Обичаме да твърдим, че българинът дава мило и драго за децата си. В семейството за болшинството от нас това е безспорен факт. Като общество обаче още сме далеч от стандартите на напредналите страни в грижите за малчуганите.

Типично по нашенски оставяме контрола за безопасността на децата си на учителите и държавата. Колко от родителите се интересуват например дали наследниците им ще пътуват с автобус на читава фирма, която поддържа превозните си средства според стандартите, а не само на книга? Притиснати от мисълта за оцеляване ни мързи да отидем на родителска среща, камо ли да поискаме документ къде за последно е правен технически преглед на автобуса, в който ще се качат децата ни.

Друг е въпросът, че подобни проверки не са задължение на родителите и в нормалните държави никой не би си помислил, че е възможно невръстни хора да се возят в автобуси, не виждали нормален ремонт и поддръжка от години. Пак в същите нормални държави обаче училищните настоятелства, в които влизат и родители, контролират изкъсо къде и с какво пътуват учениците. У нас по подобен начин се работи на много малко места.

Не е ли време да се въведе стандарт и не всички, а само определени изрядни фирми да имат право да превозват ученици? Вярно е, че подобна мярка може би е в противоречие с пазарната икономика. Но здравето и живота на бъдещето на България са по-важни от всякакви закони на конкуренцията. Може би ще е редно още собственикът на всяка от избраните фирми да декларира отговорността си, че използваните автобуси са напълно изправни. Хубаво е също при покупка на училищни автобуси да не се зомбираме от монетаристки клишета и да не гледаме единствено цената, а главно качеството, гарантиращо безопасността на децата ни.

Когато стане някоя беля с рейс, пълен с деца, започват кампанийно да се налагат ограничения, като в повечето случаи се мисли на парче, а не за глобално решаване на проблема. Хубаво е, че след трагедията с автобуса в река Лин, бе забранено деца да бъдат превозвани по тъмно. От друга страна обаче, изниква въпросът, колкото и да е малка страната ни, при плачевното състояние на пътищата как може например през зимата група ученици да отиде от София до Велико Търново, да разгледа спокойно всичките исторически забележителности на старата ни столица и да се върне по светло? Може би след години децата на сегашните деца ще могат да бъдат возени по бързи магистрали до всяка точка на България и да се връщат спокойно преди залез.

Често при катастрофа с автобус вината се хвърля върху годините му на експлоатация и това в известна степен е логично. Въпросът обаче е не толкова във възрастта, а в грижите за возилото. Дори на 20 години да е автобусът, ако той се поддържа според най-високите стандарти, с него проблеми няма да има. И обратното. Дори 2-3-годишен автомобил, минаващ технически преглед само на книга, в един момент ще вкара возещите се в него в голяма беля. /Васил Нанчев, monitor.bg