Върви разправията във връзка с последната порция подслушвания. Борисов призна за достоверността на поредния подслушан сюжет с неговия съотборник Вучката, преназначен на митницата на летище София след личната му намеса.

“Хайде, де - казва Борисов, - значи аз не мога да кажа за един човек да го възстановят в митниците на работа, а ще нося отговорност по всички теми? Така ли излиза? Някой друг ще ми назначава кадрите, аз нямам право да се обаждам на никой от вас поради тази теория, която се опитват да кажат!? Защо тогава ходихме на избори, защо тогава ми побеля косата, защо тогава за всяко едно нещо, виждате, се борим и го правим добре...?!”

Премиерът двукратно повтаря, че Вучев е назначен от предното правителство, това е доказателство за него, че той е “добър”, и определя случая като битовизъм, който цели да замъгли успехите на неговия кабинет. Удивителен е основният аргумент: “предишното правителство го е харесало, а моите служители го махат”.

Но предишното правителство бе харесало и назначило хиляди други хора с неизмеримо по-голяма квалификация и приноси, но те бяха изхвърлени от неговите служители. А и той самият ги изхвърли. Защо за тях не се застъпи, щом аргументът е, че “предишното правителство го е харесало”? Нали това правителство бе по-черно от сатаната, нали то бе виновно за всички възможни грехове? Нали именно защото бяха назначени от него бяха изхвърлени огромно количество хора?

Защо именно този се оказва добър? Има ли някаква логика в такова обяснение освен тази, че заедно ритаме топка, че той е от моето неформално обкръжение? И това е основанието, което се демонстрира в разговора, с който се настоява той да бъде върнат на мястото си. Връщането не предполага някакви принципи, а личното познанство от ритането на топка. Както отбеляза Александър Кьосев във връзка с този случай: “Това показва, че формата на властови отношения е кланова. Тя е вътрешнофамилиарна, неразбираема за другите и заедно с това е топла, роднинска, приятелска. Българското общество гласува за Борисов именно защото говори така.”

Феномена “Вучката” в най-висока степен можем да видим като модел на начина, по който функционира политиката у нас.

Чрез него ние сме потопени в един специфичен фамилиарно-личен стил, който няма нищо общо с европейските представи за добра, истинска политика. В европейския идеал от времето на Кант политиката означава дейности, обвързани с публично благо и публични интереси, различни от частния свят, от приятелската група, от семейството, от личните интереси.

Този, който поема социалната роля на политик и е готов да стане представител на общите интереси, е длъжен да остави настрани останалото и да подчини своите действия на универсални, задължителни за всички правила и процедурите, с които са описани публичните му задължения. Публичният дълг е нещо съвсем различно от личните симпатии и антипатии, отношения, пристрастия, емоции, страсти. Щом искаш да бъдеш политик, и то добър политик, трябва да подчиниш второто на първото.

За Борисов да се обадиш по телефона да уредиш “нашето момче” “Вучката” е в реда на нещата. Не му и хрумва, че това не може да бъде поведение на министър-председател. Така в управлението се налага стил на отношения, характерен за два воюващи на улицата клана. Тайната на неговия медиен успех досега е, че в поведението му са изведени напред непосредствеността, интимността, фамилиарността на личните отношения, пристрастия, чувства, омраза, любов и приятелства. Всички други уволнени могат да бъдат оставени настрана, но Вучката - не, защото той е от моя отбор. При такива възприятия, когато се застъпваш за някого поради емоция, изглежда нормална и представата, че онези, другите, не твоите, се отнасят към теб критично пак поради емоции, а не заради политики и действия, които ти вършиш.

Така политическите отношения и във вътрешен, и в международен план намират своето обяснение в това, че ме “мразят” или “завиждат”. Завижда му на “големите успехи” президентът и затова го критикувал, а не защото има защо. Завиждат му дори не на свършеното, а на това, което обещава да свърши - прословутите магистрали, спортна зала, и затова му “пускат компромати”. Завижда му Хилъри Клинтън, защото бил близък с новата бразилска президентка. Сигурно това е добър пиар за нация, за която един голям писател бе казал, че “ако роди гений, това ще бъде гений на завистта”. Но надали лично чувство може да има нещо общо със сериозните политически отношения.

Имайки предвид тази тенденция на заместване на публичните задължения и политики с лично-фамилиарни връзки, големият социолог Зигмунд Бауман отбелязва: “Когато сферата на политиката се стеснява до публични изповеди (...); когато проблемът за доверието към хората, живеещи “пред погледа на всички”, подменя разглеждането на въпроса каква трябва да бъде политиката; когато представата за добро и справедливо общество почти отсъства в политически дискурс, не е удивително, че (...) хората стават пасивни съзерцатели на политическия персонаж, предлагащ им за потребление своите намерения и чувства, а не действия.” В крайна сметка според Бауман това води до “смърт на политиката”.

Проф. Васил ПРОДАНОВ /trud.bg