Как би изглеждал един социалистически „Уолстрийт“? Е, вече няма нужда да гадаем: Си Дзинпин произнесе реч, в която обяснява точно това.

Произнесена през януари 2024 г., но публикувана едва преди няколко дни (заедно с придружаващ коментар и подробна редакционна статия), речта на Си бе широко цитирана в западните медии. Причината е, че в нея той изрично призовава юана да „притежава статут на глобална резервна валута“ (全球储备货币).

Но, както често се случва, медиите не виждат гората заради дърветата, свеждайки речта до простовато предизвикателство към долара. Онова, което Си описва, всъщност е много по-интересно: това е мащабна визия за изграждане на глобална финансова мощ, организирана около социалистически принципи - без алчност и без „финансиализация“ на икономиката (това, което Си нарича 脱实向虚 - „отклоняване от реалната икономика към виртуалната“).

В същността си - това е „Уолстрийт“, но с обратна философия.

Визията на Си за „модерна финансова система с китайски характеристики“ (中国特色现代金融体系) се върти около две допълващи се рамки. Първата е списък от шест структурни елемента, определящи какво трябва да притежава една финансова суперсила - онова, което Китай трябва да изгради. Втората е набор от пет етични и културни принципа - душата на системата. Именно този втори списък прави речта  и цялата визия - истински отличителна.

В общи линии Си казва, че институциите и регулациите сами по себе си не са достатъчни. Онова, което ще изгради или погуби системата, е нейната морална култура.

Това е радикалната противоположност на „Уолстрийт“, който работи на принципа, че „алчността е нещо добро“, че човешкото поведение е неизменно и че просто ни е нужна институционална архитектура, която да канализира тези импулси и да постави предпазни парапети срещу най-разрушителните последствия.

Така например всеки бива насърчаван да максимизира краткосрочната печалба, независимо от по-широките последици; да измисля всякакви нови деривати и финансови продукти, за да изстисква печалба от всеки възможен ъгъл; и да третира финансите като самоцел, а не като слуга на по-висша цел.

Аргументът на Си е, че това е нихилистично, контрапродуктивно и в крайна сметка политически дестабилизиращо.

Нихилистично, в смисъл че финансите без морална цел се затварят в себе си - те спират да служат на каквото и да е извън тях. Критиката срещу „отклоняването от реалната икономика към виртуалната“ е именно в това: когато финансите се откъснат от реалната икономика, те губят смисъла на своето съществуване. Те не създават богатство, а просто преместват цифри.

Контрапродуктивно, в смисъл че финансите разрушават именно онова, от което зависят. Както обяснява Си:

„Реалната икономика е основата на финансите; финансите са жизнената сила на реалната икономика; служенето на реалната икономика е естествен дълг на финансите. Ако [финансите] се вманиачат по самоциркулацията и саморазширяването, те се превръщат във „вода без източник и дърво без корени“ и рано или късно ще забъркат криза.“

Тази метафора – 无源之水、无本之木 („вода без източник, дърво без корени“) - е класически китайски израз, който точно улавя логиката на саморазрушението. Финансите, отделени от реалната икономика, са дърво, което е прерязало собствените си корени - и двете накрая умират.

Коментарът в списание „Циушъ“ доразвива това:

Специално за Запада: „Западният модел третира самовъзпроизвеждането на капитала като своя крайна цел, което лесно води до преход от реално към виртуално и до системна криза, както доказа 2008 г.“

За безразсъдните финансови иновации: „Така наречените „иновации“ и „растеж“, неограничени от предпазливост, в крайна сметка ще изядат сами себе си“ (反噬自身 - ярък израз, буквално „ще ухапят обратно себе си“).

Накрая, през цялата реч преминава и трети аргумент: това е политически дестабилизиращо. Финансовите елити, завладени от алчност, стават неуправляеми - те корумпират регулаторите, купуват политиците, избягват отговорност.

Коментарът е изключително директен: „[Партийното ръководство] ефективно избягва западното затруднение на „финансовите олигарси“, които похищават обществената политика и задълбочават социалното разделение“. Изразът „финансови олигарси, похищаващи обществената политика“ (金融寡头绑架公共政策) съвсем не е случаен.

Си дори признава, че това е започнало да се случва и в Китай: „Много проблеми във финансовата система се коренят във финансовите звена, които не успяха да приложат решенията на Централния комитет, където партийното ръководство беше отслабено и изпразнено от съдържание, политическото изграждане беше слабо, а партийната дисциплина срещу корупцията не се прилагаше строго“.

Така, взето заедно, Си представя двоен аргумент: Западът позволи на финансовите олигарси да похитят държавата, а собствената финансова система на Китай показа ранни симптоми на същата болест, когато партийната дисциплина се разхлаби.

В много отношения Си се завръща към вечния 2500-годишен дебат в сърцето на китайската политика: спорът между легалистите и конфуцианците. Дебат, който ние на Запад никога не сме водили истински - или по-скоро мълчаливо решихме толкова отдавна, че забравихме, че изобщо е бил на дневен ред: ние приехме изцяло легалистката позиция - подредете правилно структурите от стимули и законите, и личният интерес ще произведе оптимални резултати. Добродетелта е без значение, важна е само архитектурата.

Основният аргумент на Конфуций срещу легализма - поразително подобен на казаното от Си и все още изключително актуален - е, че ако изградите система, която разчита изцяло на правила и наказания, ще получите хора, които са експерти в „наиграването“ на правилата и избягването на наказанията - нищо повече. Онова, което наистина произвежда устойчиви резултати, е възпитаването на добродетел, което Конфуций нарича „чъ“ (耻/Chǐ) - чувство за срам, вътрешен морален компас, който работи дори когато никой регулатор не гледа.

Петте културни принципа са опитът на Си да вгради това „чъ“ в ДНК-то на китайската финансова система. Ето кои са те (всеки е формулиран като положителен императив, съчетан с изрична забрана):

Бъди честен и достоен за доверие / не прекрачвай границата. Китайската система трябва да следва традицията на „железните сметала, железните счетоводни книги и железните правила“.

Печели чрез праведност / не се води единствено от печалбата. Финансите трябва да постигнат „споделен просперитет между финанси, икономика, общество и околна среда“.

Бъди стабилен и предпазлив / не преследвай бързи печалби. „Не ламти за краткосрочни свръхпечалби, не бързай безразсъдно напред.“

Иновирай почтено / не се отклонявай от реалното към виртуалното. Основният въпрос е: „На кого служат финансите?“. Иновация, която губи от поглед отговора, е „фалшива и безразсъдна“.

Работи в рамките на закона / не действай волунтаристично. Финансовите дейци не могат да използват вратички в законите, за да преследват печалба.

Разбира се, всичко това звучи чудесно на хартия, но може ли да проработи?

Честният отговор е: не знам, а вероятно и самият Си Дзинпин не знае. Все още има огромна пропаст между стремежа и реалността. Самият факт, че Си трябва да артикулира тези принципи толкова изрично, подсказва, че те не са норма. Ексцесиите в китайското „банкиране в сянка“, имотната спекулация и корупционните скандали са именно причината тази реч да съществува - тя е коректив, а не почетна обиколка.

Но по-интересният въпрос е този, който речта поставя пред нас като огледало: Китай пита „за какво служи нашата финансова система?“. Кога за последен път ние си зададохме същия въпрос?

Си може и да не успее да вгради „чувството за срам“ (Chǐ) в китайските финанси. Но той поне задава въпроса и прави опит за отговор. Можете да го наречете наивен, „авторитарен“, комунистически или с какъвто етикет пожелаете. Но, както се казва, „не можеш да победиш нещо с нищо“.

В САЩ ситуацията е по-лоша от „нищо“, тъй като администрацията на Тръмп се движи в точно обратната посока - прегръща криптоспекулациите, пуска президентски меме-койни, съкращава финансовите регулации и открито празнува именно патологиите, които речта на Си диагностицира. Китай се опитва да вгради морал във финансовата си система, докато американският президент се опитва да премахне и последните остатъци от него.

Ето защо е огромно жалко, че западните медии се фокусираха само върху призива юанът да стане резервна валута: това всъщност е следствие от втори порядък. Статутът на резервна валута не е цел, която преследваш - той е просто симптом на финансова система, на която светът е решил да се довери. Етиката, предпазливостта, фокусът върху реалната икономика и моралният компас - това е стратегията. Юанът, ставащ глобален резерв, е просто онова, което се случва накрая, ако си направил всичко останало правилно.

Все по-често изборът ще бъде между „железните счетоводни книги“ и „меме-койните“. Между чувството за срам и „$TRUMP“. Между една страна, която пита „на кого служат финансите?“, и една, която е отговорила окончателно: „на себе си“.

Арно Бертран, substack.com

Превод: "Гласове"