Само с микрофон и едно куче наши доброволци открили 31 оцелели от труса. Без помощ от България обаче никой не ги признава за спасители, искали да ги сложат при бежанците

Само с помощта на един микрофон, куче и непрофесионална екипировка, купена от спортен магазин, българските доброволни спасители са успели да открият 31 оцелели под отломките в Турция.

47-те доброволци близо седмица участваха в издирването на живи хора след земетресенията. Като българският доброволен отряд е бил най-зле оборудван от всички спасителни екипи.

“Можехме да извършваме само издирвателна дейност, а не спасителна, защото нямаме техника”, обясни ръководителят на екипа Георги Влайков.

“Колкото и клипове да видите в интернет, нищо няма да ви подготви за миризмата там, първото нещо, с което се сблъскваш”, описа ситуацията в Турция Влайков.

Доброволците са разочаровани от българската държава, че не е помогнала, а е трябвало сами да осигуряват транспорт, храна и подслон.

“Държавата не признава доброволците от “Пещерно спасяване” за спасители, никой там не ни признава и искаха да ни настанят при бежанците.

Цареше хаос, беше анархия, нямаше организация. Нямаше кой да застане зад нас и да каже: Разчитайте на тях, те знаят какво правят”, разказа Димитър Христов – ръководител на втория спасителен екип в Антакия.

Доброволците искат да създадат спасителен модул. Така те ще са подготвени и ще следват разписани процедури, както и ще разполагат с оборудване, за да могат да реагират в мащабни бедствия. За създаването му вероятно ще се ползват останалите дарения, обясни председателят на Националната асоциация на доброволците Ясен Цветков.

“Получихме 270 дарения, от 5 лв. до 30 хил. лв. Общият им размер е 83 773 лв., а разходите ни са 22 хил. лв. ”, уточни Цветков.

Георги Влайков, ръководител на първия екип доброволци в Турция: Тънка е границата между благодарност и агресия у близките на жертвите

- Г-н Влайков, кой момент се запечата в съзнанието ви от седмицата в Турция?

- Много неща направиха впечатление, но едно ме трогна, когато пътувахме натам. Имаше големи опашки на бензиностанциите, нямаше гориво или беше лимитирано. Полицаите правеха път, за да заредим с предимство. Притеснявахме се, че ще ядосаме хората, защото пререждаме 40 коли. Но когато влязохме в бензиностанцията, взехме няколко неща за храна и заредихме с гориво, дойдоха двама души, видели надписите “Спасител” по дрехите ни.

Избутаха ни от касата и ни платиха сметката. Това се случи поне три-четири пъти

Един ни плати горивото, друг - течността за чистачки. Другият ми спомен е, когато давахме нощни смени. Имаше хора, които обикалят в 2-3 сутринта с кола, а вътре сготвена топла храна и хляб. Те носеха за хората, които нощуват в сградите, защото не всички спяха в палатки. Те спяха във входовете на неразрушените сгради, изкарали два матрака отнякъде, чупят маси, столове и се топлят с тях. И когато колата с храна минаваше покрай място, където ние работим, хората в нея даваха първо на нас. Ставаше ни много неудобно, защото виждахме завитите с шест ката дрехи, лежащи на матраци по входовете, знаехме, че тази храна е за тях, и се опитвахме да откажем храната. “Не, за вас е”, категорични обаче бяха те.

- Но е имало и хора, които замерят спасителите с камъни.

- От един момент нататък границата между благодарност и агресия става много тънка. Примерно ние работим на къщата отляво, но до нас има човек, чиито близки са в къщата отдясно. Той идва и иска да започнем работа, където са роднините му. Ние обаче не можем да работим едновременно, отнема ни време да обследваме един обект. Освен това ни се подават GPS координати, на които трябва да отидем. Може, приключвайки с тази сграда, да трябва да отидем през няколко улици.

Хората виждат, че работим на 10 метра от близките им и след това си тръгваме

Това поражда агресия у тях. Случаят с колегите японци беше подобен. Искаме да помогнем, но от един момент нататък нещата стават рискови.

- Намирането на живи хора под отломките е голямата ви мотивация, но имаше ли нещо, което ви отчая?

- Никой не е бил близо до момент, в който да се откаже. Демотивацията ни по-скоро беше, че не може да видим пряко резултата от нашето издирване. Чуваме човек, предаваме сигнала, идва друг екип, даваме му информацията и тръгваме на следващ обект. Ние не знаем дали там е имало жив човек, дали са успели да го изкарат. Вечер или сутрин на брифинги се опитвахме чрез репортите, които дават другите екипи, чрез локациите, в които са извадили живи хора, да навържем дали ние сме ги открили. Никой не ни даваше информация колко души сме намерили.

Константина Костова, 24 часа