му не се разви добре във времето. Днес вместо това континентът се огражда от царе, султани и императори, безмилостно играещи си с ЕС.

Очертава се още един конфликт с руския президент Владимир Путин. Турският президент Реджеп Тайип Ердоган прекроява картата на Източното Средиземноморие. Китайският президент Си Цзинпин разширява влиянието си на Балканите. След това го има и Доналд Тръмп, който нарича ЕС „почти толкова лош, колкото Китай, просто е по-малък“.

Отговорът на ЕС беше рестартиране на 70-годишния му консенсус, основан на мира, правилата и търговията, но също така и признание, че той трябва да стане глобален играч. Председателят на Комисията Урсула фон дер Лайен нарече Комисията „геополитическа“. Върховният представител на ЕС Жозеп Борел призова Европа да научи „езика на силата“. Председателят на Европейския съвет Шарл Мишел каза: „Европа трябва да бъде играч, а не игрално поле.“

Как точно Европа планира да премине през тази метаморфоза до глобален играч обаче, остава неясно.

Както винаги в Брюксел, отговорите се търсят под формата на политически инструменти, процедури и механизми. Ако ЕС ще бъде играч, твърдят официални лица, той се нуждае от по-силно евро, по-стабилна търговска политика и армия. В обръщението си за Състоянието на съюза Фон дер Лайен добави гласа си към хора, призовавайки за гласуване с мнозинство по външната политика, вместо единодушие, за да се даде възможност за по-голяма гъвкавост и по-бързи действия, когато става въпрос за налагане на санкции, например.

Но докато подобни иновации са важни, те пренебрегват необходимостта от по-дълбока трансформация. ЕС не се нуждае само от нови инструменти. Нуждае се от ново мислене, стратегически рефлекси и характера на „играч“. Трябва да разбере какво означава да си играч – екзистенциално и морално – и да започне да разсъждава като такъв.

За съжаление има само ограничени доказателства, че тази промяна се извършва. На Брюксел е трудно да се освободи от стария си образ, в който не е играч, а рефер: отговорен за спазването на международните правила, подобно на ООН.

Изглежда, че някои политици вярват, че Европа преследва световната власт, просто за да стане по-мощен рефер, давайки повече жълти и червени картони на престъпниците. Това твърди ЕС, че прави в Беларус, или когато силният човек на Бразилия Жаир Болсонаро не успее да потуши пожарите в Амазония.

Ако това е най-добрият отговор на ЕС за властелин в тежко положение, това носи дъха на самозаблуда.

През последните четири години лидерите му се опитваха да назидават Тръмп с малък успех. Той започна търговски войни, наложи санкции, заплаши да се оттегли от НАТО и наруши трансатлантическите отношения.

Наказателните мерки срещу Русия едва ли са възпирали Путин, който преследва интересите си с малко загриженост за европейските изобличения, както показа отравянето на опозиционера Алексей Навални с нервнопаралитичния агент Новичок. Европа е също така безсилна да попречи на Китай да преследва своите икономически и политически цели. Китайският народ няма да приеме „инструктор“ по правата на човека, каза президентът Си Цзинпин на европейските си колеги на виртуална среща на върха миналия месец.

Може би не е изненадващо, че европейските методи избледняват до без значение. В крайна сметка, когато правилата загубят своята актуалност, кой се нуждае от съдии?

Помислете за папите в Рим през Средновековието. Подобно на ЕС днес, те мислеха за външната политика като упражнение за спазване на универсални правила, стандарти и истини. И изведнъж се появиха множество папи едновременно – и след Реформацията, няколко тълкувания на тези универсални правила.

В крайна сметка европейските крале отстраниха папата, спряха да се карат за истината (която всеки ще избира за своята собствена територия) и започнаха да се състезават само за глобална власт, престиж и богатство. “Папата, колко дивизии има?” – така се твърде, че саркастично е попитал Сталин Чърчил около четири века по-късно.

Това означава да станеш играч: да слезеш от върха на планината и да приемеш, че не си специален; че си само една от многото суверенни сили, ангажирани в кавгите за територия, достъп до технологии, инфраструктура, природни ресурси, богатство, господство и влияние.

Оказва се, че папата не е бил способен да стане играч. Политическата му значимост избледня. Не би трябвало да е така за ЕС. Европа може да не успее да спаси света от нелиберализъм, хаос и вреда, причинени от бунтовниците. Но обкръжена от тях, тя трябва поне да се спаси и може би един ден отново да разшири границите на своето либерално царство.

Метаморфозата от съдия към играч е унизителна, може би. Но за ЕС, който търси по-голяма глобална значимост, тя също трябва да бъде освобождаваща и овластяваща.

За разлика от съдиите, играчите могат да имат интереси и стратегии за тяхната защита. Те могат – и дори би трябвало – да направят всичко необходимо, за да преследват целите си. Най-хубавото е, че им е позволено да бъдат егоисти: ЕС може да каже, че просто не е подходящо да рискува конфликт с Русия в близката му чужбина, без извинение или обяснение. Или може да твърди – както Валери Жискар д’Естен направи през 2002 г. – че Европа трябва просто да спре някъде, например на границите на ЕС с Беларус или Турция, вместо да се стреми към добри отношения в „съседството“ си с малко в замяна .

Все още може да е правилно да се атакуват диктатори като беларуския Александър Лукашенко със санкции или да се дава отпор срещу Ердоган, когато той извърши престъпление на терена на ЕС. Но играчите нямат задължение да правят това. Всъщност, ако интересите на ЕС го диктуват, той би могъл да оправдае поразителни сделки с подобни на Тръмп, Путин, Ердоган или либийския властелин Халифа Хафтар.

Някои европейски политици, включително френският президент Еманюел Макрон , изглежда вече мислят с тези богохулни мисли. За съжаление те трудно могат да ги произнесат на глас. И все пак, едва когато те вече не са табу, отвръщането на удара от страна на Европа наистина може да започне. /БГНЕС

Коментарът в „Политико“ е на Ханс Крибе, автор на книгата „The Strongmen: European Encounters with Sovereign Power”.